Доналд закъсня за ранното сутрешно съвещание с мистър Прат, а ако имаше нещо, което Огъстъс Прат да не понася, то беше закъснението. В добавка към това снегът, който беше валял през цялата нощ, не показваше никакви признаци да спре, тъй че следобедния полет до Вашингтон — темата на сутрешното съвещание, можеше да закъснее или да бъде отменен. Щеше да му се наложи да се задоволи с влака. Доналд Улф беше в лошо настроение.



Чувствайки се все още скапан, той се качи на влака. Пасажери със зачервени от студа лица, с мокри палта и разрешени от вятъра коси влизаха, като потрепваха с крака и разтриваха измръзналите си ръце, както направи и той. Ненавиждаше собственото си лошо настроение и предстоящото дълго пътуване. Сутрешният разговор по телефона все още го измъчваше. Дори беше толкова разстроен, че нямаше желание да отвори книгата, която си беше взел за пътуването. Потънал във водовъртеж от неопределени и безполезни мисли, той се взираше в непрестанната снежна вихрушка навън.

— Чудесна книга — обади се някой.

Почти не бе забелязал човека на съседната седалка, ако не смятаме това, че беше жена, и то задъхана, тъй като бе влетяла в купето в момента, в който влакът се готвеше да потегли.

— О, да, „Студеният дом“. Не съм я чел откакто бях в гимназията.

— Погледнете. — И като отвори една натъпкана до горе пазарска чанта, тя извади своя екземпляр на „Студеният дом“.

— Понякога преподавам в гимназията, затова и аз я чета за втори път.

Сега вече Доналд я погледна. Имаше луничаво лице с хубави черти и рижави коси. Би могла да бъде дъщеря на Огъстъс Прат.

— Работите като учителка? — попита я любезно.

— Не, фермерка съм, съпруга на фермер. Обичам книгите, а там, където живея, семействата любители на книгите, не са твърде много, затова се старая да помагам на децата, които не получават помощ у дома.

— Къде е това? Къде живеете?

— Е, ако погледнете картата, ще видите, че в едно ъгълче на Джорджия се срещат три щата. Точно на това място свършват Димните планини… или започват, зависи от гледната точка. Но аз ви преча да четете.

Наистина не изпитваше никакво желание да разговаря, тъй че се възползва от забележката, като се обърна към прозореца и мяркащите се зад него равнини на Ню Джърси. Мислите му прескачаха от сутрешната неприятна случка към предстоящите преговори във Вашингтон и обратно.

След малко усети някакво раздвижване на съседната седалка. Като порови в обемистата си чанта, младата жена извади нещо като метална кутия със сладки.

— Искате ли? — попита тя. — Много са вкусни, останаха от сватбата на приятелката ми. Тя ме накара да ги взема за вкъщи; сега се радвам, че го стори, защото умирам от глад. В Бостън не ми остана време да хапна, иначе щях да изпусна влака. — О, вземете си — настоя тя, когато видя, че той се колебае, — иначе като нищо ще ги изям сама всичките, а не мога да си го позволя.

Както можеше да се очаква, почерпката със сладките доведе до продължаване на разговора — и Доналд отбеляза, че навярно всичко на сватбата е било толкова вкусно като тях.

— О, да! Беше провинциална сватба в дома на булката. Тя и майка й приготвиха всички печива. Вземете си още една.

Искаше му се да посегне, но тъй като нямаше да е прилично, отказа и вместо това направи забележката, че сватбите винаги са забавни, което не беше непременно вярно.

— Да, нали? Сватбата се състоя в едно красиво малко градче в Ню Хампшир, прилича много на нашите градчета, ако не смятаме климата. През целия си живот не бях виждала толкова много сняг. Ние с Ейми се запознахме в колежа в Джорджия, нали разбирате, и оттогава сме приятелки, но никога не бях ходила у тях на гости. От сто години не бяхме се виждали и аз просто не можех дори да си помисля да пропусна сватбата й.

А Доналд си мислеше, че веднъж като тръгне разговорът, почти е невъзможно да го прекъснеш.

— Значи за вас това беше истинско събитие, среща след дълга раздяла, приятно прекарване.

— Да, така е, ако не смятаме това, че трябваше да отида без съпруга си. Имаме шестстотин акра земя, петдесет дойни крави и управител на фермата, който се проваля, затова Кларънс не беше спокоен и отказа да тръгне. Хората нямат представа колко много работа има в една ферма.

Би могъл да й отговори, че е работил на полето през летните ваканции и има много добра представа за фермерската работа. Но тъй като не искаше да удължава разговора, не го каза.

— Вие сте човек от града, виждам, че носите чанта за книжа. Искате ли да видите снимка на нашата ферма, или да не ви досаждам?

Е, за бога, как би могъл човек да й каже, че му досажда?

— Съвсем не. Бих искал да я видя.

Ето защо от пазарската чанта изникна малък картонен албум; несъмнено беше взет, за да бъде показван на гостите на сватбата. На снимките на корицата се виждаше спретната дървена къща с веранда отпред. Две прекрасни колита лежаха на стъпалата.

— Това са Мът и Джеф. В случая Мът6 звучи наистина оскърбително, нали, защото той е чистокръвно коли със страхотно родословие. Истинско разточителство, както казва Кларънс. Купи го от една изложба на кучета; не можал да се сдържи. А ето това е Кларънс.

Висок мъж, спретнато облечен с риза и дънки, стоеше изправен до дървена ограда. На заден план се виждаха част от покрива на хамбар и част от крава.

— А ето това е Рики. На шест годинки е, но тук е сниман преди две години.

На същите стъпала пред входа на къщата, където бяха снимани кучетата, между двамата си родители седеше момченце с къдрава коса и сериозно лице. Под снимката имаше надпис с молив: Кларънс, Рики и Кейт, следваха датата — четвърти юли, и годината.

Сутринта свиреше оркестър, а ветераните маршируваха по Мейн Стрийт. В гробищата имаше малки знаменца, големи знамена висяха над входните врати в горещия и неподвижен въздух или в някои случаи в дворовете пред къщите, на прът. Хората ходеха на пикник, ядяха печено пиле, както и сладолед и пай с боровинки.

Нещо накара сърцето на Доналд да трепне и той се обърна дискретно, като хвърли кос поглед към жената до себе си, тази наивна личност, сигурна, че той се интересува от подобни снимки. Обхвана я с един бърз поглед: стройна фигура, къдрава коса като на сина й, не особено забележителни черти на лицето, ако не смятаме нежната усмивка, силни ръце с нелакирани нокти, стискащи книгата.

— Красиво момченце — рече Доналд.

Тя въздъхна.

— Да, той ни е безценен. Много бихме искали да имаме още деца, но не се получава. Вие имате ли деца?

— Само едно. Момиче. На две годинки.

— Е, добре, ще имате още деца. При повечето хора е така. Ние с Кларънс решихме, че ще имаме голямо семейство почти веднага след като се запознахме. Така решихме още от самото начало.

Тя се засмя.

— Страшно сте се разбързали, а? — отвърна Доналд, възприемайки веселия й тон.

— Но въпреки това ние сме щастливи заедно от деня, в който се срещнахме.

Доналд не би могъл да обясни защо прояви любопитство да зададе на тази бъбрива непозната въпроса как се е запознала със съпруга си, но го направи.

— Случи се в университета в Атланта. Той следваше в Аграрния факултет, а аз в Историческия и дори не бяхме се забелязали, докато един ден не заваля проливен дъжд и той не ми позволи да се скрия под чадъра му.

Ето как се случваше това. Една жена предупреждава мъж, че книжата ще паднат от скута му, или мъж приютява една жена под чадъра си…

— Никога не съм очаквала, че ще живея във ферма. Разбира се, това не е просто някаква стара ферма, по-скоро можеш да го наречеш „стопанство“. Семейството го е притежавало може би от шест поколения, а може би и по-отдавна. Във всеки случай от времето веднага след Революцията. Това означава най-малко отпреди двеста години. Струва ми се, че той обича всяко дръвче на тази земя. И знаете ли, признавам си, на мен ми отне доста време, но и аз се научих да ги обичам всичките до едно.

„Късметлия е този Кларънс“ — помисли си Доналд. Ако беше умен, щеше да се грижи добре за Кейт. Тя изглеждаше почтена, добра и излъчваше добро настроение. По някакъв съвсем различен начин му напомняше за Мария, но за разлика от тази жена тук родената на село Мария притежаваше вродено умение да се оправя в критични ситуации в града. Непознатата до него бе прекалено доверчива, за да я пуснат да се разхожда сама по света, без някой да се грижи за нея. Е, разбира се, бе много възможно Доналд да греши, но той не смяташе така.

— Е, аз ще се върна към четенето — каза тя.

Така че и Доналд разтвори своята книга. Но умът му беше прекалено зает с други неща, за да вникне в нея, и затова четенето не вървеше. Непрестанният сняг се сипеше покрай прозорците, загръщайки в бяло полята наоколо, жилищните комплекси, фабриките, град Филаделфия и всичко останало. Той си мислеше колко хубаво би било Кукличка да има такава майка и като затвори очи, си представи своето момиченце — застанала пред него със сияещо личице, прегръщайки пухкаво мече-играчка. Де да можеше тя да има майка като… След това изведнъж обявиха, че влакът спира във Вашингтон.

Той стана, за да свали куфара си от багажника, и се сбогува със спътничката си.

— Беше ми много приятно да си поговоря с вас.

— Да, и на мен. Нека да ви нахвърля нашия адрес. Винаги го правя, когато срещна хора, които ми харесват. Ако с жена ви имате път на юг, елате ни на гости.



Два дни по-късно Доналд отпътува от Вашингтон отново с влака. Пътуването щеше да е малко по-дълго, отколкото с редовния самолетен полет, но поне щеше да слезе в центъра на града, достатъчно близко до дома му, за да се прибере с една разходка с бърз ход, добре дошла след цялото това двудневно седене.

По една случайност мястото му на връщане беше в средата на вагона, много вероятно същото, което бе заемал и на отиване. Несъмнено именно този факт му напомни за приказливата млада жена, която бе седяла до него. „Боже мой — помисли си Доналд, — тя ми даде адреса си, на мен, напълно непознатия човек, и ме покани да посетя заедно с жена си нея и съпруга й, в случай че «имаме път на юг»! Бедната невинна душа, тя не знае какво е коварство, в никакъв случай.“ Ами че той дори не беше й казал името си, да не говорим за някакъв документ за установяване на самоличността му.