Те тримата бяха изглеждали толкова мили на снимката, както бяха седнали там, на стъпалата на верандата; напомняха му за някоя от старите илюстрации на Норман Рокуел. И размишлявайки за невероятното разнообразие от човешки характери, умът му направи един естествен скок обратно към събитията от тази скапана седмица.

Трябваше, беше абсолютно необходимо, да научи повече за гледането на деца, за да бъде по-добре подготвен за следващия път, когато, да пази бог, Кукличка щеше да има нужда от повече грижи, докато Лилиан е заминала на сафари или нещо от този род. Непременно трябваше да си купи една обикновена книга за гледане на малки деца, както и две-три други за детската психология и общото развитие на подрастващите. След като взе това решение, вече не се чувстваше толкова безпомощен.

Така че няколко часа по-късно той излезе от една голяма книжарница с четири томчета в торбичка, тежко закрачи през рядката кал към дома си и завивайки зад близкия ъгъл, налетя на един мъж, който несъмнено беше приятелят на Синди.

Не бе трудно да го разпознае; нямаше друг приятел или дори познат с такава брада, започваща почти от очите и стигаща до кръста.

— Ей, Доналд, откога не сме се виждали. Несъмнено от сватбеното тържество.

— Да, много отдавна. Как си? Как е Синди?

— Синди? Ти не знаеш ли? Лилиан не ти ли е казала?

— Аз не се виждам с Лилиан. Синди не ти ли е казала това?

— Аха, чувах нещо такова. Във всеки случай Синди е мъртва.

— О, моите съболезнования. Какво се случи?

— Разболя се. Прекали с пиячката или с нещо друго. Не знам точно. Почина в болницата.

Доналд за миг си представи младата жена с продран глас и ярък грим; след това, макар че никога не я беше харесвал, бе обзет от прилив на жалост, защото един толкова млад човек не биваше да умира. Сигурно не е била на повече от двайсет и пет години.

— Моите съболезнования — повтори той с много сериозен глас. — Често се чудех, като си мислех за нея, макар че не беше моя работа. Искрено казано, все се чудех как така двете, Лилиан и Синди, са приятелки. Бяха толкова различни. Но Лилиан наистина беше много добра към нея. Тя направо я издържаше, струва ми се.

— Приятелки ли? — Гласът му прозвуча почти насмешливо. — Те бяха сестри, драги. Синди й беше сестра.

Доналд беше така шокиран, сякаш го фраснаха с камък по главата.

— Чуждо дете? Осиновено?

— Не, не. От един и същи баща, от една и съща майка.

— Не разбирам. Това не ми се вижда смислено. Кои са били родителите им? Какви са били? Искам да кажа… какво са представлявали?

— Какво са представлявали ли? Нищо. Просто обикновени хора.

Доналд разтърси глава.

— Аз се опитвах… Никога не успях да я накарам да ми каже каквото и да било.

— Че какво са приказките? Чесане на езика. Доникъде не те води.

— Но ти изобщо знаеш ли нещо? Познаваше ли добре семейството й?

— Разбира се. Живееха от другата страна на улицата. Аз съм й нещо като трети братовчед или от този род. Затова се навъртах наоколо.

— Не разбирам — повтори Доналд и се вторачи в него, сякаш зад това грубо и странно лице можеше да се крие някакъв отговор на въпросите му.

— Какво има за разбиране? Казах ти. Обикновени хора, нали разбираш? Хора като теб. Като мен. Айде, трябва да тръгвам. Пази се.

Доналд стоеше и наблюдаваше как приятелят на Синди бавно се отдалечава. Каква ли беше тайната? Но нямаше отговор. Качи се горе в апартамента си и като прерови хладилника, сложи в една чиния сандвич и круша, след което седна и зачете една от книгите за отглеждане на деца.

Но вместо да се съсредоточи върху нея, удивителните факти, които току-що бе научил, се въртяха с бясна скорост в главата му. Толкова много предположения се бяха въртели в тази глава по време на краткия му брачен живот: че има нещо непочтено в миналото на семейството, което тя се срамува да разкрие, или че близките й са се държали така жестоко с нея, че не би могла да им прости. Всичко това можеше да е вярно, а можеше и да не е. Навярно нямаше никаква тайна, а съществуваше само желанието, нараснало неизмерно, да избяга в друга личност, в друго обкръжение и друг свят. Това не беше нещо необичайно.

Докато живееше с Лилиан много пъти си беше мислил да направи тихомълком едно проучване с крайната цел да й помогне да разбере онова, което криеше, каквото и да е то. Но се колебаеше, а накрая започна да проумява, че би било безполезно. Защото, каквото и зло, истинско или въображаемо, да й бяха причинили, вече бе прекалено късно да се променя каквото и да било. Той беше живял достатъчно дълго с нея и беше преживял достатъчно с нея, за да е сигурен в това. Бе прекалено късно.

Глава 9

Доналд започна да изпитва някакво странно усещане, сякаш всичко около него се движеше с главоломна скорост. Нещата се трупаха: конференции, понижения в длъжност, спешни телефонни разговори, писма, на които трябваше да се отговори незабавно, покани за наполовина светски, наполовина делови събития, погребението на брата на съдружник във фирмата, и все нямаше никакво време. В края на деня се чувстваше уморен както никога по-рано. Здрав и енергичен млад човек, който не би трябвало да се уморява по този начин, той знаеше, че не само тялото му е уморено, а по-скоро нещастната му душа.

Веднъж Мария му каза: „Те страшно се скараха вчера след вечеря. Кукличка ги чу и се изплаши, затова я изнесох от стаята“.

Друг път му съобщи: „Мисис Бъзли замина за уикенда на яхтата на някакви хора. Мистър не отиде с нея“.

Имаше нещо мизерно, долнопробно в това да слуша тези приказки; в края на краищата, това бяха клюки. И все пак нямаше никакъв друг начин да научи какво става в онова място, което смяташе за дом на детето си. Колкото и да беше странно, той бе на страната на Хауърд Бъзли, мъжа, който е бил любовник на Лилиан, преди да се омъжи за него. И въпреки това Бъзли явно представляваше сигурната опора в това семейство, човекът, който най-много се грижеше за детето на Доналд.

Един ден, докато обядваха набързо в едно заведение близо до кантората, Ед Уилс остави на масата чашката си с кафе и го попита:

— Ще имаш ли нещо против, ако споменавам понякога името на Лилиан? Моля те, отговори ми честно. Колебаех се дали дори да ти намекна за това, но Джун ми каза, че трябва да го направя. Ние с нея знаем колко се притесняваш за момиченцето си и затова…

— Моля те, кажи ми каквото трябва да знам, всичко, което трябва да знам.

— Е, този път не е много. А може и да е, но ние сме виждали Лилиан на плажа близо до лятната вила, която наехме. Доста е отдалечено, не е в някой моден квартал, мястото съвсем не е в стила й. Но няколко пъти я видяхме чак надолу, в най-безлюдния край на плажа, и не беше с мистър Бъзли. Поне ние сметнахме, че не е той.

— Мъж над шейсетте? Нисък и посивял?

— Не, съвсем не. Съвсем, съвсем различен.

Доналд въздъхна.

— Притеснявам се, Ед. Ако този брак се разпадне, къде ли ще отиде тя с детето? Да, аз бих могъл да намеря по-голям апартамент, да отида в съда и да уредя свиждане през седмица или нещо от този род, но това ли е начинът да бъде отгледано едно дете, като двамата родители, които не се понасят, си го прехвърлят напред-назад? — Сети се за книгата, посветена на детската психология. — Тъй че какво ще стане? Какви са целите на Лилиан?

— Според жена ми тя цели да се издигне още по-нависоко. Джун обича да чете светските колонки, от чисто любопитство, предполагам, защото тя не е от този сорт, както си забелязал. Но е очарована от издигането на Лилиан, ако това може да се нарече издигане. Видя ли снимката миналата седмица?

— Виждал съм само две, които ми показа бавачката, но това беше преди повече от година.

— Е, оттогава се появиха още доста снимки. Последната е от едно от онези светски мероприятия — група жени на разпродажба в нечия градина. Джун казва, че Лилиан е като метеор, малко й е късно да започне като модел, иначе щеше да се появи по кориците на всички списания.

Хора. Обикновени хора като теб и мен.

Но не беше толкова просто. Лилиан имаше нужда да разбере коя е и само Бог знаеше защо. Не, и това не беше вярно. Тя сигурно знаеше много добре защо има нужда да преоткрие себе си, да покаже, че може да стигне до върха или каквото там считаше за връх, където можеш да имаш всичко, което поискаш, и да правиш всичко, което поискаш.

— Ние наистина я харесвахме в началото — каза Ед. — След като се оженихте, Джун се опита да се сближи с нея, но тя изведнъж реши, че не иска да я вижда.

Доналд си спомни: тогава Лилиан се запозна с Клоуи Сандърс.

— Надявам се, че тя няма да се раздели с Бъзли — каза той, стана, плати сметката и се върна на работа.



Сега вече, подтикван от тревогата си и от мъничко пикантно любопитство, Доналд започна да следи светските страници в неделя и дори когато Джун Уилс му изпращаше чрез Ед съобщение за някоя бележка в списание, четеше и нея. Запомняше всички подробности: тя беше великолепно облечена; най-често беше с Бъзли, но все пак много пъти излизаше и без него; започнаха да я виждат по-рядко с известни личности от ранга на съпруга й, отколкото с гостуващи европейски знаменитости на откриването на културни паметници и други събития; напоследък я бяха снимали заедно с група хора, сред които граф и графиня.

Очевидно изпреварваше съпруга си в светската популярност. Само графове и графини, нищо по-долу! О, казваше си Доналд, тя ще се държи за Бъзли, докато намери нещо по-добро. Виждаше го ясно, макар старецът навярно все още да не го виждаше. Но той, горкичкият, щеше да го види, по-вероятно рано, отколкото късно.



В неделя сутринта телефонът иззвъня.

— Надявам се, че не съм те събудил — каза Ед Уилс, — но исках да се свържа с теб, преди да си получил вестника.

— Защо? Какво се е случило?

— Автомобилна злополука. Ще започна отзад напред: детето ти е добре. Няма нито една драскотина. Истинско чудо. Онова, което ти казвам, е сто процента истина, така че спокойно. Аз не бих те измамил, Доналд.