— Мистър Улф, не се притеснявайте! Ще остане с Кукличка, докато заминат. Може и не замине. Може тя просто говори. Мисис Бъзли, тя обича говори.



Доналд знаеше, че не може да вярва на това „просто говори“. Първо, той познаваше Лилиан, нейната предприемчивост, нетърпението й, знаеше как тя постига нещата. Второ, имаше необходимите агенти. Главният беше Ед Уилс, който чрез Джун направи много полезни усилия, за да разбере какво става в посока Артър Сторм. Разбира се, Мария беше другият му агент; чрез нея Доналд следеше развитието на френската връзка.

Една след друга изминаха две напрегнати седмици и стана ясно, че Лилиан дори не се опитва да скрие плановете си от Доналд. Тя, естествено, не бе разчитала Мария да си държи устата затворена по време на тези летни следобеди в парка. Не, тя просто беше съвсем наясно, че Доналд няма никаква реална възможност да й попречи да заведе детето си където си поиска.

Той се упрекваше, че не е бил достатъчно предвидлив. Вярно беше, че в деня, когато подписа онези документи, беше виждал бебето само два пъти. Чувствата му, които днес трудно можеше да опише, тогава представляваха някаква смесица от тъга, гняв към Лилиан, объркване, странно усещане за изолираност, наред с някакво чувство за морален дълг — всичко това и нито частица истинска любов, все още.

Да, това беше вярно. Но то не можеше да го оправдае — беше постъпил толкова глупаво, той, адвокатът със значителна репутация. Защото, както би трябвало да се очаква, любовта дойде, когато на четиримесечна възраст неговата Бетина му се усмихна. И какво друго, освен любов можеше да й даде той в замяна, ако не смятаме значителните суми, внесени в банката на нейно име? Можеше ли да й осигури дом или някакъв друг живот, различен от онзи, който Лилиан й предлагаше?

Нямаше значение какво е направило или не е направило Лилиан такава, каквато беше. Той отново и отново си повтаряше, че това дете има право да се формира и да се превърне в човек, добър и завършен.

Понякога, когато сядаше да работи, Доналд се улавяше, че се обръща към Лилиан, сякаш седи пред него: „Ти не си годна да бъдеш майка! Ти унищожаваш всичко, до което се докоснеш“. Не, това не беше съвсем вярно. Тя бе добра към Синди. Може би двете бяха като доктор Джекил и мистър Хайд. Но Доналд не беше психолог. Не можеше да го проумее. Пък и това вече нямаше значение.

Един ден се сети какво му беше казала Мария за заминаването на Бъзли — че преди да тръгне, бил целунал Бетина. И изведнъж Доналд изпита съжаление към Бъзли, този щедър и глупав старец. При цялата си нюйоркско-холивудска изтънченост и хитрост той бе заблуден и измамен. Криеше ли се някаква поука тук? Отговори си с горчива ирония: „Да. Бъди щастлив“.

През последните две години или дори повече, откакто името на Лилиан бе започнало да се появява тук-там в светските колонки, той неизменно ги четеше. Така попадна на едно кратко съобщение за това, че Артър Сторм възнамерява да се пресели във Франция. „За да може — пишеше в него — да се погрижи за бизнес интересите си там“. Вече бяха изминали шест седмици, откакто Мария му разкри истината, шест седмици, през които Доналд би трябвало да предприеме нещо. Но какво? Попита приятелите си, попита Огъстъс Прат, но те не му предложиха нито един полезен съвет по простата причина, че нямаше какво да го посъветват.

Отчаяние — това е страшна дума, мислеше си той. Дните му минаваха — колко ли още му оставаха? — белязани от видението на един самолет, който отнася Бетина-Кукличка далече отвъд Атлантическия океан. „При кого, при какво?“ — повтаряше си той, изгубил сън и апетит.

В главата му се мяркаха спомени за катастрофите на миналото — деня, в който прочете телеграмата, изпратена на майка му от военното министерство през 1944-а, сутринта, когато премазаха кучето му, деня, когато над фермата, където работеше, се изви циклон и всички коне обезумяха.

Бързай, бързай, бързай! Няма време. Вече може да е много късно.

В неделя следобед той хвана детето си за ръка и тръгнаха на разходка, нейната пухкава ръчичка, приютена на сигурно място в неговата. На сигурно място засега, но какво щеше да стане утре?

Изминаха още дни. Напрежението бе изписано на лицето му. Личеше си от начина, по който хората го гледаха. Сънищата му бяха ужасяващи: една нощ беше в съдебната зала, идеално подготвил аргументите си, но въпреки това, когато се изправи да говори, те се изпариха от главата му, затова стоеше там и не знаеше какво да каже, а всички в залата се бяха вторачили в него с ужас и изумление. Събуди се плувнал в пот. Изминаха още седмици.



След това без никаква реална причина нещо го осени точно когато отиваше на работа: човек можеше да започне живота си наново. Можеше да преобърне живота си. Не беше ли го направил вече веднъж, когато пристигна на това място, наречено Ню Йорк? Имаше толкова много места по света… А той бе свободен! На никого не дължеше нищо. Не бе причинил зло на никого. Да, беше свободен. „Мога да отида навсякъде“ — помисли си Доналд и изненадано си заповтаря тези думи.

Тази нощ си легна, без да изпитва страх. Сякаш бе настъпила някаква странна метаморфоза, сякаш бе изпил някакво вълшебно лекарство. Сякаш някаква врата се беше отворила и бе нахлула светлина там, където не бе имало. Още не бе преминал през тази врата, но тя съществуваше. Видът й някак си му действаше успокоително. За първи път от много дълго време той се унесе в лек и спокоен сън.

На сутринта стана в добро настроение и се приготви да отиде на работа. Не би могъл да обясни как се случи, но изведнъж, докато прекосяваше стаята, точно когато стигна до средата й, нещо го осени. Един заповеднически глас закънтя в ушите му.

Направи го! Направи го! Да.

Глава 10

На първо място трябваше да приеме факта, че Доналд Улф няма на кого да се довери. Ако не се смятаха онези далечни братовчеди от Уайоминг, които можеха да се блъснат в него на улицата и да не го познаят, нямаше кръвен роднина, когото да помоли за убежище или съвет. Нито пък можеше да се довери на добър приятел като Ед Уилс и да го замеси в незаконните си действия дори само чрез най-лек намек.

Как да се махне? Къде да замине? Трябваше да отиде на някое изолирано място, непосещавано от туристи или от каквито и да било познати, които би могъл да срещне случайно. Светът беше голям и все пак достатъчно малък, за да срещне на един брулен от ветровете ъгъл в Единбург клиент от Чикаго, когото не е виждал четири години.

В „бърлогата“ му имаше голям глобус, с чиято помощ той обичаше да си припомня пътуванията си; а освен това беше удивително забавно да проследява пътешествията на онзи прочут негодник, с чийто случай фирмата им беше свързана толкова дълго време. Човек като него е трябвало да има много връзки с престъпници, няколко фалшиви паспорта и феноменална памет, за да държи нещата под контрол. Доналд не разполагаше с такива неща, нито пък го желаеше. Тъй че трябваше да изключи онова далечно и пусто кътче в Канада, за което се беше сетил най-напред.

Ето защо следващата стъпка беше да разтвори на масата карта на Съединените щати и да я разгледа внимателно. Аляска беше най-отдалеченото място, ако не се смятаха Хавайските острови. Едно пътуване до Хаваите включваше самолет, където щяха да го забележат и щеше да бъде регистриран като пътник с двегодишно момиченце. Аляска? Тя бе прекалено слабо населена, включително и няколкото големи градове там, за да може един мъж с дете да се скрие в тълпата. Къде да намери такова място, което нито да е прекалено гъсто населено, нито прекалено слабо, че и да не е отдалечено на две-три хиляди мили? Това трябваше да е в провинциален район, може би някое малко градче, сгушено в гънките между две планини, далече от потока на модерния живот. Очевидният отговор беше да отиде някъде в Средния юг, но къде точно, той нямаше представа.

Но където и да отидеше, как щеше да си изкарва прехраната? Единствените долари, които бе спечелил през живота си, бяха дошли от работата му по чужди ферми и от работата му като адвокат. Доналд нетърпеливо бутна картата настрани и отиде до закаченото в гардероба огледало, за да се погледне и на висок глас да си зададе въпроса: „Възможно ли е да си се побъркал? Ето, че си точно по средата на един случай, възложен от Огъстъс Прат на теб… на теб, Доналд Улф, а не на някой от другите с два пъти по-голям стаж във фирмата“.

После се извърна от огледалото и първото, което видя, бе снимката на детенцето му, сложена в рамка. Бетина седеше в количката си с полуизядена бисквитка в ръка, усмихната до ушите. Цялата му непоколебима решителност изведнъж се върна.

Направи го! Направи го!

В неделя в парка Мария му докладва, че „мъж се върне от Франция. Тя вижда с него всеки ден. Идва всеки ден, мистър Улф. Едър мъж. Хубавец. Мисис Бъзли много щастлива с него“.

Нямаше и съмнение, че е щастлива, независимо колко дълго можеше да трае това щастие. Пред очите на Доналд се занизаха сцени като на филмова лента: леглата на онова парти… струваше му се толкова отдавна… О, тя е била точно там, нямаше никакво съмнение. Онези хора във Флоренция, Лилиан, просната на дивана в онази ужасна сутрин изпомачкана и полусъблечена; всички тези и много други картини идваха от миналото и пробягваха пред очите му.

— Тати. Да ходим. Кукличка иска да ходи.

Тя не ходеше, а подскачаше и той трябваше да я държи здраво, за да не се изплъзне. Тези „ужасни семейни двойки“ — пишеше в една от книгите на Доналд.

Едно от първите неща, които трябваше да направи, бе да смени името й, защото Кукличка или Бетина направо дразнеха слуха му. Тези имена не й подхождаха, макар че той не можеше да измисли друга причина, освен че олицетворяват света, от който се канеше да я отведе.



От дъното на паметта си Доналд изрови спомена за това, че някога бе попадал на списание, рекламиращо книги за смяна на самоличността. Неговата задача номер едно сега беше да издири това списание. Направи го, като попита за него в няколко квартала, където смяташе, че е най-вероятно да го намери. След това си поръча книга, от която научи нещо, което би могъл да му подскаже и здравият разум: имаше нужда от свидетелство за раждане. С него щеше да се превърне в друг човек. От такова свидетелство имаше нужда и всяко дете, което започва училище.