В един топъл следобед в края на април, около четири и половина, Доналд седна в един от тези оазиси и разтвори вестника. Чувстваше се необичайно уморен; предния ден се беше застоял в кантората до полунощ, а по-голямата част от днешния ден бе прекарал в съда. Размишлявайки дали трябва да се върне обратно в кантората или, тъй като бе петък, можеше да си позволи да се прибере направо у дома, да свали обувките си и да се изтегне удобно, той остави вестника и затвори очи под лъчите на залязващото слънце. Бе обзет от смесени чувства задоволство, че умело успя да представи пред съда убедителен аргумент в подкрепа на обвинението, както и неволно съжаление към бедния нещастник, който навярно вече лежеше в затвора и тръпнеше в очакване да разбере на колко години ще го осъдят.

Звънлив момичешки глас прекъсна хода на мислите му.

— Чантата ви всеки миг ще падне и всички тези книжа ще се разсипят.

Така си беше, бе я сложил нехайно на коленете си. Набързо я намести и промълви няколко думи за благодарност:

— Много сте мила. Трябваше да внимавам.

Точно пред очите му седеше собственичката на звънливия глас, която също така притежаваше две големи ясносини очи. Той се усмихна учтиво, взе отново вестника и прочете една колонка. Когато вдигна поглед, обръщайки на следващата страница, тя все така седеше там елегантна млада жена, облечена в черно и бяло; млечната й кожа контрастираше ярко на фона на черната й вдигната нагоре коса. Предположи, че е на около двайсет и пет години, и отново се върна към вестника си.

Когато пак вдигна поглед, тя ядеше портокал. Беше го сложила върху едно списание и с ножче — със седефена дръжка — забеляза той режеше малки парченца. Хапваше ги с изключително деликатни движения и със същите деликатни движения загъна портокаловите кори в хартиена салфетка и ги хвърли в кофата за смет, поставена в края на градинката.

Изящество. Тази дума проблесна в главата му, докато я наблюдаваше. Беше дребничка, но не прекалено. Фигурата й беше изправена и грациозна, сякаш танцува. Седна и кръстоса глезени така, че хубавите й обувки се притиснаха една в друга.

Той извърна поглед, но не преди да улови нейния, което налагаше да каже нещо.

— Оценявам предупреждението ви за чантата. Последното, от което имам нужда, е книжата да се изсипят и да ги отвее вятърът.

— О, да, юридически документи. Мой колега от фирмата миналата седмица изгуби едни документи в метрото и беше направо ужасно.

— Вашата фирма ли? Да не сте адвокат?

— Не, за бога. Само секретарка, секретарка на мистър Бъзли. Бъзли от фирмата „Анхайм, Роман и Роман“.

— Не би трябвало да казвате „само секретарка“. Ние едва ли бихме могли да работим без секретарки.

— Е, така си е. Между другото, казвам се Лилиан Морис.

— Доналд Улф. Аз съм от „Ортън и Прат“.

Тя се усмихна.

— Разликата между вашата фирма и тази на мистър Бъзли е от небето до земята. Все едно поп певци и филмови звезди в сравнение с висши международни стратегии. Но мистър Бъзли се държи много добре с мене и не би трябвало да говоря така за него, нали?

— Права сте. Но аз няма да кажа на никого.

Тя се засмя. Това беше естествен смях, а не пресиленото кискане, което често чуваше в такива случаи. У нея имаше нещо, което много му харесваше. Изведнъж той си помисли, че само след минутка тя ще стане и ще си тръгне. Сигурно можеше да каже нещо, за да я задържи.

— Тази година пролетта май ще дойде рано. Искам да кажа, ако времето се задържи така — добави и веднага се засрами от скучната си забележка.

— Да, вярно е — съгласи се тя.

Дори животът му да зависеше от това, не можеше да се сети какво друго да й каже. Но когато момичето наистина се изправи и понечи да му каже довиждане, той се сети за нещо.

— Отивам в източна посока. И вие ли сте натам?

Тя му отговори утвърдително и той се упрекна за глупостта си. Ами ако беше казала, че отива на запад? Как би могъл тогава да я придружи?

Двамата прекосиха Парк Авеню.

— Винаги съм се чудила — каза Лилиан — как ли изглеждат тези апартаменти отвътре. Входните врати под сенниците и портиерите отпред имат толкова внушителен вид. Чувала съм, че някои апартаменти са с по дванайсет-петнайсет стаи или дори повече.

Апартаментът на Огъстъс Прат имаше четиринайсет стаи. Доналд можеше да й разкаже за махагоновата библиотека в една от тях или за дългата маса за хранене под бляскавия полилей. Но темата не му се видя достатъчно важна, за да отвлече вниманието му от мисълта, че на Лексингтън Авеню, само на няколко крачки разстояние, има малко заведение с масички на тротоара и чудесни пици или…

— Случайно не сте ли гладна? — попита я той.

— Да, наистина сутринта закусих, но сега изядох само онзи портокал.

— Искате ли да ми правите компания? Аз умирам от глад.

— С най-голямо удоволствие.

Всъщност Доналд едва ли бе гладен, беше похапнал обилно заедно с група адвокати по време на почивката между две заседания на съда. Но на масичката на тротоара успя да изяде доста голямо парче от чудесната пица. Даването на поръчката, обсъждането на предпочитанията им, сравняването на различни рецепти и ресторанти, последвани от избора на газирани напитки, го освободи от необходимостта да измисли тема за разговор. Не си спомняше някога по-рано да се е мъчил да „води“ разговор. Думите винаги лесно му идваха на езика. В края на краищата един адвокат не беше ли ковач на думи!

Лилиан правеше забележки за сцената, разиграваща се пред очите им: непозната чуждестранна кола, дама в моден костюм и мъж, който водеше двойка хубави стандартни пудели. Тя говореше оживено, но не прекалено; той почти не я чуваше, защото вместо това я гледаше.

Тя правеше леки изразителни жестове с ръце. А той не харесваше жени, които изобщо не биха могли да говорят, ако им вържат ръцете. Но сега наблюдаваше ръцете й, дългите пръсти с бледи овални нокти. Вдигнал поглед от тях, видя огърлица от ситни перли, легнала между гърдите й под фината бяла блузка. Видя твърдата брадичка и пълните устни, които по някаква странна причина му напомниха вкуса на топли малини. Носът й беше възкъсичък. Скулите й бяха може би прекалено високи, но не казваха ли, че високите скули се харесват? Тогава значи не бяха прекалено високи. А очите й, сини като езера, дълбоки като езера! Ами тъмните гъсти коси, вдигнати във висока прическа корона върху гордата извивка на главата.

Мъжът с пуделите се върна. Едното от кучетата мина твърде близо до масата, отърка се в Доналд и помириса чинията му, заради което собственикът го обсипа с извинения. Но изпълнен с някакво внезапно и странно топло чувство на щастие, Доналд само погали четириногото по главата.

— Да, така е. Напомня ми за едни кучета, които някога имах. Не бяха пудели, а сетери. Но същите на големина.

Когато човекът се усмихна и продължи по пътя си, Лилиан също се усмихна.

— Не е ли интересно как бебетата и кучетата помагат да се разчупи ледът?

— Да се разчупи ледът ли?

— Свързват хората, искам да кажа. Ако аз не бях тук, този човек сигурно щеше да поостане с теб, за да си поговорите за кучета. Ти изглеждаше толкова щастлив, когато погали пудела.

„Проницателна е — помисли си той. — Нищо не пропуска.“ Несъмнено беше забелязала пламналите му бузи. И навярно много добре знаеше, че причината за изчервяването му е самата тя, а не кучето.

Но сега, след като вече имаше тема за разговор, той се възползва от нея.

— Израснал съм в провинциално градче. Имах кучета и кон. Все още ме обземат сантиментални чувства, като се сетя за тях, вълнувам се дори когато видя полицейски кон.

— Разкажи ми за дома, в който си израснал.

Явно младата жена усещаше инстинктивно, че на хората им е приятно да говорят за себе си, а може би я бяха учили на това като малка. В края на краищата ставаше дума за невинен трик и държането й — изглеждаше много по-мило, отколкото ако беше обсебила разговора с тирада за собствените си амбиции или болки.

— Живеех в Северна Дакота. Оскъдна растителност, просторна, величествена гледка. В много отношения ми липсва. Със същия успех можех да стана фермер или скотовъдец, като баща ми.

— И как така най-накрая стана адвокат в големия град?

— Не знам. Бях само на десет или дванайсет, когато реших да замина да следвам право. Навярно защото майка ми беше учителка и ме насърчаваше да го направя. Тя ме подтикна, а също и наличието на толкова много книги вкъщи. Нямахме пари, но някак си успявахме да купуваме книги.

— От колко време си в Ню Йорк?

— Почти от шест години и през цялото време работя за „Ортън и Прат“.

— Не след дълго ще станеш съдружник.

— Кой знае? Но се надявам. Обичам работата си.

— Сигурно е чудесно да си обичаш работата. Не че аз мразя моята, но със сигурност не я обичам.

— С какво друго би предпочела да се занимаваш?

— Да рисувам. Вземала съм уроци по рисуване, чак ужасна художничка не съм, но със сигурност разбрах, че не съм и кой знае колко добра.

— Може би имаш нужда от по-добра подготовка — каза Доналд, осъзнавайки, че въобще не е запознат с темата.

— И това опитах. Дори ходих в Италия за шест месеца, бях във Флоренция, вземах уроци по рисуване и вдъхвах атмосферата там. Най-хубавото, което постигнах, освен удоволствието от пребиваването ми, беше, че се научих да се отказвам от всичките си глупави мечти. Когато се прибрах вкъщи, бях почти разорена. Изхарчих почти цялата застраховка, която наследих след смъртта на майка ми. След това започнах работа при мистър Бъзли.

Стори му се, че под нежните й клепачи проблясва влага, и той внимателно каза:

— Много е тежко да изгубиш майка си. Знам какво е.

— Но трябва да се примириш, нали така? Да се примириш и да продължиш напред. — Тя погледна часовника си. — Извинявай, не ми се иска да си тръгвам, но моята съквартирантка ще ходи на зъболекар да й вадят зъб и обещах да я придружа. Благодаря за пицата. Много ми беше приятно да си поговорим.