Белва Плейн - Далеч от дома

Вървеше под дърветата от сенчестата страна на авенюто, краката го носеха напред, ала умът му все още беше там, в онзи апартамент. Едно беше да си я представя в новото й жилище, а друго — да я види там.

Онова странно явление… поради липса на по-добро наименование го наричаха „химия“… какво представляваше то? То те сграбчва, хипнотизира те така, че ставаш негов пленник, а после, ако пожелае, изчезва, оставяйки след себе си утайка от гняв, срам и гадни мисли. Там, в детската стая, той си беше представил спалнята в съседство, където Лилиан сигурно прекарваше нощите си сега. Нима не й се беше видяло странно да стои пред вратата на спалнята до мъжа, чието легло бе споделяла до съвсем скоро? На Доналд му се струваше, че повечето жени при подобни обстоятелства щяха да поемат документите от ръцете му и учтиво да се отърват от него, но тогава си припомни отново, че тя, разбира се, не е като повечето жени.

Като наближи мястото, където очакваше да открие бавачката с детската количка, той усети отчайващо нежелание да продължи напред. Тази ситуация граничеше с абсурда. Щеше да се представи на бавачката, да надникне в детската количка със спящото вързопче, несъмнено увито в нещо розово, да каже няколко топли думи на жената и да си върви. Не беше ли изпълнил току-що законно моралните си задължения на родител? Той не се чувстваше родител, но бе постъпил така, както светът считаше за правилно, и щеше да продължава в същия дух. Това не беше ли достатъчно?

Въпреки това продължи да върви, оглеждайки се за зелената сламена шапка, откри я на главата на една спретната дребна жена и се представи.

— Здрасти. Аз съм бащата на бебето.

— Si, si, знам. Вие мистър Улф. Тя ми каже. Аз Мария. В скута на Мария, подпрян на гърдите й, седеше човек и смучеше мляко от шише. Това вече не беше безличното вързопче, а човек, който всъщност реагира на присъствието на Доналд, като обърна към него големите си сини очи. Той нямаше представа, че едно човешко същество може да се промени толкова много само за няколко месеца.

— Хубава, мислите? Не? — попита Мария.

Изпод шапчицата с воланчета се подаваха кичурчета тъмна къдрава коса. Лицето вече изглеждаше женствено, помисли си той, макар че можеше и да греши. Във всеки случай тя изглеждаше трогателно, като всяко невръстно същество — било то кученце или теленце, чиято доверчивост и уязвимост непременно докосват сърцето ти.

— Да, много е хубава — отговори той.

Каква невинност! Някой ден това дете щеше да иска да знае за майка си и баща си, щеше да пита какво и защо. Ето защо за нея щеше да е по-леко, ако нямаше много близка връзка с баща си, ако просто изпитваше към него привързаност като към добър приятел или мил вуйчо, който изпраща подаръци и я извежда на сладкарница два-три пъти в годината. Всички тези мисли се мярнаха в съзнанието му, докато я наблюдаваше.

— Иска да я държи, моля? Аз оправи количка.

Той отказа и се дръпна назад.

— Няма да й хареса. Тя ще плаче.

— Не, не. — Мария се усмихна. — Вие изплашен? Ето, държи.

Когато я притисна към рамото си, Доналд усети, че е по-тежка, отколкото бе предполагал. Тя изви вратлето си така, че да може да се вторачи право в лицето му и той се питаше дали се чуди кой е, дали съзнава, че е непознат.

— Как я наричат те, Мария? Тина? Бетина?

Мария неразбиращо поклати глава.

— Нарича? Нарича?

Тъй като в гимназията три години бе изучавал езика, Доналд реши, че може да опита отново да проговори на испански и повтори въпроса си.

Сега Мария заговори свободно:

— Най-често я наричат Кукличка, мистър Улф. Всички я обичат. В това бебе има нещо специално. Децата не са еднакви, да знаете. Някои не са много интересни. Гледала съм толкова много бебета, знам. Понякога, като се разхождаме с Куки по улицата, хората спират, за да я видят и да кажат колко е красива. И толкова добричка. Изобщо не плаче много. Нека да я взема от вас и да я сложа да спи. Стомахчето й е пълно, сега ще спи. Такъв е животът на бебетата, нали знаете, само ядат и спят.

— Тогава аз ще вървя. Радвам се, че се запознахме, Мария. — На испански това прозвуча особено официално и изискано. — Пак ще се видим.

— Ще идвате ли в къщата, мистър Улф?

Той я погледна отблизо и като зърна симпатията в очите й, каза откровено:

— Не, не мога… не искам да ходя там. Разбираш ли ме?

Тя кимна утвърдително.

— След септември, като се върнем от къщата край морето, ще бъдем тук всеки ден. Наоколо ще бъде пълно с бебешки колички, ще видите.

— Е, ще мине доста време дотогава, защото заминавам по работа. Аз пътувам доста често по работа.

— И вие ли? Мистър Бъзли през цялото време се занимава с бизнес и те през цялото време са в отпуска. Когато не са в отпуска, мисис Бъзли никога не си е у дома. Тя е една много, много заета дама. — И Мария поклати глава.

„Тя не харесва Лилиан“ — помисли си Доналд, докато се отдалечаваше, иначе нямаше да е така любезна с мен. Но всъщност можеше ли някой да каже защо тя не харесва Лилиан? Това може би просто беше естествената неприязън, която една жена изпитва към по-младата си работодателка, притежаваща всичко.

Докато си припомняше събитията от сутринта, той вървеше обратно по стъпките си и мина покрай фасадата на блока, облицована с варовик, където от другата страна на авенюто живееше Лилиан. Там, до зеления сенник, стоеше тя, а до нея — един мъж, несъмнено Хауърд Бъзли. В напреднала възраст, посивял, със закръглени рамене и не по-висок от нея, той бе вплел пръсти в ръката на своята жена — трофей, издокарана в модна лятна рокля.

Доналд продължи надолу по авенюто и зави към дома. Този ден най-малкото го беше разстроил. Срещата с бебето го беше накарала да се чувства объркан. Ако някой бе поискал от него да опише чувствата си, нямаше да знае как. Тя беше негова, но нямаше да израсне с него и затова всъщност не беше негова. Тя винаги щеше да тежи на съвестта му и горе-долу толкова. И след като така и така щеше да носи това бреме, защо поне не беше момче?

Когато се прибра отново у дома, завари съобщения на телефонния секретар. Ед Уилс му бе подготвил прекрасна изненада — билет за първокласно бродуейско представление същата вечер. Друг приятел искаше да го запознае с момиче, което със сигурност щяло да му хареса. На практика той се чувстваше прекалено обезсърчен, за да се заеме с каквото и да било. Но като се позамисли, реши да се обади на Ед и да приеме билета. В това състояние на духа не бе здравословно да се затваря у дома като някакъв отшелник и нямаше да го направи. Не беше здравословно.

По характерния си предпазлив и дипломатичен начин Огъстъс Прат от време на време задаваше по някой въпрос за това как върви животът на Доналд. Не беше от онези хора, които правеха оптимистични предсказания, с цел да утешат, но те всъщност само караха другия да се чувства още по-зле.

Онази сутрин той извика Доналд в кабинета си, за да му съобщи две приятни новини.

— От три месеца си у дома, Доналд. Случайно да гориш от желание да скочиш пак на някой самолет?

— Точно в този момент имам нужда най-вече от това, мистър Прат.

— Добре. Бих искал да се заемеш с един случай в кантората ни в Сан Франциско. Хю Маккуин вече те очаква. Дори не съм си и помислял, че може да се опиташ да изклинчиш, нали разбираш. Не че си го правил някога. — И той благосклонно му намигна, нещо, което се случваше твърде рядко. — Много вероятно е да се наложи двамата с него да летите до Анкоридж, защото един от нашите клиенти е постъпил в тамошна болница. Никога не си виждал Аляска, нали? Не? Е, ще бъде много вълнуващо. Вземи си няколко дни повече, за да се поразходиш отвъд Анкоридж и да разгледаш.

— Не мога да ти опиша колко високо оценявам това.

Кантората в Сан Франциско не се нуждаеше от Доналд и той го знаеше. Това пътуване беше просто подарък от човек, който бе загрижен за него.

— Освен това искам да ти съобщя за премията. Изминалата година беше забележителна за фирмата и това се отразява на премиите. Ще те държа в очакване и напрежение, докато я получиш следващата седмица.

— Всичко, което бих могъл да кажа, освен благодаря, е, че съм голям късметлия.

— Да, Доналд, в някои отношения наистина си късметлия.

Той вече мислеше как ще вложи премията за бебето. Имаше повече от необходимото за своите собствени нужди. Харчеше най-вече за книги и за хубави пътни принадлежности, които носеше със себе си, където и да отиваше — в московската кантора или както сега — в Аляска.

— О, преди да тръгнеш — добави Прат, — искам да ти кажа нещо — почти сигурен съм, че в края на есента ще ти се наложи да заминеш за Италия за няколко дни. След това ще бъдеш доволен да си останеш у дома за около година. Нека и някои от новите ни колеги да видят света.

— Пак ли става въпрос за банката в Рим?

— Не, имам предвид една корпорация във Флоренция, която иска да купи собственост тук, в Ню Йорк. Нашите продавачи настояват да прослушаме тези хора на тяхна територия. Ще ти отнеме само няколко дни.

— Разбирам — машинално отвърна Доналд.

Флоренция. Беше се надявал никога повече да не види този красив град.