— Добре. Артър Сторм е хубавец, на около четирийсет, така казват, а може и да не ги е навършил. Има жена и четирима синове, тринайсет-четиринайсет годишни и по-малки. Срещнал Лилиан и направо се побъркал по нея.

— Разбирам.

И двамата замълчаха. Най-накрая Доналд попита дали съпругата на Сторм знае.

— Да. Тя го е напуснала.

— На партито на Сторм ли е ходила миналата събота?

— Не. Той е във Франция, отишъл е да нагледа къщата си там.

— Разбирам. — Забележката беше чисто формална, тъй като в действителност не разбираше и не виждаше нищо друго, освен някаква грозна бъркотия.

— Ако можех само да получа пълно попечителство…

— Ще е много, много трудно — отвърна Ед, клатейки глава. — Известно ти е.

Да, известно му беше.



В събота следобед Мария пристигна в апартамента му заедно с Бетина, издокарана в жълто, и след като съблякоха връхната й дреха, се видя етикетът на престижна парижка фирма. Лилиан имаше вкус; това несъмнено трябваше да й се признае.

Доналд се беше подготвил за това посещение, като беше махнал всички леснодостъпни и чупливи вещи. Беше купил пухкава котка-играчка, която мяукаше, щом я стиснеш, игра с дървени топки, които тракаха в лабиринт, като ги разклатиш, голяма плюшена топка, която да търкалят по пода, и ванилов сладолед, за да се подкрепят.

— А за теб и мен, Мария, по чашка кафе и кейк от френския магазин за хлебни изделия. Почакай само да го опиташ.

Беше облачен ден, мека светлина падаше върху масичката до прозореца, приглушавайки прекрасните цветове в стаята и на килима, където Бетина седеше, съсредоточила вниманието си върху дървените топки.

— Толкова е приятно тук и е толкова спокойно — промълви Мария. — Бих искала да остана.

— При вас не е ли спокойно?

— О, да, понякога. Много пъти. Но човек никога не знае. Мистър Бъзли беше толкова… о, о, толкова, о, ядосан, мистър Улф! Тази катастрофа, нали разбирате, с Кукличка в колата, и защо тя е отишла на това парти?! Тайно се беше измъкнала, да знаете. Но той разбра. Да, той разбра!

Както излизаше от думите на Мария, бившата му съпруга научила, че Бъзли ще се върне два дни по-рано от предвиденото, и се разбързала да се прибере у дома преди него. Семейната двойка, която я била закарала на партито, явно не бързала да си тръгва, затова Лилиан приела този млад и съвсем непознат мъж да я закара.

Мария се разчувства.

— Беше ужасно, толкова тъжно. Искаше ми се да се разплача. Мисис Бъзли се разплака. Ръката я боли много, струва ми се. След това той съжали. Първо крещеше, а после взе да съжалява, а пък вчера вече се държеше много мило с нея, купи й подарък, някакво бижу, струва ми се. Видях кутийката и след това тя също беше мила с него.

Доналд си помисли, че Бъзли все още не знае за Артър Сторм.

— Знаете ли, мистър Улф, тя е странна жена. Винаги е мила с мен, все се смее, наистина е мила. Каза ми, че на партито хората си играели с детето и тя била много доволна, защото Кукличка е толкова красива.

Защото Кукличка е толкова красива.

Той беше направо вбесен. Толкова е красива, казвала тя. Да, и е била толкова близо до смъртта, буквално на косъм, в една кола, карана от безотговорен непознат, когато е трябвало да си е в леглото. Доналд изведнъж се изправи и вдигна момиченцето заедно с една играчка, която сложи на масата пред нея.

— Татко! — радостно писна тя и посегна към чинията му. — Кейк! Кейк!

Като се засмя някак извинително, той й даде своето парче.

— Знам, че не бива да го яде. Но малко бита сметана с шоколад от време на време няма да й навреди.

— Вие никога не бихте я наранили, мистър Улф. Не и вие. Но мисис Бъзли, да, тя е странна жена. Много е мила… но въпреки това не е добра за детето. Нали ме разбирате? — И Мария тъжно поклати глава. — Много е хитра, но и глупава в същото време. Не е добра за детето.

„Прекалено опростено“ — помисли си Доналд. „Объркано“, щеше да е по-точната дума. Некачествен материал, независимо дали се е получил по рождение, или принудително. Но каква беше разликата? Тя си беше такава и нямаше значение защо. Той погледна надолу към малките ръчички, изцапани с шоколад. Тези ръчички и тяхното бъдеще означаваха всичко за него.

— Тя има нужда от следобеден сън — обади се след малко Мария. — Ще я сложа ей там вътре на леглото, може ли?

— Ще заспи ли на чуждо място?

— О, Кукличка е добро дете. Добричка е по природа. Тя поспи малко, после ние се връща.

Във всекидневната той седна на такова място, че да може да вижда детето. Мария беше разтворила едно списание. Явно много трудно се справяше с четенето, устните й бавно оформяха всяка дума. Докато я наблюдаваше, Доналд си мислеше, че тази мила непозната представлява единствената му връзка със заспалото на леглото дете. Ако някога искаше да узнае истината, тя бе единствената, която можеше да му я каже. Такова беше положението.

Понечи да вдигне телефонната слушалка и да даде на Лилиан да се разбере. Но разумът надделя. Колко пъти беше го правил преди и в отговор не беше постигал нищо повече от това тя да му тръшне слушалката.

— Мария — изтърси той, — ще останеш ли винаги с Кукличка? Винаги?

— Винаги ли, мистър Улф?

— Да, защото… — Не беше достойно, не беше почтено да казва каквото искаше да каже за една жена, която някога беше негова съпруга и винаги щеше да е майка на детето; цялото му същество се бунтуваше срещу изваждането на показ точно на това мръсно бельо, затова само изрече: — Никой не е като теб, Мария. Кукличка има нужда от теб. Разбираш ли?

— Аз обичам Кукличка, мистър Улф. Беше на два дни, когато я занесох от болницата вкъщи. А и тя ме обича повече от майка, това е истината, нали знаете?

— Ще ти плащам повече, Мария. Колкото и да ти дава мистър Бъзли, аз ще ти давам още.

— Не, не, струва ми се, че вие не сте богат като мистър Бъзли. Не искам това, мистър Улф.

— Няма да си тръгнеш скоро, нали, Мария? Не и без да ми кажеш предварително.

— Не, не. Може би някой ден. Няма да е скоро. Аз ви казвам всичко, мистър Улф.

По-късно, след като затвори вратата след Мария и Кукличка, облечена с нейното жълто палтенце и стиснала в прегръдките си бялото плюшено коте, Доналд за миг застина на мястото си. Може би някой ден. Някаква тъга се прокрадна в притихналите стаи, тежка и сива, подобно на мъгла в зимна нощ.



Приятелите на Доналд от кантората му казаха онова, което той като страна по делото вече знаеше, че никога няма да получи пълно попечителство над детето. Разводът беше приключил, бяха се споразумели. А ако детето заминеше за чужда страна? Направо не му се мислеше.

На сутринта дори няма да позная мъжа… Това достатъчно основание ли беше да й бъде отнето детето? Човек никога не знаеше.

Приятелите му, и по-специално Ед Уилс, му казаха и някои неща, които не знаеше: че съпругата на Артър Сторм предишната седмица е подала молба за развод, че Артър Сторм притежава прочута колекция с произведения на модерното изкуство, намиращи се главно в къщата му във Франция.

Когато забогатея, ще колекционирам произведения на голямото изкуство. О, да, всичко съвпадаше…



Една вечер Мария се появи отново. Познатата зелена шапка беше изкривена на една страна и тя едва си поемаше дъх.

— Мистър Бъзли отиде си! Взе си дрехи, всичко, гардероби празни, няма негови вещи. Беше много ядосан, никога не виждала такъв, мистър Улф. Ужасно, ужасно! На мен каже: „Грижи за малката“. Целува дете и си отива.

— Къде е малката? — извика Доналд.

— У дома, спи. Мислите, че аз оставила нея? Готвачка остане тази нощ. Мисис излезе. Някакви приятели дойде да я вземе, не ги познава. Ужасно, мистър Улф.

Пред очите на Доналд се появи една мигновена картина на онзи апартамент, който бе видял за малко, но никога нямаше да забрави: гледката на просторните стаи, на вещите, сега струпани на куп, разбъркани, лицата на любопитни и удивени зяпачи и отново лицето на Лилиан — такова, каквото изглеждаше сега — бледата й кожа, пламнала от сълзите или от гняв.

Той погледна треперещата жена, невинна свидетелка на случилото се, внимателно й помогна да свали палтото си и я накара да седне.

— Вечеряла ли си, Мария? Искаш ли нещо за ядене или за пиене?

— Не съм гладна. Нищо не искам, моля.

Значи Бъзли я беше напуснал. Сега трябваше да бъдат обмислени възможностите или вероятностите, да се проучат някои неща за апартамента — дали е собствен, или е взет под наем; ако беше взет под наем, за какъв срок. Ако след този катаклизъм щеше да последва развод, къде смяташе Лилиан да отиде? Разбира се, той имаше предвид детето. А в сметките трябваше да се сложи и другият мъж, вероятната причина за цялата тази бъркотия.

— Той взе и мебели — каза Мария. — Негово бюро. Голямо бюро, той много харесва. Големи кресла и снимки — на семейство, деца, това е всичко.

Е, значи този катаклизъм щеше да има трайни последици. Един разгневен мъж можеше да вземе дрехите си, но нямаше да премести любимите си мебели, ако не беше сигурен, че няма да се върне повече.

Мария поразмисли малко, явно за да се увери, че заключенията й са правилни, и продължи:

— Знаете ли, мистър Улф, струва ми се, тя има друг мъж, не момче… този път това голям мъж. Да, да, има. Тя ме помолила да отиде с нея във Франция, защото Кукличка обича мен. Красива къща във Франция, красива снимка. Аз! Че аз сега дошла в Ню Йорк. Аз казва не. Казва: Съжалява, мисис Бъзли, не.

С разтуптяно до пръсване сърце, Доналд направи огромно усилие да говори спокойно:

— Каза ли ти кога?

— Скоро. След два месеца. Той първо има работа тук, след това те заминава.

Наистина имаше работа тук, този Артър Сторм — развода и четиримата недорасли синове, които заменяше срещу Лилиан Бъзли, бивша Лилиан Улф, бивша… И Доналд така яростно стовари юмрука си върху масата до себе си, че Мария подскочи.