Белва Плейн - Далеч от дома

Той си пое въздух и го издиша — такава беше инструкцията, за да останеш спокоен в извънредни ситуации. Запази спокойствие. Спокойно.

— Продължавай — рече Доналд.

— Случило се е снощи около десет часа, сблъскване на магистралата. Едната кола карала бързо, или може би и двете, влизане в съседното платно, рязък завой и едната се забила в някакво дърво. Лилиан е била на предната седалки до шофьора. Той е в болница, пише, че е в критично състояние. Не си е сложил предпазния колан и направо е изхвръкнал от колата. Лилиан е със счупено рамо. Твоето малко момиченце е непокътнато, слава богу. Това е невероятно. Ще прочетеш във вестниците.

Дясната ръка на Доналд трепереше и за да я укроти, той постави лявата върху нея.

— Къде е тя? — попита той. — Къде се е случило това?

— На Лонг Айлънд. Някакви приятели са се погрижили за Лилиан и малката, закарали ги в дома си, след като лекарите я прегледали. Някои хора живеят там през цялата година. Не ги познавам, но ще открия кои са. С Джун щяхме да ги приберем у нас, ако бяхме научили навреме. Ние тъкмо прибираме багажа, краят на лятото е, време е за училище.

Доналд разбра, че Ед се опитва да представи всичко като обикновен разговор, удължава го, за да не завърши съвсем унило.

— Ще ти звънна веднага щом се обадя в селото. Няма да се бавя.

Неделният вестник направо го подлуди — страница след страница с политика, международни новини, бизнес новини и от този род, когато той търсеше само едно малко съобщение. Ръцете му трескаво прехвърляха страниците. Най-после го откри и го прочете на един дъх.

Доналд хвърли вестника на пода и гръмко изруга.

— На път за Ню Йорк! На път! Къде, дявол да я вземе, е била и защо е излизала с детето… Господи, боже, знаех си, че нещо ще се случи. От седмици ми се върти в главата, по дяволите! Проклета да е и вечно да гори в ада.

И той седеше така, стиснал главата си с ръце, и се опитваше да мисли. Какво да прави? Какво да прави? След малко стана, изми няколкото мръсни чинии и отиде до прозореца, за да погледне притихналата улица в неделната сутрин. Защо? Защо, когато животът можеше да бъде толкова прекрасен — с доходната му работа, с жена, дете или деца и повече от достатъчно средства да изхранва всички?

Телефонът иззвъня отново и той с един скок се озова до него.

— Ед? Ед? Къде са те? Ще взема нечия кола назаем и ще отида да ги прибера.

— Не е необходимо. Хората, които са давали партито, ще ги закарат у дома. Сега тръгват. Името им е Картър. Казват, че Лилиан е омотана в превръзки, но детето е много добре. Специално ги попитах за малката.

— Благодаря ти, Ед. Много ти благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш, Доналд. Сигурно си направо скапан.

— Така е. Но ще се видим сутринта, по същото време и на същото място.

Прекалено притеснен, за да се задържи на едно място, той обикаляше стаите, сякаш търсеше с какво да се захване. Пренареди някои книги на полиците и поля папратта, която Лилиан беше купила и много ценеше. Тя бе зелена и избуяла, докато Лилиан…

Телефонът отново иззвъня. Този път в слушалката прозвуча възбуденият глас на Мария:

— Мистър Улф, мистър Улф, какво е станало? Ей сега се прибрах, бях у братовчедка ми, и мисис Бъзли ми се обади и ми каза, че е имало катастрофа и че Кукличка е добре, а тя си е счупила рамото, и че ще си дойдат към един часа… Къде са те?

— Не знам нищо повече от онова, което и ти. Но къде си била, Мария?

— Казала в четвъртък на мисис Бъзли, че моя братовчедка идва в Ню Йорк тази седмица и искам два дни почивка да се види с нея. Тя ми се разсърди, не, не ми говори сърдито, но аз вижда, че сърдита. Тя иска да иде на парти в събота, а аз казал, че мой ред. Трябвало да види моя братовчедка. Мисис Бъзли все излиза и ходи на парти. Казала, че ще се върне в неделя сутрин и ето ме тук, но къде е Кукличка? Къде са отишли?

— Някъде на Лонг Айлънд. Това е всичко, което знам. Ще разбереш, когато тя се прибере. Моля те, след това ми звънни веднага. Трябва да знам. Но къде е мистър Бъзли?

— Той замина за Калифорния. Работа. Сега си идва. Има съобщение на телефонен секретар. Казва, рано в неделя. Аз мисли тя каже не преди вторник. Да, да, тя каже вторник. Не знам какво… добре. Ще се обади, мистър Улф.

Той отново закрачи напред-назад из трите стаи, размишлявайки. Мръсна работа. Нямаше никакво съмнение. Това не беше работа на Доналд Улф или по-скоро нямаше да е негова работа, ако не беше малкото момиченце на Доналд Улф.

Малко по-късно слезе долу и напусна къщата. Денят беше изпълнен с благоухания, хората бяха наизлезли, за да се наслаждават на следобеда, и се разхождаха с красивите си бебета в колички и красивите си кучета на каишки. Струваше му се, че атмосферата е наситена с приветливост и мир. Обзет от ужасен гняв, той си мислеше за Лилиан, тази нарушителка на мира и спокойствието. След това зави обратно и се прибра у дома, за да се разхожда пак напред-назад като затворник, който брои крачките си, опитвайки се да измисли нещо разумно, което би могъл да предприеме.

Телефонът иззвъня и Мария заговори нервно и забързано в слушалката:

— Аз съм в кухнята. Не могат да ме чуят, но ще говоря бързо. Мистър Бъзли е тук. Те са в тяхната стая, тя е цялата в бинтове, той й крещи, ужасно е, мистър Улф, Кукличка е добре, сложих я в кошарката, трябва да вървя.

— В събота следобед ела при мен в апартамента, вместо да ходиш в парка. Ако вали и не можеш да излезеш в парка, аз ще дойда у вас, независимо дали това се харесва на някого или не.

— О, не идвайте тук, мистър Улф. Не го правете.

— Тогава трябва да ми обещаеш, че ще ми се обаждаш по телефона всеки ден, за да знам какво става там.

Благодареше на Бога за Мария, за нейната лоялност и за нейния здрав разум. Такива като нея не се срещаха под път и над път. След това се сети, че е гладен, затова си направи сандвич, но не му се ядеше. Отново погледна през прозореца; долу премина линейка с виеща сирена и Доналд си представи катастрофата. По какво чудо неговото малко момиченце се беше спасило?

Когато настъпи вечерта, Доналд си легна, защото му се струваше, че дни наред не е спал и умира за сън. Но сънят идваше на пресекулки, смущаван от отчаянието и кошмари. Преследваше го някакъв неописуем ужас, бягаше, напрягайки до крайност всичките си мускули, но не помръдваше дори сантиметър напред. Ужасът идваше все по-близо и по-близо…

Събуждаше се и заспиваше и отново сънуваше. Така измина нощта.

Всички в кантората бяха научили за детето му, оцеляло в автомобилната катастрофа. Беше изненадващо, че толкова много хора са прочели това миниатюрно съобщение на вътрешна страница. Ако някой не беше го забелязал, научаваше за него веднага щом дойдеше на работа. От начина, по който хората говореха с него, само от израженията на лицата им той разбираше, че знаят за болката му и беше благодарен за проявеното съчувствие.

Мистър Прат, както винаги, беше немногословен и изрази всичко, като сложи ръка на рамото му и произнесе едно изречение:

— Детето ти не е ранено, само това има значение. Не го забравяй.

Върху бюрото на Доналд лежеше купчинка важна поща, което вероятно не бе лошо, защото така сутринта мина по-бързо. Но после, в един часа, когато Ед Уилс дойде да му предложи да обядват в онова заведение надолу по улицата, цялата мъка от предишния ден отново изригна в душата му.

— Накарах един човек да хвърли поглед на полицейския доклад в Джеферсън — подхвана Ед. — Шофьорът не е бил в най-добрата си форма. Бил е вляво от бялата линия, когато се е случило. Май е любител на развлеченията от светското общество, с репутация на пияница, а може би и любител на кокаина, но още не са го проверили за дрога. Това няма значение, освен за наследниците му, ако има такива. Ако ги има обаче, по-добре да се надяват, че колата му е била застрахована за голяма сума. Последното съобщение от болницата е отпреди един час и гласи, че той няма да оцелее. Паднал е на главата си, след като изхвръкнал от колата.

Доналд потръпна, докато го слушаше.

— Чудя се каква част от цялата тази работа искаш да чуеш — добави Ед, като си играеше с една свободна вилица. — Чувствам се неудобно. — Остави вилицата, продължи: — Мразя такива приказки, достойни за клюкарските страници и жълтите вестници, но за твое добро ще го направя, затова…

— Какво има, Ед? Хайде. Този тип, това същият мъж ли е, за когото ми каза, онзи, когото си видял на плажа близо до вас?

— Не, не, това е друга история.

— Извинявай, ако се изразявам объркано — рече Доналд с неприкрито ожесточение, — но тогава кой е бил мистериозният непознат на плажа? Не че ми пука за него.

Но мислейки за сигурен и стабилен дом и за Хауърд Бъзли, му пукаше, и то много.

— Джун не се има много-много с разните клюкари — подхвана Ед, — но познава много техни близки познати, затова снощи, като я помолих, вдигна телефона и откри истината. Това е Сторм, Артър Сторм, някакъв магнат, който имал туристически обект на около десет мили на изток от нашето място. Виждал съм го или поне онова, което може да се види от пътя. Високи дървета, морави, огромна площ, голяма бяла къща… имаш представа.

— Да. И какво друго?

— Всичко това има ли значение? — кротко попита Ед.

Наистина нямаше никакъв смисъл да крие повече страховете си, особено от приятел, от най-близкия си приятел. Затова Доналд проговори.

— Страхувам се, че Бъзли ще я напусне, след като тя не се държи прилично. За толкова кратко време аз се научих да разчитам на неговата вярност, не е ли странно? Той осигури дом на Бетина, обича я и настоящото положение е по-добро, отколкото ако майката на детето остане на произвола на съдбата. Затова се притеснявам и искам да чуя всичко, което можеш да ми кажеш.