Белва Плейн - Далеч от дома

Простото обзавеждане на гостната подсказваше, че стопаните не са особено състоятелни, но явно не бяха и бедни. На едната стена имаше полици от горе до долу и макар че книгите по тях не бяха много, те бяха едно обещание за бъдещи попълнения.

До отсрещната стена стояха подредени в една редица всички от семейство Бенсън — той, висок мъж с кафяви очи, който напомняше на Джим за самия него, тя, дамата от влака с къдрави червеникави коси и по-хубаво лице, отколкото си го спомняше — не че си спомняше много — и седемгодишно момче на име Ричард, също с рижа коса и на вид прекалено сериозно за възрастта си. Всички заедно напомняха на Джим за дагеротип или за един от онези застинали семейни портрети, направени от някой странстващ художник преди един век или още по-отдавна.

Помисли си, че е добре, дето беше решил да си сложи сако и вратовръзка, защото бе неделя и тримата членове на семейство Бенсън бяха подходящо облечени за случая. За своя собствена изненада, той бе пристъпил на тяхната предна веранда без особени опасения, бе натиснал звънеца и бе завързал разговор. Но ето, че изведнъж изпита известно неудобство, и им го каза.

— Истината е, че се чувствам малко странно, след като нахълтах тук по този начин. Но аз всъщност не съм на себе си… опитвам се да забравя, да започна нов живот… да се грижа за нея… — И той кимна към Лора, която, за щастие, се държеше добре; стиснала пухкавото си мече, седеше кротко и ококорено гледаше непознатите.

— Е, в края на краищата току-що се е случило — любезно рече мисис Бенсън. — През февруари, нали така казахте?

Винаги, когато му се налагаше да съобщи някакъв факт, пулсът на Джим се ускоряваше. Той трябваше, наистина трябваше така здраво да запамети тези факти, та да няма никакъв риск да направи грешка или да се колебае и да вземе да се запъва.

— Да, на десети февруари, тогава почина Ребека. От рак… левкемия. От този вид понякога се умира много бързо.

Нарастващата му самоувереност от последната седмица като че ли отново започна да се изпарява. Направо не можеше да се понася, след като разказа трагичната си история и всичките му слушатели закимаха с разбиране, както се случваше обикновено. Онова, което трябваше да стори в момента, бе да стане, да излезе от тук и да забрави цялата история. Но тогава те щяха да започнат да се питат защо въобще е дошъл. Щяха да си помислят, че е изгубил разсъдъка си, че дори е някакъв опасен тип, след като си тръгва след всички тези обяснения. Но имаше ли някакво значение какво си мислят? А от друга страна, след като бе отишъл вече толкова далеч, не трябваше ли да продължи по-нататък?

— Та както ви казах — добави той, — бих искал да си потърся някаква работа в града. Пристигнахме вчера и се настанихме в хотела. Но беше много късно да се огледам наоколо, да видя какви фирми има тук или в някой от съседните градове. Но този край ми харесва. Хубав климат, националният парк не е прекалено далече…

Гласът му замря и той изпита облекчение, когато мисис Бенсън заговори:

— Джеф Уилър е мой приятел. Той има магазинче за мъжко облекло тук, точно срещу вашия хотел. Може да се нуждае от помощник. Не знам. Кажете, че аз ви пращам. От време на време купувам някои неща от него. Като фермери не ни трябва кой знае какво луксозно облекло, нали разбирате.

— Знам. През юношеските си години съм работил във ферма всяко лято.

— Така ли? Откъде сте?

— От Мейн, на север, близо до Бангор. Там растат най-вече картофи. Може да сте чували за картофите от Мейн.

— Но след това сте станали градски човек — каза мисис Бенсън.

— Да, живеех във Филаделфия. Продавах застраховки. — И тъй като не искаше да му задават други въпроси, сам зададе въпрос: — Мистър Бенсън, съпругата ви каза ли ви как стана така, че подхванахме разговор във влака?

— Спомена нещо за някаква книга — отвърна той. — Това не ме учудва. Погледнете тази стена с лавиците. Всички тези книги са на Кейт. А и горе сме затрупани с още книги, все нейни. В една фермерска къща обикновено не можете да видите такова нещо, нали така?

„Той много се гордее с нея. От двамата тя е по-силна — помисли си Джим. — У нея има нещо, което не бях забелязал във влака. Разбира се, че не. Тогава почти не я погледнах. И двамата са много прями и много почтени хора, но иначе са съвсем различни. Личи си.“

— Когато се ожених за Кейт, близките ми все казваха, че тя няма да остане дълго тук. Щяла да се почувства самотна на фермата, щяло да й дотегне. Но грешаха.

Кейт се усмихна.

— Защо да се чувствам самотна? Провинцията влиза под кожата ти. Поне с мен стана така.

Джим се съгласи.

— Да, тук е красиво. Тези хълмове, тези канадски ели… Опааа. Лора, какво правиш?

Лора се беше добрала до една чиния, пълна с ядки и стафиди, и я беше разсипала на масичката до своя стол.

— Штафиди! — възкликна тя.

— Не, не, Лора. Съжалявам — започна да се извинява той, докато ги събираше с шепи. — Тя много обича стафиди и затова…

— Бийзалки! — С щастлив вид, Лора се наслаждаваше и на стафидите, и на всеобщото внимание.

— Тя е най-сладкото дете — каза Кейт. — Защо не излезем всички навън и да я пуснем да потича наоколо! Сигурно се е наседяла по целия път от Филаделфия до тук.

— Благодаря ви, но вече ви отнех достатъчно време. А днес е почивният ви ден… — започна той, но Бенсън го прекъсна.

— Когато живееш във ферма, няма почивен ден. Вие го знаете много добре, мистър Фулър. Сега отивам горе да се преоблека, а след това трябва да пообиколя фермата. Малката може да си поиграе на пясъчника. Останал е от времето, когато Рик беше малък, още не сме го махнали. Рик, я иди да видиш дали няма да намериш някоя от старите си кофички и лопатки.

Както беше ставало при подобни случаи през цялата изминала седмица, детето без майка и бащата без съпруга бяха накарали тези хора да се разчувстват и да изпитат известно състрадание. Ето, и тук го попитаха дали иска топло, или студено питие и дали Лора иска мляко, или има нужда да отиде до тоалетната. И както всеки път, след като прие благодеянията им, му се прииска тези хора да не го караха да се чувства като натрапник, какъвто в действителност беше.

— Искате ли да разгледате фермата? — попита Бенсън, който се върна след малко по риза и дънки. — Нали идвате от ферма, а? Може би нашата ще ви напомни за картофите в Мейн. Не сте ли мислили да се върнете там с детето?

— Там е много студено. Вече отвикнах от това — отвърна Джим, докато двамата вървяха към хамбарите. После смени темата, като отбеляза, че дойните крави от порода „Холщайн“ на пасището отсреща представляват красива гледка.

— Двайсет и две глави, това е всичко. Бих искал да имам повече, но все не случвам на добри работници. Искате ли да видите нещо забавно? Погледнете онази дребната, жълтеникавокафявата ей там. Прилича на джудже сред останалите, нали?

— Че какво прави сред тях, тя е порода „Джърси“?

— Кейт. Един наш познат искаше да ни я продаде за месо. Имаше спешна нужда от пари, предполагам. А Кейт погледна кравата в очите и я купи. Кръсти я Люси. Дава тлъсто мляко, това трябва да й се признае.

— Но много по-малко от другите.

— Така е, така е. Почакайте. Искам само да проверя онази врата. Миналата седмица един тип я държеше отворена и щях да загубя една бременна крава на шосето, ако шофьорът не беше успял да спре навреме. А след това трябва да проверя птичарника. Ако нямате нищо против да се поразходите толкова надалеч, можете да дойдете с мен и да оставите детето на някого за малко. Не се притеснявайте, Кейт много си я бива да се занимава с малки деца. Рик ни е единствен.

— Това са нови птичарници, нали? Чистички и спретнати.

— Строих ги миналата година. Старият направо се разпадаше. Сигурно беше отпреди седемдесет години. Да, толкова ще са били. Още от времето на дядо ми. Затова го замених с два нови. Смятах да удвоя производството на яйца, но строежът ми отне повече време, отколкото очаквах. Пък и имах лош късмет. Миналото лято поръчах хиляда тридневни пилета, обаче една нощ стана много студено, а онзи, дето трябваше да се грижи за тях, ги оставил навън и повечето умряха. Да, имал съм проблеми. Но какво може да направи човек?

— Винаги е така — отвърна Джим колкото да каже нещо.

— Има проблеми, не ще и съмнение. Старая се тази ферма да се развие, нали разбирате, но никак не е лесно. Баща ми… той почина, и той, и майка ми починаха в една и съща година, това стана преди шест години, когато се роди Рики. Това тук е било семейна ферма от не знам колко поколения. Отглеждали са плодове, зеленчуци, продавали са сено, всичко, което може да се намери в една семейна ферма, достатъчно за семейството и да остане малко за продажба. Но аз отидох да уча в Селскостопанския колеж и научих някои неща, за които баща ми дори не беше чувал. Искам да развия фермата, да я разширя. Е, ще го направя. Ще го постигна. Никога не падай духом.

„Направо е затънал здравата и е притеснен до смърт“ — помисли си Джим, като забеляза дълбоко врязаните бръчки по челото му.

— Е, фермата ви си я бива — забеляза той пак колкото да каже нещо. — А каква е онази самотна селска къща ей там нагоре?

— Родителите ми я построиха, когато с Кейт се оженихме и се преместихме да живеем в голямата къща. Обзаведена е добре, четири стаи, хубава кухня, но стои съвсем празна, откакто те умряха. О, вие не сте видели и половината от това място, мистър Фулър, нито дори една четвърт или една осма. Имам повече от шестстотин акра тук. Имам царевица, ливада, градина с праскови, имам всичко. Ако имате желание да повървите, ще ви покажа… но вие сте така издокаран. Не искате да изцапате тези хубави обувки, нали!