— Бихме могли, но не съм сигурна, че бих го направила. С него искам всичко да е сигурно, да е според закона. — Лилиан се усмихна. — Той не е като теб, нали разбираш. Не е от този тип. Не е така наречения почтен джентълмен от старата школа.

Доналд неволно бе очарован от думите й.

— И смяташ, че ще бъдеш щастлива?

— Да, познавам го много по-добре, отколкото познавах теб. Ние двамата с Хауърд сме се забавлявали много. Теб въобще не те познавах, нали? Нашето си беше сляпо увлечение. И възхищение. Аз се възхищавах от твоя интелект. Струва ми се, бих могла да кажа, че ние с теб имахме доста общи интелектуални интереси… или смяташ, че съм прекалено нескромна?

— Съвсем не. Но интелектът не е достатъчен, Лилиан. Трябва да знаеш как да го използваш.

Лилиан сви рамене.

— Ние харесваме едни и същи неща, Хауърд и аз. Той познава всички, всички нюйоркски знаменитости, холивудските артисти, театъра, всички. С него се чувствам по-свободна, отколкото с теб. Не се опитвам да те нараня, като казвам това, Доналд. Никога не бих те наранила, защото все още държа на теб и все още съм привързана към теб. Просто ти казвам истината.

„Този път вероятно е така“ — помисли си той.

— Искам да се разделим с приятелски чувства. Искам да си намериш жена, която да те направи щастлив, да има твоите вкусове и твоите възгледи за морала.

Настъпи тишина, през която Лилиан оглеждаше за последен път онова, което досега бе неин дом, а той се чудеше какво ли изпитва, ако въобще изпитва нещо.

— Хауърд е поръчал за мен много ефектен годежен пръстен. Така че наистина можеш да си вземеш този обратно.

— Годежен пръстен ли? Разбира се, той знае, че си бременна.

— Е, ти как мислиш? — възмутено реагира тя. — Разбира се, че знае. Нямаше ли да му кажа, дори ако не можеше сам да се досети?

— И за него това няма значение?

— Божичко, та той има внуци от тук до Калифорния. Свикнал е с децата и едно повече няма да има значение за него. Все пак ще вземем детегледачка. И апартаментът е огромен, дванайсет стаи с изглед към целия град, от Ийст Ривър до Хъдзън. Напомня ми за дома на семейство Сандърс.

О, да, гледката. Тя бе искала да има хубава гледка. И, о, да, семейство Сандърс. Отначало той ги беше обвинявал, че я покваряват, но това беше огромна грешка от негова страна. Лилиан си е била каквато си беше дълго преди да е зърнала семейство Сандърс.

— Между другото, Хауърд познава Клоуи и Франк. Или поне се е запознал с тях. Да — добави тя, — той ходи навсякъде и всички го познават. — Млъкна и огледа стаята. — Тази картина… ти се държа много мило с мен тогава. Всеки друг мъж щеше да ми вдигне страшен скандал, задето съм похарчила толкова много пари, без предварително да попитам.

— Е, ти я харесваше много, разбирам това. Вземи я.

— Благодаря, но не съм и помисляла да я взема. Ще мога да си купя други, ако поискам. Едно нещо обаче ще ми липсва — посещенията на галерии и изложби заедно с теб. Хауърд не знае нищичко за изкуството и не иска да знае. Но човек не може да има всичко, нали?

Някога, за кратко време, той си беше мислил, че това е възможно. Но не каза нищо, когато Лилиан стана и облече палтото си.

— Предполагам, че много скоро ще се срещнем заедно с адвокатите си, Доналд, след като настояваш и двамата да си наемем. Сигурна съм, че няма да е сложно, тъй като между нас няма никакви спорове.

— Аз имам само едно изискване: открити и чести посещения след раждането на детето.

До каква степен точно щеше да се възползва от такава възможност, Доналд не знаеше. Може би, ако се родеше момче, щеше да го иска… Във всеки случай бебето беше от негова плът и кръв и той щеше да го осигури.

— О, искам да ти напомня за среброто. Струва цяло състояние, затова не забравяй да платиш осигуровката.

— Среброто ли?

— Датските сребърни прибори, които Хауърд ни подари.

— Вземи ги. Още сега ги вземи. Не ги искам.

— За бога, Доналд, не бъди глупак. Може някой ден да ги използваш. Човек никога не знае. А аз нямам нужда от това сребро. Хауърд има достатъчно сребърни прибори за цял хотел. — Лилиан сложи ръка на дръжката на вратата и спря. — Няма да ми се сърдиш, нали?

Той я погледна. Беше самото въплъщение на красотата. Тези очи. Тези тежки, искрящи коси. Лицето с класически черти — въплъщение на красотата.

— Обичахме ли се поне за известно време ние — каза той.

— Обичали ли сме се? Ще ти кажа нещо, което прочетох. Някакъв французин го беше написал, струва ми се: „Съществуват хора, които, ако не бяха чували за любовта, никога не биха се влюбили“. Лека нощ, Доналд.

Глава 7

Навън бе започнало да роси, а априлският ветрец галеше нежно лицето на Доналд, докато той вървеше към болницата. На ъгъла на улицата спря да поразмисли дали да продължи напред.

Ранното обаждане по телефона у дома го беше изненадало, а не би трябвало, макар че едва ли беше очаквал Лилиан да му изпрати официална покана за раждането. В много повишено настроение, тя бе настояла да отиде в родилното отделение, за да види най-хубавото три и половина килограмово новородено момиченце на света.

— Просто попитай за бебето на Улф и те ще ти я покажат.

Улф. Е, да, разбира се. Как иначе? В края на краищата, той беше бащата, който много скоро, след три-четири месеца, щеше да е разведен, но все пак бащата.

Такива силни чувства бушуваха в гърдите му! През есента и току-що отминалата зима се беше старал да свикне с положението. Мистър Прат се бе оказал прав за работата като средство за възстановяване на душевното здраве; той му бе осигурил възможности за толкова много активна дейност — две задачи в чужбина и цял куп пътувания у дома — че не му бяха останали нито време, нито енергия да преживява личната си болка. Но сега, докато се колебаеше на ъгъла на улицата, тревогата нахлу в душата му, готова да го погълне отново.

Какъв беше смисълът да отиде да види детето? На първо място, то беше момиче, и макар да знаеше, че не се очаква от него да се чувства по този начин, той смяташе, че общуването с едно момченце в живота му ще е нещо различно от това с момиченце. Ето защо това дете щеше да принадлежи на Лилиан, а той щеше да се принизи до нивото на трогателния татко, който обядва с детето си в събота или в неделя и то почти не го познава.

Доналд все още стоеше нерешително на ъгъла, когато зърна Синди, приятелката на Лилиан, да излиза от болницата. Не беше я виждал от деня на сватбата, но нямаше как да не я познае по развлечените дрехи и дългата чорлава коса. Именно нейното появяване го накара веднага да вземе решение; ако тя като приятелка смяташе, че трябва да дойде да види бебето, то той със сигурност бе още по-задължен да го стори.

Истината беше, че се страхува от онова, което би могъл да изпита, когато види това дете на разделени родители, това дете, което трябваше да бъде отгледано в къщата на друг мъж.

Той влезе в болницата, качи се на асансьора и следвайки получените упътвания, се озова очи в очи с Лилиан в залата за новородени.

— О… не очаквах — заекна смутено. — Как си?

— Не си очаквал да съм вече на крака ли? Изминаха повече от двайсет и четири часа, а тук те карат да се движиш. За втори път идвам в залата за новородени.

За миг той се запита дали и тя не се чувстваше така неловко като него, а в следващия момент вече знаеше, че не е така. Лилиан не се смущаваше от мисълта колко близки са били двамата някога. Той познаваше всеки сантиметър от тялото й под копринената роба на ромбове. Ако знаеше предварително онова, което научи по-късно, сега това дете нямаше да го има. Никога не би я докоснал.

„На следващата сутрин дори не бих го познала.“

— Толкова се радвам, че не… не направих онова, Доналд. Тя е страшно миличка, най-сладкото мъниче на света. Виждаш ли я, ето тук, във второто кошче? Сега спи.

Малката розова купчинка имаше гъста черна косичка. Каква изненада — той осъзна, че е преживял всички тези години, без да е виждал новородено бебе.

— Повечето са без коса. Нали е сладка с всичката тази коса? Сигурно ще опада, така казват, и тя ще бъде с гола главичка, докато порасне постоянната й коса.

На кошчето имаше картичка. Улф — пишеше на нея. Той не знаеше как да определи чувството, което изпита. Може би просто се почувства странно. Улф. Неговото име. Този спящ човек в кошчето носеше неговото име. Този човек беше свързан с него и така щеше да бъде цял живот, дори да не се срещнеха отново. И той стоеше там, без да откъсва поглед от малката розова купчинка с гъста черна косичка.

— Приготвили сме й най-страхотната детска стая. Декораторът намери един човек, който украси целите стени, изрисува навсякъде Мама Гъска. — Лилиан не спираше да бъбри развълнувано. — А стаята на бавачката е в съседство. Наистина, наистина е прекрасно… всичко това. Искам да го видиш, Доналд. Чувствай се поканен. Просто се обади по телефона предварително, това е достатъчно. Искам всички да сме в приятелски отношения и Хауърд е съгласен с мен.

Той отново погледна името на картичката: Улф. Някакъв щедър непознат осигуряваше всичко това „прекрасно“. Гняв, безразсъден гняв го стисна за гърлото, но той се овладя.

— Именно аз ще осигуря бъдещето й — каза кротко. — Утре сутринта ще открия банкова сметка за образованието й. Какво измисли, как ще я кръстим?

— О, ужасно се измъчих с това! По едно време смятах да е Бетина, като моята приятелка във Флоренция. Ще й казваме Тина на галено. После си мислех да е Антония, на галено Тони. А ти как смяташ?

— Да ти кажа истината, не ми харесва нито едното, нито другото.

— Тогава предложи нещо.

— Никога не съм обръщал много внимание на момичешките имена. Но може би нещо по-обикновено, не така особено.

— Какво? Нещо като Кейти или Дженифър? Всяко второ американско момиче се казва така.