Белва Плейн - Далеч от дома

— Лилиан, искаш ли утре да вечеряме заедно? Чувствам, че имаме още много да си кажем.

Той имаше уговорка за среща следващата вечер, но щеше да я откаже, защото не искаше да изпусне тази жена.

— Ще бъде чудесно, Доналд.

— Дай ми адреса и телефона си. Ето ти визитната ми картичка. Това е доказателство за самоличност, така че можеш да ме провериш. За да си спокойна — добави, когато тя се опита да възрази.

— Глупости — каза момичето. — Лицето ти ми говори достатъчно, за да съм спокойна. Аз умея да преценявам хората, Доналд.

Тръгнаха в противоположни посоки. На първия ъгъл той се обърна да погледне назад и видя, че тя прави същото. Двамата си махнаха с ръка и всеки продължи по пътя си.

Навярно защото беше втората им среща или поради обстановката тихо и просторно помещение, удобни столове, приглушено осветление в бледорозово Доналд и Лилиан не се чувстваха никак притеснени.

— Значи и двамата сме сираци — каза той. — И двамата сме единствени деца. Мисля си понякога за това, макар и не много често. Но в такива случаи усещам, че съм сам в края на една верига. Имам някакви трети братовчеди от страна на баща ми, които живеят в Уайоминг, но съм ги виждал само веднъж. Обаче животът ми е пълен и винаги е било така. Имах страхотно детство. Единствената ми болка е, че нито един от родителите ми не доживя да види как завършвам Юридическия институт. Години наред майка ми все говореше и очакваше този ден.

Защо ли й разказваше всичко това? Та той не обичаше да откровеничи. Но тя изглеждаше заинтересувана и го подтикваше да говори за себе си.

— Ами ти? — попита Доналд. — Израснала си на Лонг Айлънд, както вече ми каза. Ходил съм там най-много два пъти, и то за не повече от час. Но съм чел за това място.

— Чел си за големите къщи и за плажовете. А всъщност малките къщички, подредени една до друга на мястото на някогашните картофените ниви, са страшно много. Именно там съм израснала, в предградията. Трябва да си чел и за тях.

— Да, чел съм всякакви „високоерудирани“ статии. Те не хвалят особено много предградията, а подобно високомерно отношение винаги ми се вижда подозрително.

— Общо взето, написаното е вярно. В предградията животът може да бъде безумно скучен. При първата възможност се измъкнах от там и отидох колкото се може по-надалече.

Очите й искряха. Беше изпълнена с решителност. Представете си едно момиче, само на света, което залага всичко, амбициите си и малко пари, за да осигури бъдещето си в една страна, където не познава никого. Ето че тя седеше пред него, толкова сигурна в себе си, колкото и всяка добре защитена млада жена, живееща на Парк Авеню. Той бе научил достатъчно за Ню Йорк, за да оцени модните й дрехи. Носеше много хубав часовник. И защо не? Налагаше й се да се грижи само за себе си.

Но това все пак беше един опасен свят. Злополука, болест, една погрешна стъпка… и самотният и беззащитен човек е унищожен. Младият мъж замълча, замисляйки се над това.

— Имаш нежна душа — внезапно каза Лилиан.

Той бе трогнат и се засмя.

— Не си ме виждала по време на битка в съда.

— Не това имах предвид. Искам да кажа, че ако някой успее да докосне сърцето ти, би могъл ужасно да те нарани, изглеждаш по-лесно раним от повечето хора.

Бе доловила настроението му предишния ден, когато той галеше кучето.

— Какво, да не би да ми правиш психоанализа? — попита той.

— Не, нито пък те лаская. Прекалено интелигентен си и ще се досетиш. Аз просто те харесвам и затова, естествено, се интересувам от теб.

— Достатъчно ли се интересуваш от мен, за да продължим да сме заедно тази вечер и след като изпием кафето си?

— Да, много. За нещастие, не можем да отидем в моята квартира, защото тази вечер е ред на Синди да си покани приятел.

— Тогава ще отидем в моята… тоест, ако нямаш нищо против да изкачиш четири етажа пеша.

Ред било на Синди. Не беше ли смешно. Познаваше тази жена едва от вчера, а вече бе обзет от пристъп на ревност и се питаше кого ли е водила в квартирата си, когато е бил неин ред да си покани гост?

Изкачиха се по стълбите, той отвори вратата и светна лампата. Рядко имаше посетители, но поддържаше педантичен ред, за собствено удоволствие. Ето това бяха неговите две стаички, пълни с книги и дребни сувенири от пътешествията му: ръчно изработено килимче от Турция, китайски параван, който скриваше миниатюрната му кухничка, и три гравюри, изобразяващи Париж през осемнайсети век, купени в една книжарница на левия бряг.

— Прекрасно е! — възкликна Лилиан. — Кобалтовосинята боя и тази тревистозелена лампа, столът… всичко е на точното място. Удивена съм. Повечето мъже не разбират много-много от съчетаване на цветове. Всъщност това се отнася за повечето хора въобще.

— Е, уверявам те, че аз съм един от тези хора. Просто взех тази идея от една витрина на Медисън Авеню. Стори ми се добра.

Тя дръпна пердето и погледна навън в мрака.

— Чудех се дали не си се качил чак тук заради хубавата гледка.

— О, не, ако ми трябваше хубава гледка, щях да се преместя на двайсетия етаж в някоя от ония хубави сгради на авенюто.

— И защо не го направиш?

— В началото беше прекалено скъпо за мен. Трябваше да изплатя заемите за следването си в колежа и да започна да спестявам. Когато изплатих всички дългове, вече бях свикнал с това място. Нямаше причина да се местя. Работя в хубава кантора, излизам в обществото, и когато се случи да прекарам някоя вечер вкъщи, имам нужда само от книгите и плочите си. Доволен съм. За мен животът е хубав.

Защо ли й казваше всичко това?

— Сигурно имаш около двеста музикални албума на тези лавици. Опера… Харесваш ли операта?

— Много. А ти?

— Ходих на опера, когато бях в Италия, но тук никога не съм ходила. Предполагам, че е едно и също.

— Някой път ще отидем заедно на опера… Защо се усмихваш?

— Защото смятам, че желанието ми да дойда с теб на опера се разбира от само себе си.

— Да, така е.

— Е… Прав си. Ще дойда с теб.

— Чудесно. По-добре да сме открити от самото начало, вместо да гадаем какво ще стане.

— Е, тогава ми дай едно питие. Ще вдигнем тост за това.

— Вино или нещо друго?

— Вино, моля. Или каквото и да е. Няма значение.

— Разполагай се удобно — каза той, като й посочи единствения стол с мека седалка.

— Не, на него ще седнеш ти. Аз обичам да седя на пода. Ще се облегна на коленете ти. Така ще ми е най-удобно. Настоявам. Искаш ли да послушаме малко музика?

— Не сега. Искам само тишина и вино. Навън измръзнах.

Тя доверчиво се облегна на него. Когато погледна надолу към нея, той зърна двата искрящи диаманта на ушите й; усети лекото й ухание, като полъх на летен вятър. Беше се запознал с нея преди малко повече от двайсет и четири часа. Главата му се замая.

— Мислех си — заговори тихо и колебливо момичето, — че преди трийсет и един часа изобщо не се познавахме, а ето, сега седим тук заедно.

— И аз помислих същото.

Отново настъпи тишина. Мислите бушуваха в главата на Доналд. Не бе свикнал да действа толкова бързо, макар че за много мъже — вероятно за повечето — това беше обичайно. Разбира се, имаше случаи, когато се бе държал по този начин, но не и с жена като Лилиан; тя се държеше ту откровено, те резервирано, бе ту вглъбена, ту оживена, а той усещаше само, че не иска да я загуби точно както при първата им среща.

Младата жена изведнъж се изправи.

— Нека да разгледам и останалата част от къщата.

— Къща ли? Имам само още една стая.

— Е, покажи ми я.

Вътре имаше само едно легло с изпъната по войнишки покривка, шкаф, масичка с лампа и купчина книги върху нея.

Тя надникна в стаята и кимна.

— Като монашеска килия. Тук няма кобалтово и зелено. Това е твоята друга страна.

На едната стена беше подредена поредица от гравюри на историческа тема: последната позиция на генерал Къстър, мемориалът на Линкълн, генерал Лий капитулира при Апоматокс и Вашингтон полага президентска клетва в Ню Йорк.

След като разгледа всяка гравюра поотделно, тя се обърна към него:

— Ти си много интересна личност, Доналд Улф.

— Ти също — отвърна той.

— Не си монах, нали?

— Съвсем не.

Двамата се спогледаха. „Господи помисли си той, това е различно. Аз никога…“

— Аз съм на двайсет и шест години — рече тя. — Не съм девствена.

— Не съм и очаквал.

— Именно ти ме накара да се държа така. Не бих искала да си мислиш… Аз всъщност не съм…

— Всичко е наред. Всичко е наред. Ела при мен.

След полунощ той намери такси и я изпрати до дома й в един скромен на вид жилищен блок.

— А следващият път, Лилиан? Кога ще се видим пак?

— Когато кажеш.

— Тогава утре.

— Утре.

Той се прибра пеш, макар че таксито можеше да го закара обратно. Но имаше нужда да се раздвижи, да вдиша нощния въздух и да се върне обратно на земята. Така си каза.

Какво чувство! При всички тези жени, като се започнеше с момичетата от гимназията и се стигнеше до очарователната му приятелка, с която бе прекарал миналия месец в Париж и която след двегодишна връзка все още се надяваше той да й предложи нещо определено — от всички тези жени нито една не беше като нея. Толкова спокойна, толкова хладна и все пак толкова пламенна!

— Лилиан — изрече той на висок глас и звукът на името й прие визуална форма, както се случваше понякога, тъй че докато вървеше, той сякаш виждаше образа й пред себе си: бял и копринено ефирен, блещукащ в мрака. — Лилиан!