— Правя го неволно. Когато съм с теб, ставам нервна.

— С мен си нервна? Какво друго съм ти сторил, освен че те обичам?

— Ти беше много, много добър към мен, Доналд. Затова всичко е толкова тъжно, не разбираш ли? Защото ние започнахме да се спускаме по наклонената плоскост още след първите няколко месеца. Не можехме да го предотвратим.

„По наклонената плоскост ли?“ — помисли си той. Летните дни, прекарани заедно на лодката в езерото на Сентрал Парк? Миналата седмица във Венеция?

Но ти забравяш, Доналд, защото искаш да забравиш. Какво ще кажеш за онази нощ, когато беше прекалено паднал духом дори за да се прибереш у дома? Ами за онова ужасно парти? Никога няма да разбереш дали тя наистина не се е канела да легне с онзи мъж. Много вероятно е да е било така. И откакто тръгнахте на това пътешествие, тя не ти е позволила да я докоснеш. Защо, Доналд? Тя крие много тайни. Така беше от самото начало.

— Тръпката вече я няма между нас — продължи Лилиан. — О, не ме гледай така! Не оспорвам мъжествеността ти. Понякога страстната любов трае и по-дълго, това е всичко, но не и нашата.

— Имаш си някой друг — каза той.

— Много лесно бих могла да си намеря, но по една случайност не съм го направила. О, заради теб, заради нас! Нямах намерение да казвам тези неща, докато сме тук, страхувах се, че ще трябва да ги кажа, но ето, че някои неща се случиха днес, и може би така е най-добре, защото сега сме наясно.

— Веднъж ти ми каза, че е лесно да се разбираш с някого, стига да е честен, затова настоявам да ми кажеш честно какво не ми е наред.

— Всичко ти е наред, Доналд. Ти си мил, ти си откровен, имаш блестящ ум. Но е тежко да се живее с теб, дяволски тежко е, а аз искам…

— Искаш да кажеш, че аз никога не се смея? — прекъсна я той.

— О, смееш се, но… ами просто ние с теб се смеем на различни неща. Отново ти казвам, че сме прекалено различни. Атмосферата, приятелите, хората, с които обичаме да прекарваме времето си… харесваме противоположни неща. Ти си отвратен от тази евтина история според теб, от моя номер, от аборта, от цялата работа.

— Не отричам това.

— Пък и всъщност вече не ме харесваш, Доналд. Харесва ти да правиш любов с мен, което не е едно и също.

— Не мога да повярвам на ушите си. Все едно, че ми говориш на ескимоски или на български.

„И все пак медалът винаги има две страни“ — помисли си той тогава. Не, три страни — неговата, нейната и истината. Тя го смяташе за тесногръд пуритан и такъв си беше. Той я смяташе за разпусната и такава си беше. Навярно истината беше някъде по средата, където двамата не можеха да се срещнат…

Той отново погледна издутото й коремче. Може би трябваше да мислят и за този друг живот, освен за себе си. Редът, спокойствието и благоразумието им се изплъзваха. Бъдещето се изплъзваше от ръцете му и той трябваше да го спаси дори само заради този нов живот.

— Хайде — рече Доналд. — Половината следобед мина, а ние още не сме отишли в музея.

Лилиан поклати отрицателно глава.

— Днес вече е късно. Почти дойде време за вечерята с Джорджо. Той е поканил много от старите ни приятели, все хора, които бих искала да видя отново.

— Би трябвало да мислиш за това какво ще правим с нашето бъдеще. Трябва да изгладим нещата, преди бебето да се е появило и да се наложи да се грижим за него. Нека да вечеряме двамата в най-хубавия ресторант във Флоренция. Ти ще го избереш.

— Но аз искам да се видя със старите си приятели. Днес беше лош ден, Доналд, и аз имам нужда от нещо за повдигане на настроението.

— Не мисля така. Смятам, че ти и аз имаме нужда да сме заедно.

— Можем да бъдем заедно на партито и да поговорим по-късно. Хайде, ти си поканен.

— Предполагам, че съм поканен, след като съм ти съпруг — отвърна Доналд, бесен от гняв.

— Доналд, искам да отида. — Тя стана и облече жакета си. — Ще дойдеш ли?

Вече беше отстъпил, доколкото бе възможно.

— Прави каквото искаш — отвърна той. — Така да бъде.

Ехото от затворената след нея врата отекна в стаята.

Както и да завършеше всичко това, Доналд винаги щеше да си спомня този звук. Къде ли щеше да бъде, когато си го спомнеше?

Сега и той трябваше да излезе от тази стая. След като разгледа картата на града, намери пътя до галерия „Уфици“ и там прекара един уморителен час, изправен пред шедьоври, но в настоящото си душевно състояние виждаше само размазани краски. След това бавно отиде пеша до хотела и си поръча вечеря не защото беше гладен, а защото такъв беше редът — да се яде в края на деня. Прибра се в стаята, пропиля известно време, разглеждайки купчина списания, а в полунощ си легна и остана вторачен в тъмнината.

По някое време трябва да беше задрямал, защото изведнъж се стресна от усещането, че другата половина на леглото е празна. Часовникът показваше, че минава шест. Той стана и отиде до прозореца да погледне навън, където в светлината на бледосивата зора валеше проливен дъжд.

Къде ли беше тя? Страхът прониза гърдите му като стрела. Помисли си да повика полиция, но нямаше представа какво да им каже, нито дори как да им опише Лилиан. Градът беше пълен с туристи, а той не бе забелязал с какво беше облечена на тръгване. Дори не знаеше фамилното име на онзи Джорджо. Най-доброто, което можеше да направи, бе да почака още час-два, а след това да слезе долу на рецепцията и да помоли за помощ. Крачеше ли, крачеше напред-назад, наблюдавайки в прозореца настъпването на деня, а след това се облече, за да е готов за него. Тъй като нямаше какво друго да прави, отново легна в леглото; сънят дойде и макар да усети приближаването му, беше прекалено изтощен, за да го отпъди.

Когато се събуди, погледна часовника и се ужаси, че е спал чак до осем и половина. Скочи на крака и изтича във външната стая на хотелския апартамент на път за асансьора и за рецепцията. И там я откри — лежеше измачкана и полуразсъблечена на натруфения диван, мокрият й жакет бе хвърлен на пода наред с изящните обувки, които й беше купил в Рим. До тях се виждаха чантичката й и купчина банкноти, монети и козметични средства.

Доналд стоеше, просто стоеше там, неспособен да се помръдне, и се взираше в цялата тази бъркотия, в отворената й уста и мократа й коса.

След това сигурно издаде някакъв звук, защото тя се размърда, седна и се усмихна. И по-рано бе виждал тази усмивка. Беше грозна; представляваше редица от равни бели зъби върху съвсем безизразно лице и само едно помръдване на устните — за миг се отвориха и също толкова бързо се затвориха. Това всъщност беше някакво механично движение, а не усмивка.

— Е, предполагам, че съм си го заслужила — каза тя.

— Къде беше?

— Ти знаеш. На парти. И ти трябваше да дойдеш, но е по-добре, че не дойде, защото нямаше да ти хареса.

— Но на теб ти хареса.

— Много.

— Цялата нощ си прекарала у Бетина или у Джорджо?

— О, не, ние бяхме страшно много. Разпръснахме се.

„Дръж се спокойно — каза си Доналд. — Предпазливо и спокойно.“

— Кой беше той, Лилиан, с кого си спала?

— Какво значение има? Ако го срещна отново, сигурно няма да го позная.

— Моята съпруга и дама. Защо не ми забиеш нож в гърдите?

— Това беше парти, Доналд! Хората правят такива неща. Хората се забавляват. Някои съпрузи правят такива неща, но ти не си от тях. Ето за това става дума, това се опитвах да ти кажа. Слушай. Хайде да приключим всичко това без гняв, да се държим цивилизовано, както винаги се изразяваш. Не искам никакви пари от теб, честна дума, не искам нито едно пени. Ще направя аборт и…

— Ти! — извика Доналд, целият разтреперан. — За теб са подходящи само мръсни думи. — И като я сграбчи за раменете, силно я разтърси. — Ще трябва да минеш през трупа ми, преди да докоснеш това дете. То е и мое. Не забравяй това.

— Бъди разумен. Ти всъщност не можеш да ме спреш, Доналд.

— Не мога ли? На този етап абортът дори няма да е законен! Ще уредя да те следят всеки път, когато излизаш от вратата навън. Ще заплаша всеки лекар, който се опита да го направи въпреки желанието ми, ще го заплаша със съд. В момента, в който влезеш в някой лекарски кабинет, ще бъдеш проследена и никой лекар няма да иска да те докосне.

— Наистина ли толкова много ти пука? Да, предполагам, че е така. Заради семейството ти, заради родителите ти, нали? Ти искаш да продължиш рода. Да — каза тя и в гласа й прозвуча нежност, — спомням си, че искаш да имаш син.

Ръката й висеше отстрани на дивана. На пръста й блещукаше пръстенът, който й беше купил в онзи сияен ден в Лондон. Кое беше илюзия и кое реалност?

— Съжалявам. Искаше ми се всичко да е съвсем различно, Доналд. Трябва да знаеш, че никога не съм искала да те нараня.

Той го знаеше. У Лилиан нямаше низост.

— По-добре е да се случи сега, отколкото следващата година или по-следващата. Неминуемо ще се случи някога. Ти разбираш това, нали, Доналд?

Той прекоси стаята, застана до прозореца и загледа дъжда навън. Изминаха няколко минути, като през цялото време той много добре съзнаваше, че тя седи отзад и гледа гърба му, а очите й са пълни със сълзи. Съзнаваше, че мислите му са откъслечни, смътни и лудешки се въртят ли, въртят в главата му. Тя искаше да сложи край! Бяха изминали само няколко кратки седмици от втората година на брака им и ето, че тя искаше да сложи край.

Кога, в кой момент идва онзи проблясък на неизбежното, ослепителната, жестока светлина, която пронизва мрака и те кара да застинеш на място? Може би прекосяваш някоя стая или наблюдаваш дъжда в отчаянието си и тогава тя те пробожда в гърдите.

Ето, че дойде мигът, в който той прие края. Както беше казала Лилиан, неминуемо трябваше да дойде. По-добре рано, отколкото късно.

— Отивам да се разходя — рече той и се обърна да я погледне.

— В този дъжд?

— Няма значение.

Беше облякъл найлонов дъждобран, но нямаше шапка. Това също беше без значение. Когато излезе навън, потоци студен дъжд го заляха, зашибаха главата му, а той тръгна покрай реката към стария мост. Около него отвсякъде отекваше оглушителният звън на църковни камбани, звуците на европейската неделя, на традицията, на навика и обикновения живот.