Но сега той беше друг. Разбира се, винаги бе знаел, че хората и нещата много често не са такива, каквито изглеждат; дори едно дете го знаеше. Но това познание никога не се беше отнасяло лично до него. И отново си помисли — както веднъж по-рано, когато между двама им за първи път се появиха сериозни разногласия — за книгата, която отваряш, за да откриеш вътре нещо, което никога не си очаквал.

Имаше толкова много въпроси, които искаше да зададе. Целият беше изпълнен с противоречиви чувства на гняв и мъка, но между тях се промъкна и съжаление. Лилиан притежаваше толкова много, толкова интелект, чар, о, толкова много чар; тогава защо и откъде се беше появила другата жилка? Какво я беше направило такава? Той само съзнаваше, че иска, че има нужда да се прибере у дома.



Слязоха във фоайето и си поръчаха такси за аерогарата. Лилиан с тъмносиния си пътен костюм, с едва-едва проблясващите перли около шията и изящните куфари в тон с облеклото, сложени до краката й, бе същата млада жена, която Доналд беше видял за първи път в онзи априлски ден много отдавна. Минаващите мъже я заглеждаха. Мъжете на аерогарата я заглеждаха.

В последната минута той бе успял да вземе само две отделни места, едното в първа класа, което даде на Лилиан, а другото в туристическата класа. Ето, че сега бяха разделени, нещо, което никога не бяха очаквали да се случи. Самотен и мълчалив, всеки от тях мъкнеше своето бреме на разкаянието, докато двигателите изреваха и самолетът потегли на запад към дома.

Глава 6

— Може ли да те попитам нещо? Когато я доведох тук, какво видя у нея, което не ти хареса?

През последния четвърт час Доналд за втори път задаваше този въпрос. Това бе един изключително болезнен четвърт час не защото за него беше болезнено да говори с Огъстъс Прат, който от всички хора би могъл да му даде най-мъдър съвет и подкрепа — всъщност Доналд си беше у дома вече втора седмица и му се виждаше много трудно да каже дори на най-близките си приятели какво става — а защото всеки път, щом вдигнеше поглед към лицето му, виждаше зад гърба му старата снимка на дружното семейство — съпругата, децата, уютно сгушеното на дивана куче.

— Защо, казал ли съм нещо, което да те накара да мислиш, че аз…

— Всъщност, по-скоро става въпрос за онова, което не си казал.

Прат едва-едва вдигна ръце.

— Не знам, не мога да ти посоча разумна причина, просто имаше нещо. Просто някакво впечатление. Ужасно много съжалявам, Доналд. Ти не го заслужаваш.

— Въобще някой заслужава ли такова нещо?

— О, ти знаеш по-добре. Разбира се, някои са си го заслужили. Кажи ми, ще имаш ли някакви проблеми с развода?

— Казаха ми, че не. Мога да получа развод за нула време, тъй като няма никакви спорове, със сигурност не и за пари. Тя е най-странната жена, която съм срещал. Не мога да разбера защо приема устното ми обещание да се грижа за нея и за бебето. Няма адвокат и не иска да си наеме.

— Много странно, наистина. Въпреки това настоявам да го направим по обичайния начин. Ти ще имаш адвокат и той ще настоява и тя да има. Може да бъдеш разорен, Доналд. На теб точно няма защо да обяснявам как и защо. Между другото, къде живееш сега?

— В апартамента. Тя не го иска.

— Това е още по-странно.

Да, наистина беше много странно. От летището бяха отишли с такси до апартамента, където той бе започнал да прибира някои дрехи в куфара си, за да отиде на хотел. Лилиан го бе спряла и му бе казала, че трябва да си тръгне именно тя, а не той.

— За известно време отиде да живее при Синди, една нейна приятелка.

Прат се намръщи.

— Казваш, че няма нито пари, нито семейство? Внимавай, Доналд. Знам, ти си частно лице, а тъй като и аз съм частно лице, напълно те разбирам. Искам само да ти кажа, че съм тук винаги, когато имаш нужда някой да те изслуша.

— Знаеш ли какво се питам непрекъснато… Къде изчезна магията. Както и силите ми. Чувствам се толкова изтощен, сякаш съм тичал без сън и почивка, просто съм тичал, без да спра.

Прат се изправи и сложи ръка на рамото му.

— Ще бъдеш по-добре, когато се върнеш на работа. Главата ти ще е пълна с други неща, така че няма да имаш много време да мислиш за този шок. Докато те нямаше, се появи нов случай и се налагат няколко пътувания до Флорида. Как ти звучи това?

В докосването и в думите му се долавяше бащинска загриженост, която разстрои Доналд и той се напрегна да се овладее. Успя някак да се посъвземе и излезе от стаята.

Една вечер, седмица по-късно, на телефонния му секретар у дома имаше съобщение, оставено от Лилиан. Щяло ли да бъде удобно да дойде да поговорят към осем часа същата вечер? В случай че не й се обадел да откаже, щяла направо да дойде.

Не само нямаше ни най-малка представа какво би имала да му каже тя, но също така нямаше представа коя разновидност на Лилиан да очаква — деликатната и кротка дама или безочливата унищожителка с язвителната усмивка.

Когато й отвори, веднага забеляза, че не е дошла подготвена за конфронтация или поне не направо от вратата. Също така забеляза, че се е облякла добре за студа — с тежко палто в синьо, цвят, който тя толкова често избираше, защото подхождаше на очите й. Но това имаше яка и маншети от кожа на норка; беше изключително скъпо и това го накара сериозно да се замисли за финансовото си положение. Тя свали палтото и го постави на един стол с висока облегалка, като отбеляза, че няма да остане дълго и не е необходимо да си дава труд да го закачва в гардероба.

— Мислиш си, че е много скъпо — весело отбеляза Лилиан. — О, нима не чета мислите ти? Е, наистина струва цяло състояние, но не се притеснявай, не съм го купила за твоя сметка.

— Не съм се притеснил — отвърна той малко сковано.

— О, смятам, че непременно си бил притеснен, въпреки онова, което ти казах при последния ни разговор. Трябва да си се чудил как, за бога, очаквам да мога да се грижа сама за себе си и за бебето.

Шегите на природата! Той я погледна. Всички онези брачни двойки, които години наред се опитваха без успех; хората, които прекосяваха света, за да си осиновят дете; всички изкуствени зачевания; всички тези неща, а ето ти я нея. Бедничкото мъниче! Той толкова много го искаше, а сега бе започнал да се страхува за него. О, боже, бедничкото мъниче!

Той се овладя.

— Не, не съм се притеснявал. Ще оставим на адвокатите да си свършат работата почтено. Честно и почтено.

— Доналд, аз наистина говорех сериозно, когато ти заявих, че не искам нищо от теб, не и пари, в никакъв случай не и обичайното отмъщение. Тази катастрофа не е по твоя вина, нито пък по моя. И двамата направихме лекомислена грешка, това е всичко.

— И какво, мога ли да попитам, смяташ да ядеш, като си без пари?

— О, ето за това ще стане дума. Първо ми направи чаша чай и ще ти кажа. Навън е доста ветровито. Дойдох пеш и измръзнах.

Нима нямаше никакви чувства? Нито нерви? Ето, че сега седеше в същата стая, където бе сватбеното им тържество. С него започна съвместното им пътешествие, което сега свършваше. Зад отворената врата се виждаше леглото. А тя, във видимо добро настроение, се тревожеше само за разрошената си от вятъра коса, докато той… той се чувстваше празен отвътре. Когато прекалено тежкото бреме не го дърпаше надолу, се чувстваше празен, както сега.

Стана, направи чай и й го занесе. Именно тогава, когато тя протегна ръка да поеме чашата, Доналд видя, че е махнала пръстените.

— Донесох ти го — каза Лилиан.

— Какво си ми донесла?

— Пръстена. Съжаляваш, че си ми го дал, нали? Гледаше пръста ми.

„Съжаляваш.“ Точно тя за нищо и за никого не съжаляваше. При други обстоятелства това можеше да му се види забавно.

Лилиан внимателно остави чашата, след това пъхна ръка в чантата си и извади кадифената кутийка.

— Не го искам, Лилиан — каза той и се дръпна назад.

— Не бъди глупав. Можеш да получиш добра цена за него, ако не искаш да го задържиш за някоя друга.

Тя нямаше въображение. Ако изобщо някога щеше да има друга — а той едва ли можеше да си представи подобно нещо — тази друга със сигурност нямаше да иска точно този пръстен.

— Казах, че не го искам, Лилиан.

— Е, аз просто ще го оставя на масата, когато си тръгвам.

— Защо спориш за такова глупаво нещо като един пръстен?

— Не искам да споря. Дойдох да ти кажа нещо. Веднага щом приключи разводът, а се надявам, че ще стане бързо, ще се омъжа за Хауърд Бъзли.

Хауърд Бъзли! Дебел, стар и грозен. Доналд едва не избухна в смях, но успя да го замаскира с едно възклицание:

— Какво? Сигурно се шегуваш.

— Не, не, не се шегувам. Още откакто постъпих на работа при него, той непрекъснато ми повтаря, че би искал някой ден да се ожени за мене.

— Ами жена му?

— Умряла е, докато бяхме в Италия. Виждаш ли какъв свестен човек е той? Тя беше болна дълги години. Мнозина мъже биха я изоставили, знаеш го. Той е много мил човек. Към мен винаги е бил много мил, уверявам те. Направо е луд по мен.

Този значи е бил източникът на рентата за нея и Синди, за ваканциите по курортите и хубавите дрехи! За всичко това, разбира се, тя му се е отплащала. Трябва щедро да му се е отплащала. И колкото и да е странно, сега представата за Бъзли и Лилиан в леглото не предизвика ревност у него, а само отвращение.

— Няма да повярваш колко е щедър той, винаги дава на другите. Не само на мен. Мога да ти разправям разни истории… един ден минавахме покрай някакъв магазин, той влезе вътре и ми купи този часовник. Дори не бях го забелязала на витрината.

— Почакай малко. Ти ми каза, че ти го е подарил онзи италиански аристократ.

— Трябва да съм говорила за друг часовник, не за този. Не си ли спомняш, че си виждал и другия?

Толкова лъжи му беше наговорила… беше й като втора природа.

— Не — отвърна той, — но това няма значение. Кажи ми защо той би искал да се ожени за теб? Любопитен съм. Не може ли просто да живеете заедно?