Знаеше, че този номер невинаги минава. Вероятно минаваше рядко, а със сигурност би трябвало да минава много, много рядко, иначе какъв би бил светът? И все пак не беше ли това простимо понякога, при извънредни обстоятелства?

На първо място имаше нужда от пари, пари, които не оставят следа. Той започна да изтегля парите си от различните банкови сметки, като от време на време нехайно обясняваше, че ще заминава за Индонезия. Не притежаваше никакви ценни вещи, освен сребърния сервиз, който Лилиан му бе оставила, тъй като Бъзли вече имал два такива. За голяма своя изненада взе за него десет хиляди долара в брой. Лилиан наистина беше въртяла бедничкия Бъзли на малкото си пръстче! За много хубавичка сума продаде и годежния пръстен, който тя не искаше, защото бедничкият глупав Бъзли й беше подарил по-хубав. „Бедничкият глупав Доналд също“ — помисли си той, като се сети за онзи следобед в Лондон, когато бе изпаднал в паника да не я загуби.

Купи си портмоне препаска и го носеше всеки ден. Само това го караше да се чувства като преследван, който се прокрадва със своята тайна по добре познатите коридори на великолепните офиси в сърцето на Манхатън, където го знаеха като Доналд Улф, високо уважаван гражданин. Понякога го обземаше ужасяващото усещане, че халюцинира. Трябваше да се отърси незабавно от него и да се изправи пред реалността; много скоро щеше да стане един неизвестен, временно безработен човек, живеещ на място, което все още беше неизвестно.

Как щеше да се казва, питаше се. Къде би трябвало да е роден? Трябваше да е живял в някой град, достатъчно голям, че човек да може да се загуби в тълпата. Това място трябваше и да се намира достатъчно наблизо, за да прекара няколко дни там и да го опознае, в случай че не дай си боже, се наложеше да отговаря на по-сериозни въпроси, от рода на: „Къде си ходил на училище, а на църква, а къде се намират кварталните кина?“.

Спря се на Филаделфия. В този случай трябваше да е роден в някое съседно градче, в чието гробище много лесно щеше да намери името на някой на неговата възраст, починал в ранното си детство и вече забравен. Снабден с тази информация, можеше да отиде в отдела за гражданско състояние и да поиска да му издадат дубликат на акта за раждане, който „някак си е загубил“. Ето защо в три поредни съботи Доналд наемаше кола, обиколи пет гробища в различни градчета и най-накрая се спря на име: Лора Фулър, „многообичаната дъщеря на Джеймс и Лора“.

Няколко минути стоя там, вперил поглед в избуялата трева на гроба. Починала на две години! Бедничкото дете! Какъв ли би бил животът й, ако бе останала жива?

Но нейното име може би щеше да даде по-добър живот на онова малко момиченце в Ню Йорк. А бащиното й име бе бащино и на Доналд, това навярно бе предзнаменование за щастие. („Че от кога вярвам в предзнаменования?“) Въпреки всичко това бе едно хубаво, обикновено име, което не привличаше внимание, а „Лора“ щеше да е добро име за малката дъщеричка на „Джим Фулър“.

При цялото това душевно и физическо напрежение, докато вместваше проекта в препълнения си график, на Доналд успя да му хрумне една забавна мисъл: с контактите му, с опита и начина му на живот Хауърд Бъзли най-вероятно притежаваше цялата вещина в тази област, която на него му липсваше.

— Те скоро бъдат готови. — Гласът на Мария прозвуча плачливо. — Мисис Бъзли каже, че те скоро заминава. Неин мъж взема нея и Кукличка. Във Франция те има добра бавачка за Кукличка, така че не бива вие притеснява, мистър Улф. Но на мен тъжно… — Тя заплака: — … много тъжно, мистър Улф.

— Кога, Мария? Кога?

— Може би другия месец, аз мисли.

— Но ти ще останеш дотогава, нали, Мария?

— Да, да, аз остава. На мен мъчно за Кукличка. Тя като мое дете, така е.

Следващия месец. Веднага трябваше да си купи една малка тетрадка и да си запише най-важните неща, за които не можеше да разчита само на паметта си: подробности за облеклото, за тоалета, за следобедния сън и други неща, които смяташе, че вече знае, но може би всъщност не знаеше.

И най-важното, трябваше да купи кола. Ето защо се обяви за болен за няколко дни, качи се на влака за Филаделфия и като пристигна на последната гара, помоли един шофьор на такси да го закара до някой гараж за коли на старо. Мигновено съжали за това. Ами ако го обявяха за национално издирване и този шофьор на такси си спомнеше за него? После се ядоса на себе си. „Смешен си, нервен си като котка на покрив. Престани. Ти си просто един гражданин, който иска да си купи кола.“

Продавачът бе млад и много енергичен.

— Кажете ми какво точно търсите и ще ви го намеря. Имаме всякакви коли.

Доналд бе сигурен, че колата трябва да е незабележима като дънките и маратонките, които носеше, да не бие на очи, да не се запомня, следователно не биваше да е прекалено красива и лъскава, да не е някоя таратайка, нито пък да е червена или бяла.

— Не държа на определен модел — обясни той. — Но да е с нисък километраж и стабилна. Ще я закарам в Западна Канада, тежък терен. — Трябваше да остави и някаква заблуждаваща следа. — Ще ми трябва и голям багажник, наистина голям. Ще пренасям много багаж.

Двамата вървяха един до друг сред редиците от коли.

— Тази ми се вижда добра — каза Доналд и спря да огледа един черен закрит автомобил. — Нека да видим багажника. А какъв е километражът?

Докато си даваше вид, че слуша изброяваните данни и цифри, той бързо съчиняваше една история. Тя трябваше да е толкова забележителна, че този млад човек никога да не се сети да я свърже с изгубеното детенце на Лилиан.

Но това ще се случи, трябва да се случи. Не, не трябва! И е по-добре да овладееш полета на фантазията си, Джим Фулър.

— Съпругата ми току-що почина, нали разбирате, и смятам да закарам повечето вещи на родителите й.

— Моите съболезнования.

— Те живеят в провинцията, на седемдесет мили от летището са, тъй че със самолет не става, с кола ще е по-лесно. Можех да им изпратя вещите, но наистина трябва да отида да ги посетя. Тя беше единственото им дете. Почина внезапно.

— Лоша работа.

Очите на младия човек изразяваха подобаващо съчувствие. В края на краищата, колко лесно беше да лъжеш и да се измъкнеш! Той бе изкарал с успех първата проверка.

Доналд обясни, че ще плати с парите, които е получил от продажбата на мебелите си.

— Продали сте си мебелите? Местите ли се?

— Местя се в по-малък апартамент близо до Спрус Стрийт. Вижте какво, ще ви се обадя след два-три дни, когато сте готов с документите за прехвърляне, регистрационните табели и останалото. Уредих да изключат телефона ми веднага след като платих последната сметка, а на новото място все още нямам телефон.

— Лоши работи, мистър.

— Е, такъв е животът. Много благодаря. Много ми помогнахте.

Вече беше измамник, направо му призляваше от срам. Но целта, която преследваше, стоеше по-високо от самоуважението му и тъй като беше планирал да прекара следващите няколко дни във Филаделфия, нае стая в хотел и въоръжен с тетрадка и писалка, тръгна на обиколка, за да опознае града. След като се снабди с карта на града и няколко брошури за историята и историческите му забележителности, Доналд се обади да докарат колата му, първата, която притежаваше, след като бе продал онази таратайка в Северна Дакота, и потегли обратно за Ню Йорк.

Започна да изпразва апартамента си, като унищожи всеки предмет, който би могъл да разкрие самоличността му, например снимка на Кукличка — на Лора — в Сентрал Парк на фона на жилищни сгради и един албум, съдържаш негова снимка в Юридическия институт — с тога и квадратна шапка. Скъса излишните екземпляри от картата на Съединените щати, запази само един — щеше да го разглежда отново и отново.



— Мисис Бъзли вече има много голям куфар — внезапно му докладва Мария. — Сложила го в хол. Аз мисли, че те заминава много скоро, мистър Улф.

Сърцето на Доналд беше като мотор на кола, усилено изкачваща се нагоре по склона на планината. Имаше още толкова много работа да свърши! В списъка му все още имаше неща, които не бе успял да купи: дрехи за детето и голям куфар за тях. Всеки ден след работа той се качваше на колата и посещаваше малки магазинчета в отдалечени части на града, купувайки само по няколко неща, така че никой от продавачите да не може да се сети за мъж, купил подозрително голямо количество дрешки за малко момиченце. Снабди се с детско дюшече, което щеше да слага на пода нощем, подходяща предпазна седалка за малката, портативен хладилник и най-различни играчки. След като приключи с всичко това, той се помоли Лора да не се разболява и от най-леката болест, защото някой лекар би могъл да заподозре, че нещо не е наред.

Дните се нижеха прекалено бързо. Доналд се чувстваше като преследван, който се страхува да погледне назад и да прецени разстоянието, делящо го от преследвача, или като човек, който се страхува да погледне календара и да разбере колко малко време му остава за онова, което все още му предстоеше да свърши.

Най-накрая останаха само още два дни, настоящият и следващият, неделя, когато щеше да открадне Лора. Това нервно крачене напред-назад се беше превърнало в навик, от който трябваше да се отърве. Непрекъснатото повтаряне на нещата, които му предстоеше да свърши, също бе навик, но придобит напоследък и напълно разбираем. Повтаряше името й непрекъснато, заставаше пред огледалото и разиграваше един диалог: Здравейте, аз съм Джеймс Фулър, а това е дъщеря ми Лора. Нагоре-надолу, нагоре-надолу. Да провери в хладилника храната за утре: сандвич с пилешко, банани, нейните любими диетични бисквити. Да опакова своите два най-големи куфара, та портиерът да предположи, че отново заминава някъде отвъд океана.

Отново огледа полиците в „бърлогата“. Тук бяха неговите съкровища, всяка скъпоценна книга трябваше да бъде запазена завинаги. На най-горната лавица съчиненията на Джеферсън грееха с червената си кожена подвързия като някакво много специално бижу — първата книга, която си беше позволил да купи. На най-долната се виждаха последните му придобивки — книгите за отглеждане на малки деца. Тях трябваше да сложи в куфара. „И Джеферсън ли? — запита се Доналд и сам си отговори: — Да, също. Кажи сбогом на останалото.“