Полицаите сигурно измъчваха Мария с хиляди въпроси. Но все пак тя беше много умна и почти със сигурност вече бе схванала каква е истината. И мистър Прат навярно се бе досетил. Че защо иначе Доналд щеше да отсъства от работа днес? А колкото до Лилиан, това трябва да бе истинско мъчение за нея, макар да знаеше, че детето е в любящи ръце. И все пак за нея това беше истинска мъка и той съжаляваше.

„Никога не съм искал да те нараня, Лилиан, но все пак трябваше да го сторя.“

Същата вечер, докато лежеше буден в мотела, той реши, че трябва да си записва какво се случва всеки ден. Човек не можеше напълно да разчита на паметта си особено когато се увлече в разговор, както току-що му се беше случило, а той трябваше да е сигурен, че добре помни всичко и няма да си противоречи в случай на злополука. Затова започна да записва всичко.

„Вторник.

Необичайно топло за сезона. Все така пътуваме на юг, но направихме завой към плажа, защото Лора има ужасна нужда от малко време за почивка и възстановяване. Половин дузина местни семейства. Приятна жена, някоя си мисис Дей с по-големи деца, които си поиграха с Лора, сякаш е малко кученце. Препоръча ни хотел в Мериленд, който предлага нощувка и закуска.“

Беше разказал същата история за починалата майка, която вече възпроизвеждаше машинално. Денят беше преминал добре, но нощта в следващия мотел бе тежка; Лора плачеше, но не за майка си, а за Мия.

„Сряда.

Прекосихме реката и навлязохме в Мериленд. Страхувам се и съм ужасно уморен.“

Късно сутринта пристигнаха в хотела на мисис Магуайър, предлагащ нощувка и закуска. Къщата беше светла и чиста; собственичката, на която мисис Дей вече се бе обадила, се държеше много любезно. Макар Доналд да бе сигурен, че лошото му настроение не е проличало, тя явно го усети, защото почти веднага се погрижи за Лора.

— Разбирам, че напоследък сте загубили съпругата си, мистър Фулър. Моята приятелка ми каза по телефона, че отивате при роднини в Охайо. Сигурно е много трудно да пътувате на такъв дълъг път с малко дете.

— Не е никак лесно — съгласи се той. — Имам много да уча за двегодишните деца.

— Нека да ви помогна. Тя е толкова миличка. Нека да я изкъпя и да й измия косата.

Лора не беше къпана от неделя, тъй като той не знаеше как да го направи, колко топла трябва да е водата и как да не й влезе сапун в очите. Много смутен, а също и изпълнен с благодарност, той й подаде Лора и излезе да седне на двора.

Тук се чувстваше на сигурно място, приютен зад тези дървета. На открития път дебнеха много опасности. Ами какво щеше да стане, ако го бяха спрели за превишаване на скоростта, което можеше да се случи дори ако караше нормално? Ами ако станеше някое дребно произшествие, като чукване на калник, независимо дали по негова вина или не?

Но колкото и сигурно и спокойно да бе тук, не смееше да остане. Затова след хубавата закуска на следващата сутрин отново поеха по пътя си.

Закачайки го леко, старата дама извика след колата:

— Не забравяйте, че Охайо е в западна посока.

— Да, на запад — отвърна Доналд и пое по шосето, от което щеше да се отклони на първия завой.

„Сряда.

Случи се. Не е необходимо да пиша името му, защото никога няма да го забравя: Рон Рейнолд, висок два и десет и противен.“

Доналд излизаше от една бензиностанция точно когато онзи пристигаше със своя лек товарен автомобил за доставка на стоки. При разминаването двете коли се докоснаха и на съответния калник на всяка се появи по една драскотина. Чия беше вината? По този въпрос можеше да се спори или би могло, ако Доналд не бе побързал да поеме вината.

Рон Рейнолд от „Рон Рейнолд Хийтинг и Куулинг“ се приближи с нехайна крачка, завря лицето си в лицето на Доналд и изрева през прозореца:

— Къде си мислиш, че отиваш, дявол те взел? Виж какво направи с колата ми.

Доналд искаше само да се измъкне без неприятности от това място, без да се споменават имена, адреси и да се показват документи.

— Наистина много съжалявам — каза той. — С удоволствие ще ви платя за драскотината.

— Дяволски си прав, че трябва да ми платиш. Ще ти излезе сто долара.

— Няма проблем. Ето, заповядайте.

— И искам да видя шофьорската ти книжка и адреса.

— За какво са ти? — кротко попита Доналд.

— Откъде да знам, че тази тук банкнота не е фалшива?

— Вдигни я към светлината и погледни, ще видиш, че не е.

— Стига си го увъртал. Покажи ми шофьорската си книжка.

Този човек беше или някакъв примитивен бандит, или ненормален, или и двете. С такива хора няма какво да се колебаеш; просто се подчиняваш. Доналд се подчини и с треперещи пръсти извади книжката си.

Така или иначе, работата беше уредена и все още треперейки, Доналд потегли към Вирджиния. Какво ли щеше да стане, ако имаше по-голяма повреда и адвокатите бяха писали на адреса във Филаделфия, адрес с несъществуващ номер, където не беше регистриран никакъв Джим Фулър?

Седнала на задната седалка Лора мрънкаше:

— Искам бийзалка. Искам бийзалка, тате.

Не стига всичко останало, ами той погубваше детето, като му даваше шоколади и близалки веднага щом то поискаше просто защото не бе възможно едновременно да шофира и да го забавлява.

Целият си останал живот ли щеше да прекара в такива страхове?

„Петък.

Това е шестият ден, откакто напуснахме Ню Йорк. Казват, че долината на река Шенъндоа е много красива, но аз не я видях, защото чистачките на предното стъкло едва се справяха с проливния дъжд. Не ми оставаше нищо друго, освен да спра пред следващия мрачен мотел и да се опитвам да забавлявам Лора с всичките играчки, които бяха в кутията. Ще й осигуря добър живот. Не знам къде ще бъде това, но знам, че ще го направя, стига да продължаваме да имаме късмет.

Събота.

Прекрасно време. Пътуваме на югозапад. Лора ме събуди в пет и половина, което беше за добро, защото този ден ни очакваше дълго пътуване. Забелязах нещо странно: от вторник през нощта тя не е плакала за Мия.“

Пътувайки както обикновено с чести почивки, те се движеха на югозапад, като спряха веднъж в крайпътна горичка от кучешки дрян и лаврови дървета, за да изядат сандвичите, купени от ресторанта близо до снощния мотел. Доналд отново мислено си представи розово-бялата картинка на малката къщичка сред лаврова горичка, скритата къщичка, където нито мистър Бъзли, нито семейство Сторм, нито който и да било друг би могъл да се промъкне, за да му отнеме неговото малко момиченце.

А след това на нейно място се появи една голяма черна въпросителна, ярка като картината с къщата: как щеше да го постигне? Този въпрос, разбира се, беше завладявал съзнанието му и преди през толкова много нерадостни дни и нощи, но сега, след като вече бе достигнал Юга, мечтаното сигурно място, трябваше да му даде отговор, и то веднага, без отлагане, в тази минута.

Като потегли отново по планинските пътища, карайки изключително внимателно на завоите, той преразгледа положението. В портмонето препаска носеше достатъчно пари, за да живеят скромно в продължение на две години или може би повече. Въпреки това трябваше да си потърси работа. Но не притежаваше никакви умения. Навярно можеше да стане продавач в магазин. А не беше ли по-добре да си купи малко магазинче? А ако беше така, какво по-точно? Доналд не знаеше нищо за търговията…

На един кръстопът табелите предлагаха голям избор на посоки — градове в Северна Каролина, Тенеси и Джорджия. Значи тъкмо тук се срещаха трите щата, за които той не знаеше почти нищо, освен че са пълни с паметници и спомени за ужасната Гражданска война. Винаги си беше малко вманиачен на тема „история“ и ако в момента бе спокоен, щеше да гори от нетърпение. Но вместо това бе погълнат от чувство на безкрайна самотност; имаше нужда да поговори с някого, с когото и да било, с човек, от когото нямаше да се страхува, който да му даде малко напътствия за тази странна територия, в която се канеше да навлезе. Обърна се и отново погледна малкото човече на задната седалка. Ето, тя седеше там, неговата невинна и уязвима дъщеричка, прегърнала пухкавото си мече. Обзе го паника. Той държеше в ръцете си живота и бъдещето на това малко същество. Спеше й се, настъпваше нощта, очичките й се затваряха, главата й клюмаше; той трябваше да вземе решение, трябваше да събере мислите си и да избере посоката. Затова спря колата край пътя, изключи мотора и обмисли въпроса с всяка частица от мозъка си, която успя да мобилизира.

Измъкна една доста смачкана карта от джоба си и заедно с нея се появиха хартийка от бонбон, носна кърпичка и листче, на което с непознат почерк бяха написани име и адрес. Прочете ги на неясната светлина: Кларънс и Кейт Бенсън.

В първия миг тези имена не означаваха нищо за него. В следващия момент му просветна: жената от влака! „Ако вие и жена ви някога имате път насам, наминете“ — така пишеше. И Доналд си спомни как си беше помислил, че е страшно наивно и дори странно да дадеш името и адреса си на съвсем непознат човек. Също така си спомни, че се беше канил да изхвърли това листче, но поради някаква неизвестна причина го беше запазил.

Никакви коли не минаваха по пътя. Провинциалната местност бе пуста, сякаш изоставена. А детето, като че ли усещайки тази усамотеност, започна да хленчи. За бога, той трябваше да направи нещо!

Изглеждаше абсурдно да приеме предложението на жената, но всъщност наистина ли беше абсурдно? Семейство Бенсън, които и да бяха тези хора, със сигурност знаеше повече от него за този район. Можеха да знаят нещо за свободни работни места, къде точно да търси работа и къде да се настанят да живеят двамата с Лора. От друга страна, можеше и да не е така. Въпреки поканата на жената, бе възможно посещението му никак да не им хареса. Все пак, само който рискува, печели — успокои се той с поговорка, както често правеше.