— Много бих искал да видя всичко, благодаря ви, но трябва да прибера Лора и да се върнем обратно в града. Доста път имаме до там.

— Само тринайсет мили. Но въпреки това ние пазаруваме в селото. То е в другата посока. Аз вече почти не ходя в града. Първо на първо, не ми остава време за това.

— Е, бяхте наистина изключително любезен да ми отделите толкова много време. Изминаха близо три часа, откакто съм тук, и ви благодаря.

— О, за мен беше удоволствие. Знам, че и на Кейт й е било приятно. Ние не се виждаме с много хора, ако не смятаме двама-трима приятели от селото. През някои дни можеш да седиш цял ден на верандата и няма да видиш повече от десет коли да преминат. Е, пожелавам ви късмет. Ще ми е интересно да разбера дали са ви взели на работа.

„Да, затънал е здравата и се притеснява до смърт“ — мислеше си Джим, докато пътуваха обратно към хотела. Добитък, пилета — овощни градини, цветя — защото съпругата му беше говорила за цветята, които била продала на цветарите — значи имаше от всичко по малко или поне така му изглеждаше. Бенсън беше много мил, почти трогателен; в него имаше нещо уязвимо, нещо невинно.

Като се усмихваше на себе си, той си каза: „Забелязал е ръчно изработените ми обувки и лондонския ми костюм. Затова ми препоръча работа в магазина. Е, ще видим утре сутринта. Да работя в магазина за мъжко облекло или не, този град ще се окаже сигурно и спокойно място за нас. Това е някъде на края на географията“.



— Да ви кажа истината — подхвана Джеф Уилър, — ще се радвам да имам един помощник тук, но само за две-три вечери в седмицата. Просто за да мога да се прибирам малко по-рано у дома при жената и децата. Това е фермерска община и при нас клиентите са главно фермери, идват, след като приключат дневната си работа. Не че имам много стоки специално за тях в магазина, но си струва да е отворен за всеки случай. Всеки долар има значение, нали така?

Двамата стояха на тротоара пред магазина. Докато буташе непрекъснато количката напред-назад, както го беше посъветвала Мария, защото „това я успокоява“, Джим току поглеждаше към главната улица. Тя изглеждаше доста приятна тази сутрин, обградена от двете страни с по една редица от тополи, зад които се виждаха ниски сгради, почти всички от червени тухли. Беше приятна, но съвсем не преливаше от благоприятни възможности.

Съмненията трябва да се бяха изписали на лицето му, защото Уилър продължи да му дава съвети:

— Не се сещам някъде да наемат работна ръка, освен на непълен работен ден, както при мене. Оттук можете да видите повечето от местата, където наемат работници, когато им се наложи. Ето там са търговецът на автомобили, пазарът, погребалната агенция, магазинът за обувки, банката, салонът за красота и… Е, сам можете да се убедите, че градчето ни е малко и много тихо. После, ей там, отвъд Мейн Стрийт, се намират някои от най-хубавите къщи, които някога сте виждали. Най-добрите са по-нататък, към болницата. Малко ни е градчето, но е едно от най-красивите в щата, така съм чувал да казват. По-нататък, училищата ни са на Либърти Стрийт, която започва от Мейн Стрийт и продължава ей там надолу… Но нека да ви кажа нещо, мистър Фулър, по-добре е да си потърсите работа на някое друго място, като Чатануга например. Ще имате добър шанс да си намерите работа в някой град, където хора от цялата околност всеки ден пътуват до работата си и обратно. Ще намерите и богат избор от хубави апартаменти, каквито няма при нас. Защото няма да ви се иска да живеете в къща, нали? Искам да кажа, нека да преминем към същността на въпроса, че вие сте само двамата с детето, нямате съпруга. Да, ще се справите по-добре в някой много по-голям град от този.

— Е, благодаря. Оценявам съвета ви и ще си помисля. А в момента смятам да се разходя наоколо и да покажа на Лора забележителностите.

„Хора от цялата околност, които всеки ден пътуват до работата си и обратно“ — точно това не искаше Джим. Но трябваше само да се разходи надолу по Мейн Стрийт покрай обикновените магазинчета и оскъдния трафик, а след това към училищата и болницата, покрай фамилните къщи — тук ги нямаше парцелите с малки еднотипни къщички — за да разбере, че град като този, където улиците постепенно се сливат със селската местност наоколо, също не е подходящ за него. Нямаше необходимите умения, които да предложи, нищо, от което тук се нуждаеха.

Завладя го някакво студено и мрачно усещане. Сякаш беше стигнал до задънена улица, а току-що започваше да търси.

Е, тогава просто трябваше да продължи да търси. Трябваше да прегледа обявите за предлагане на работа. Със сигурност имаше нещо, което би могъл да върши…

Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че Лора плаче и повръща в количката си.

— Какво има? Какво има? О, божичко, ти си гореща, направо изгаряш. Не знаех…

Носеше хартиени кърпички и салфетки вместо лигавници, нещо, което бе научил от Мария; с тях избърса каквото можа, като държеше детето в ръце и му говореше успокоително, през цялото време оглеждайки улицата, за да помоли някого за помощ, но наоколо не се виждаше никой.

— Запази самообладание! — каза си на висок глас. — Мисли!

Не му ли каза Джеф Уилър, че болницата е нататък, близо до Либърти Стрийт? Трябваше да попита. Детето трябваше да е здраво, не биваше да допуска да се разболява. Като буташе количката, той се затича, задъхвайки се и ругаейки собственото си невежество по отношение на отглеждането на дете, ругаейки болницата, защото не се намираше там, където трябваше да бъде, изпълнен с ужас… докато една табелка на лекар не го накара да се закове на място.

— Какво е станало? — възкликна лекарят, когато му отвори вратата. — Злополука ли?

— Не, не. Тя повръща. Ужасно много повръща.

— Дайте я на мен. Не, нямам нищо против, няма значение, затова нося бяла престилка. Ани, ела да ми помогнеш да се справя с тази млада дама.

Тя изглеждаше толкова нещастна, като лежеше там, на масата за прегледи, протегнала крехките си детски ръчички към баща си, сякаш го молеше да я защити от тези чужди хора, които се въртяха около нея. Джим беше ужасен. Какъв баща беше той, че й бе причинил това, или не бе сторил каквото трябваше? А сега не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да гледа как този чужд човек мушкаше с пръст нещастното й коремче, надничаше в очите и ушите й, оглеждаше гърлото й и я плашеше до смърт.

След това, около десет минути по-късно според часовника, макар че според него сякаш бе изминал цял час, Джим се озова седнал до доктор Скофийлд в малка стая в съседство с лекарския кабинет, докато Лора спеше на една кушетка между двамата.

— Тежко стомашно разстройство, мистър Фулър, това е всичко. Или е от някаква храна, или се дължи на вирус. Треската не е особено силна. Просто се е прегряла на слънцето, изплашила се е от повръщането и може би е превъзбудена главно защото вие самият сте много разстроен. — Лекарят се усмихна. — Заведете я у дома при майка й. Тя със сигурност разбира много повече от тези работи, отколкото вие.

— Ами тя… тя няма майка. Майка й почина миналия февруари.

Ето, че се появи отново това изражение — умереното съчувствие към двегодишното дете, чиято майка е починала.

Лицата на хората се променят, когато им кажеш нещо тъжно. Дали защото наистина ви съчувстват, или защото смятат, че се очаква да ви съчувстват?

— Вие не живеете в града, нали, мистър Фулър? На практика аз познавам всички тук, по физиономия, ако не по име.

— Не, аз съм от далече. От Филаделфия. Повече от седмица вече сме на път.

— Тогава значи просто минавате от тук.

— Не, надявам се да се установя някъде тук наоколо. Търся си работа.

— В някоя специална област?

— Не.

— Просто се оглеждате? Просто така без всякакъв план?

— Опасявам се, че сте прав.

Чудеше се защо лекарите толкова често се чувстват свободни да задават такива лични въпроси. Дали не вярваха, че научната степен им дава правото да си го позволяват? Но този човек, макар и доста бъбрив, беше скромен и се държеше особено нежно с Лора, затова му отговори откровено:

— Просто чувствам нужда да забравя миналото и да започна всичко отначало.

— Разбирам. — Докторът изглеждаше замислен. — Доста е трудничко да се оправяте с малко дете и да шофирате по целия този път. Неподходящата храна, пътуването, напрежението; тя е необикновено издръжливо дете. Повечето деца на нейната възраст биха се разболели още по-рано. Откровено казано, мистър Фулър, струва ми се, че засега й стига толкова.

— Много добре го знам. Ние се настанихме в хотела тук в града, но мястото не е подходящо за нея. Чудех се дали наблизо няма някоя хубава странноприемница, някоя селска къща, където да може да си отпочине и да поиграе на открито, или нещо такова?

— Опасявам се, че няма. Туристи не минават много често оттук. Най-много да се напълни една четвърт от хотела, дори и това е много. Предполагам, че като се озовеш веднъж толкова близо до планините, просто продължаваш напред, докато стигнеш до тях.

Както си седеше така, вперил поглед в тихата улица, където две млади жени вървяха заедно и едно куче припкаше редом с някакъв старец, на Джим му хрумна, че за първи път през живота си се носи без котва. Работа, училище, университет, адвокатска практика, Ню Йорк… следваха едно след друго — една твърда стъпка подир друга. А сега плуваше на повърхността без посока. Защо не беше се сетил за това? Но той просто отчаяно бе искал да замине, преди да е станало късно да спаси Лора.

— Възможно ли е тук да има някое семейство с голяма къща, което да ни приюти за няколко дни или за известно време? Докато се огледам и се справя с положението. Не съм закъсал за пари, докторе. Ще платя колкото ми поискат.

Двамата се изгледаха втренчено. „Той се чуди дали не съм някакъв слабохарактерен скитник, който се бори да превъзмогне пристъп на нервно разстройство“ — помисли си Джим. Тъкмо се канеше да изрече нещо, с което да покаже какъв стабилен човек е всъщност, когато доктор Скофийлд удари с длан по страничната облегалка на стола си.