— Е, тя си е американско момиче. — След това той се сети нещо. — Бихме могли да я кръстим на майка ми. На мен това би ми харесало, стига ти да нямаш нищо против. Тя се казваше Джейн.

— Джейн! О, за бога, Джейн!

— Тогава да я кръстим на майка ти. Хубав обичай според мен.

— Това е последното нещо, което бих направила. Никога не съм харесвала майка си.

Нещо в начина, по който го каза, нещо дори отвъд значението на думите, нещо в предизвикателната й поза и грозната закана в гласа й засегна Доналд до такава степен, че не можа да се сдържи да не реагира.

— Понякога съм си мислил, че щеше да бъдеш по-щастлив човек, ако се беше научила да прощаваш каквото и да е, което…

— „Прости нашите прегрешения“, а? — насмешливо изрече тя и гласът й са извиси така, че една минаваща по коридора сестра се обърна да я погледне. — Тежки думи. Трезв, тесногръд и сериозен. Ето затова не се разбирахме, Доналд. Хайде да се отпуснеш малко, а? Не, никога няма да го направиш. Ти си си такъв по природа.

Той трябваше да гледа собствената си работа. Ето, че отново се караха на публично място, и то пред едно невинно бебе, което бяха създали заедно. Безнадеждна работа.

— Кръсти я както искаш — каза той. — Не си струва да спорим.

— Добре. Тогава ще е Бетина. Тина.

Той отново погледна бебето, което продължаваше да спи. Малкото същество бе в пълно неведение за бъдещето, което го очакваше. Бетина Улф. Бог да те благослови, Бетина Улф.

— Съжалявам, Доналд. Наистина не исках да ти крещя днес. — Лилиан се засмя. — Но ти вече ме познаваш добре, затова няма да имаш нищо против. Започвам да се чувствам уморена. Май ще се прибирам вече в стаята.

— И аз тръгвам. Пази се.

За момент той я наблюдаваше как върви надолу по коридора. Не беше сигурен какво точно чувства, дали жалост, или гняв, или по малко и от двете, но знаеше, че дори да бе възможно тя да се върне обратно при него, нямаше да я иска, никога.



Голямото съдебно дело, онова, заради което толкова много адвокати бяха препускали надлъж и нашир по земното кълбо, приближаваше към края си с демаскирането на блестящия негодник като връхна точка. Колко въздушни мили бе прелетял със самолет, Доналд не знаеше; колко документи бяха анализирани чрез ровене и копане по-надълбоко, също не знаеше; дори беше трудна задача да запамети всички имена на западнали корпорации и фалшиви холдинги, които беглецът беше изфабрикувал.

Колкото и да е странно, едно нещо неизменно изплуваше в някакво ъгълче на съзнанието му, и това бе подслушаният разговор, при който двама души се бяха кискали, одобрявайки деянията на негодника, който така хитро бе избягвал ръката на закона. Е, след това следваше споменът за останалата част от онази мъчителна нощ с всичките й последици.

Няколко дни преди да си тръгнат за дома, съдружниците празнуваха в бара на хотела си в Швейцария.

— Напътувах се за цял живот. Ще съм доволен, ако никога повече не ми се наложи да напусна гнезденцето си на Медисън Авеню в кантората на „Ортън и Прат“.

— Напълно те разбирам. Надявам се жената и хлапетата да ме познаят, когато се прибера у дома.

Доналд си помисли, че на тези хора ще им е трудно да му повярват, ако им кажеше, че не иска да си ходи у дома. И тогава се сети за онази пиеса, в която някой седи на една пейка и чака някой друг, който никога не идва. Но той, Доналд Улф, дори не знаеше какво или кого чака!

Бе свършил добра работа. Огъстъс Прат му се беше обадил по телефона в хотелската стая предишния ден и го бе обсипал с похвали — нещо твърде необичайно — за неговите постижения в това трудно и сложно дело. Приятелите се държаха добре; след като най-накрая им каза за приключването на брака си, те го подкрепиха по всички възможни начини.

Но това не беше достатъчно. Подобно на нежелан и натрапващ се просяк, чувството за вина изпълваше душата му и го измъчваше. Едва не извика: „Махни се от мен! Нямам какво да ти дам!“.

Истината е, че откакто то се роди, не съм го виждал повече от три месеца. Престани да я наричаш „то“. Тя се казва Бетина, Бетина Улф. Но какво се очаква от мен да сторя? Да позвъня на вратата — разбира се, след като получа покана — на моята бивша съпруга, която вече е законна съпруга на Хауърд Бъзли? (Те никак не си губиха времето, нали така?) Да позвъня на вратата, да вляза и да застана там, вперил поглед в малкото розово чуждо създание, което носи моето име и притежава моите гени?

Като се прибра у дома в апартамента, той остави прекрасната книга, която не можа да задържи вниманието му, и се заразхожда из стаите, които така внимателно бе подреждал някога. Би им се наложило да се преместят в по-голям апартамент с допълнителна стая за бебето, но тогава щяха да вземат със себе си всички тези хубави неща и да ги подредят отново. Слагането на нови полици не би било проблем; някой дърводелец би свършил тази работа за два дни, щяха да му трябват час-два, за да направи полици и за стаята на бебето. Едно дете трябваше да расте сред книги… Ето, така се разгръщаха фантазиите му.

Доналд отиде до прозореца и погледна надолу към улицата, но там не се виждаше нищо друго, освен трепкащи светлини, а той не изпитваше нищо друго, освен чувство на самота, което има особен градски привкус. Взе душ, приготви дрехите си за сутрешното явяване в съда и си легна.

Към три часа се събуди от някакъв сън. Казваха, че сънищата траят само няколко секунди, но този сякаш бе продължил часове. Доналд се беше изгубил в някакво студено, далечно място. Киргистан? Имаше ли такова място? Той стоеше там, брулен от жестокия вятър, докато някакви безразлични хора бързо го подминаваха. Никой не се спираше, за да чуе молбите му, макар че от това нямаше да има никаква полза, тъй като не говореше техния език. Падаше мрак и той бе в паника.

— Идиот! — възкликна Доналд на висок глас. — Сигурно е от нещо, което съм ял. Може би от рибата.

След това лежеше буден и размишляваше. Не беше направил нищо за това дете, ако не смятаме някои проучвания за Бъзли, в резултат на които бе научил, че той е много богат, умен и известен с добродушието и щедростта си. Тези качества увеличаваха още повече стопроцентовата сигурност на положението й, особено след като с Лилиан бяха женени и не би могъл да я напусне лесно, без да я осигури.

Въпреки това именно Доналд Улф, а не Хауърд Бъзли носеше отговорността за това бебе. Именно Доналд Улф трябваше незабавно да направи застраховка на собствения си живот, като бебето щеше да е наследникът й, а попечител — някоя банка. Именно той трябваше да открие банкова сметка за образованието й. Именно той трябваше да осъществи някакъв контакт с нея. Всички тези решения се оформяха в главата му, но какво бе в сърцето му — е, той не знаеше. Не би могъл да каже.



И така, Доналд натисна звънеца на „великолепния апартамент с изглед от Ийст Ривър до Хъдзън“. Вътрешно беше изпълнен с негодувание, защото не му бе приятно да е тук, но ако искаше да види бебето, това беше единственото място, където можеше да го стори. Толкова бе просто.

— Тъкмо се канех да излизам — каза му Лилиан, когато отвори вратата. — Ти закъсня.

— Съжалявам. Трябваше да приготвя тези документи за теб. Всичко, което ти описах по телефона, е тук черно на бяло, регистрацията на банката, парите под попечителство, застраховката, всичко. Оригиналите остават в „Ортън и Прат“.

— Щастливо момиченце — отвърна му тя с онази фалшива усмивка през стиснати устни, която в миг се появяваше и изчезваше.

Щастливо ли? Това дете беше щастливо?

— О, Тина е страхотно миличка. Ще я видиш. Толкова много е пораснала, откакто я видя за последен път, ще се изненадаш. Не мога да ти кажа на кого прилича, но със сигурност ще стане много хубава, няма грешка. И Хауърд казва същото. Той се държи чудесно с децата. В края на краищата, има толкова опит. Ела с мен в детската.

Настроена бъбриво, Лилиан беше самоуверената господарка на дома, облечена за излизане в семпъл черен костюм от лен, със златни обеци и широка златна гривна. Това бе жената, която той бе видял за първи път онзи следобед преди хиляда години. Но не, не беше така — мислеше си той, докато я следваше през претенциозно обзаведената всекидневна и библиотеката, където полиците бяха отрупани с антични дреболийки и няколко книги. Имаше промяна. Тя се изкачваше все по-нагоре по стълбичката, чувстваше се на върха и искаше да му покаже как живее сега.

Детската стая беше просторна и слънчева. По стените сияеха пъстрите стенописи с Мама Гъска, но детското креватче с балдахин беше празно.

Проследявайки погледа му, Лилиан каза, че Тина е в парка — да подиша свеж въздух.

— Имаме най-страхотната бавачка. Казва се Мария, не говори много добре английски, но има опит и направо боготвори бебето.

— В парка ли? Къде бих могъл да я намеря?

— Почакай. Ще ти начертая пътя до там. Мария носи зелена шапка и двете трябва да са седнали близо до музея. Лесно ще намериш мястото. Но ти, разбира се, познаваш добре парка.

О, да, така беше. Всички тези съботи и недели, когато се беше разхождал на седмото небе… „Нека да изляза от тук и никога да не се връщам — помисли си той. — Когато искам да видя бебето — а аз със сигурност ще трябва да я виждам от време на време, за да не порасне, без да знае, че има баща — ще го виждам в парка.“

— Преди да си тръгнеш, нека ти покажа нещо. Виж какво купи Хауърд за Тина тези дни. Той много обича да зяпа по витрините и като минавал покрай някакъв детски магазин, не можал да се сдържи да не купи това.

Тя вдигна пред него бяло кадифено палтенце, ушито за току-що проходило дете. Етикетът с цената все още си беше на мястото: триста и петдесет долара. Той не направи никаква любезна забележка по простата причина, че не можеше да се сети за такава. „Нека се махна от тук“ — помисли си отново. Взе листа с упътванията, които Лилиан му подаде, и си тръгна.