— Не — отвърна й.

Така беше по-добре, не толкова сложно, не толкова болезнено. Внезапната болка го беше изненадала. При вида на бебето с неговата дантелена рокличка, несъмнено облечена специално за неделния обяд, беше изпитал неочаквано силна болка. Ето там седеше тя, издавайки бълбукащи звуци, докато пиеше млякото си, размахваше малките си пухкави ръчички и се усмихваше на всички около масата, събрани там, за да поднесат почитта си пред нейния трон.

— Шест месеца — каза Доналд. — Нямах представа, че за шест месеца порастват толкова много.

— О, да — отвърна бащата, кимайки мъдро. — Ще го разбереш, когато ти се роди първото. След още шест месеца, а може и по-рано, тя ще направи първите си стъпки, а след това, преди да се усетиш, ще говори и ще ходи на училище и ще спори с теб.

Бетина Улф беше вече на седем месеца…

Доналд се обърна любезно към домакина:

— Разправяхте ми за онзи фонд за спасяването на Венеция от потъване. Как смятате да предотвратите потъването? Аз не разбирам почти нищо от техника.



Любовта избуява подобно на бурен. Често се казва, че буренът е просто едно растение, което расте там, където е нежелано; някои от най-прекрасните цветя, като маргаритката, орловият нокът и латинката, са бурени. Такива мисли спохождаха Доналд. Той не искаше тази любов да расте. Твърдо беше решил, че ще поеме само финансовата отговорност. Познаваше своя недостатък: искаше всичко или нищо. Ако не беше отличен студент в юридическия институт, много вероятно щеше да го напусне. Ако не можеше да бъде баща като онзи във Флоренция, каква беше ползата?

Но я се опитай да се отървеш от орловия нокът, който вече се е вкопчил със здравите си пълзящи стебла, или от маргаритките, които вече са разпръснали семенцата си.



„Предполагам — мислеше си Доналд, — че това всъщност започна още в деня, когато за първи път я видях да се усмихва.“ Ако двамата с Мария не бяха се познали едновременно, той най-вероятно щеше направо да подмине редицата от пейки и бебешки колички. Нямаше никаква прилика между бебето отпреди четири месеца, което си спомняше, и малкото човече, което стоеше, наистина стоеше на краката си до коленете на Мария, вкопчено в ръцете й.

Мария извика името му. Именно този стряскащ вик навярно бе накарал бебето да обърне глава към него. Усмивката сигурно вече е била на устните й, защото бе доволна от новото преживяване да стои изправена; със сигурност тази усмивка не беше предназначена за него. Дори в своето невежество той можеше да разбере, че получава само „опашката“ на усмивката й.

И все пак щеше да отнесе у дома спомена за изражението на това личице и да го запази в паметта си.

— Променила се е, нали? — каза Мария на испански. — Едва я познахте, нали? Да, вече иска да ходи. Виждате ли как само се изправя в скута ми? А трябва да я видите как пълзи. Бих могла да я сложа на тревата, за да ви покажа, но там е мръсно. От дълго време не сме ви виждали, мистър Улф.

Тя ще направи първите си стъпки, а след това, преди да се усетиш, ще говори и ще ходи на училище, и ще спори с теб.

— Бях извън страната по работа, бях много зает, иначе щях да дойда.

— О, да, работа. Така е. Ела, Кукличке. Ще седнем в количката и ще си изядем обяда. Седнете, мистър Улф, и гледайте как вашето момиченце ще се наобядва.

Вашето момиченце. Бетина Улф.

— Нарекохте я Кукличке?

— Така й викат. Майка й я гушка и я нарича Кукличка, аз също.

Тъй като го поканиха, Доналд седна. Ако го бяха помолили да опише чувствата си, той най-вероятно щеше да се затрудни какви думи да използва. Наблюдаваше себе си някак отстрани, както наблюдаваше и детето си.

— Тя може да пие от чашка, но понякога предпочита шишето — обясни Мария. — Давам й с чашката нощем, когато е по пижамка. Майка й не обича да има петна от мляко по тези хубави дрешки. Не че не могат лесно да се изперат, но… — Мария не довърши.

„Нещо я тревожи“ — помисли си Доналд. И я попита дали винаги й се налага да работи в неделя.

— Да, защото ми трябват парите. Имам семейство в Мексико. Но аз нямам нищо против. Какво друго да правя? Мистър Бъзли ми плаща толкова много. Той е мил човек, много, много мил, и не го казвам само защото ми плаща толкова много допълнително. Не. Жалко, че не можете да го видите как си играе с Кукличка. Сяда на пода при нея и си играят. Да, той е много мил старец. Искате ли да видите снимка? Изрязах я от вестника, за да я показвам на другите тук в парка. Бавачките обичат да разпитват кой е шефът ти, затова им показвам това.

Там, сред цяла страница снимки от най-разнообразни светски събития, се виждаха мистър и мисис Бъзли на благотворителна вечеря — той изглеждаше точно така, както Доналд си го спомняше, а тя беше великолепна с дългите си обеци със сложна изработка и голите рамене. Погледът му пробяга по възторжено-сладникавия абзац за „мистър Хауърд Бъзли и неговата красива съпруга Лилиан“ и се извърна.

О, не беше ли това една голяма крачка нагоре по обществената стълбица — да се видиш в неделния вестник, и не трябваше ли Лилиан да е изпълнена с трепетно въодушевление!

Мария продължаваше да говори. Тя, естествено, усещаше, че тук има някаква драма, нещо вълнуващо в създалото се положение. Сигурно се чудеше за какво ли си мисли бившият съпруг. Съвсем естествено. На следващия ден тя щеше да разправя на другите бавачки за бащата, който се вижда с детето си в парка.

Лапнала нещо, което приличаше на хрупкава бисквитка, но както му обясни Мария, всъщност беше гумен пръстен за чесане на венците, Кукличка се беше вторачила в него. Дали не беше изпълнена с любопитство? Доколко бе възможно да мисли на осем месеца?

Що се отнасяше до него, той си мислеше, че му е все едно дали я наричат Кукличка или не, когато две жени минаха наблизо и чу едната да казва:

— Нали е прелестна? Това е бебето на семейство Бъзли.

Те отминаха и Доналд не чу нищо повече. Но Мария ги беше чула. Той се увери в това, когато тя изведнъж каза:

— Ако съм все още тук, когато тя проговори, ще я науча най-напред да казва „татко“.

Той я погледна. Тя отвърна на погледа му и Доналд отново имаше чувството, че иска да му каже нещо, но се колебае.

— Какво искаше да кажеш с това „ако все още съм тук“? — попита я. — Мислех, че работата ти харесва.

Мария повдигна рамене.

— Наистина ми харесва. Но човек никога не знае, нали? О, вече й се спи. Искате ли да я полюлеете? Леко бутайте количката напред-назад.

Нежното полюшващо движение започна да успокоява Доналд. Пред него преминаваше парадно шествие от деца в пъстри дрехи, дребно червенокосо момиченце на своята тротинетка и отбор момченца, ритащи нападалите листа. Безметежността на есенния следобед обгръщаше парка и за да я почувства по-добре, той затвори очи, докато слънцето напичаше раменете му.

Изведнъж гласът на Мария рязко наруши спокойствието:

— Не разбира. Има бебе, излиза през цяло време. През цяло време. Спи и излиза.

— На мен ли говориш? — попита я той, тъй като не беше сигурен, че е чул правилно какво бе промърморила жената на испански.

— Съжалявам! Говорех на себе си. Понякога много се ядосвам. Извинете ме.

— За какво да те извиня, Мария?

— Не говорех за вас, мистър Улф. Съжалявам.

Но думите й несъмнено бяха предназначени за него. И той й каза доста настоятелно:

— Погледни ме, Мария. Ако има нещо нередно, трябва да ми кажеш.

Настъпи тишина. Може би тя бе изрекла тези думи напук, тъй като беше засегната, или поради някаква по-проста причина — сърдеше се на Лилиан, защото й се бе скарала за нещо, а ето сега вече съжаляваше, че е издала чувствата си. Доналд произнесе много тихо и натъртено:

— Ти започна да говориш нещо за майката на бебето. Не бива да се страхуваш, че ще кажа на някого. Ние с мистър Бъзли не сме приятели, но аз трябва да знам, Мария. Трябва да знам и ти трябва да ми кажеш.

— Тя никога не си е у дома! Тя купува разни неща на Кукличка и я целува, но това не е да си майка.

Доналд трябваше да се съгласи, че е точно така, но това все пак не можеше да се определи като малтретиране на дете. Той въздъхна, похвали Мария и реши, че е по-добре засега да смени темата.

— Радвам се, че ти си бавачката на бебето, Мария.

— И аз се радвам.

— Ще ти дам моя телефонен номер — добави той и й подаде визитната си картичка. — На него можеш да ме намериш през деня. На гърба ще напиша домашния си телефон.

— Ще дойдете ли пак следващата неделя, мистър Улф?

— Да, ще идвам всяка неделя, освен когато ми се налага да замина от града. Позвъни ми в неделя сутрин и ако не ти отговоря, ще знаеш, че съм заминал.

Мария кимна.

— Ще ви се обадя, мистър Улф. А сега май трябва да се прибираме у дома. Слънцето се скри.

Доналд я придружи за кратко. На раздяла погледна още веднъж спящото бебе и остана да наблюдава как количката прекоси безпрепятствено авенюто и продължи пътя си.

Той беше човек, който никак не обича несигурността и би бил готов да понесе тежки изпитания стига след това да може да погледне напред в бъдещето. Но сега бъдещето беше напълно забулено в облаци; Доналд изпитваше неприятното чувство, че нещо не е както трябва. Обзет от тези неопределени мисли, той крачеше бързо към дома си.



Ако не беше Бетина, или Кукличка — о, колко му бяха неприятни и двете имена! — Доналд с най-голяма лекота щеше да остави Лилиан в миналото си завинаги, заедно с други неща, които всеки би искал да забрави. Но месеците се нижеха и тя непрекъснато се появяваше по един или друг повод във вестника. Беше удивително как тези кратки очерци на светската страница, при положение че излизаха достатъчно често, можеха да превърнат един човек във важна личност. Щом само веднъж вестниците започнеха да пишат за някого — за това най-често беше необходимо само да се наеме някой журналист — просто продължаваха, защото той вече беше име. Никак не би се учудил, ако Лилиан бе направила точно това.