— Всички ние се дразним взаимно понякога. Съвсем естествено е. Слушай. Хайде да си наемем кола утре и да прекараме деня само двамата, искаш ли? Откажи се от срещата с приятелката си.

— Как бих могла да направя такова нещо изобщо? Тя е организирала всичко. О, бъди по-любезен с нея, Доналд.

Той не каза нищо. Та нима някога се бе държал нелюбезно с някого? И да, двамата наистина се дразнеха взаимно. Умът му, настроението му и самото му сърце непрекъснато превключваха между мрачното разочарование и радостта. Но трябваше да се опита да помогне на радостта да победи! Трябваше да направи тези последни няколко дни в края на ваканцията им толкова приятни, колкото и първите им дни заедно.

На следващата сутрин двете приятелки седяха на предната седалка в колата и бъбреха. Доналд разбираше, че трябва да наваксат за двете година на раздяла, но в същото време особено остро усещаше безразличието на Лилиан. И я наблюдаваше така, както никога по-рано не го беше правил.

Той влизаше в църквите и вървеше по улиците заедно с двете жени, но въпреки това сякаш не беше с тях. Знаеше, че в тази страна мъжете имат по-директен подход към жените, отколкото в родината му, и това беше нещо обичайно. А от наблюденията си знаеше, че повечето италианки сякаш не обръщат внимание на това. Но тези двете, Лилиан и Бетина, отвръщаха с подканваща усмивка на всеки втренчен поглед. Те се кипреха. Бяха като две наперени птици, които рошеха с клюн перата си. Като две хубави котки, които приглаждаха козината си. По пътя той изоставаше все по-назад, размишлявайки и опитвайки се да не мисли.

По обед спряха да хапнат в една пицария, разположена на височина над града. Тук Лилиан отново влезе в ролята си на негов екскурзовод.

— От тук можеш да видиш цяла Флоренция. Ето, ей там е река Арно, която лъкатуши надолу по склона. Това бледозеленото, тези петна ето там, това са маслинови горички. Винаги съм харесвала този великолепен нюанс на зеленото. С нищо друго не може да се сравни. Погледни в тази посока; можеш да видиш стените на древния град или онова, което е останало от тях. Нали е страхотно?

— Да. Да, така е.

Но Доналд почти не забелязваше всичко това. Онова, което изпитваше сега, бе страх, сякаш над главата му бе надвиснала криза, огромна и все още неизвестна, тъй че нямаше как да се подготви за нея. Бе като живо същество, пръстите й лазеха по цялото му тяло. Никога по-рано през живота си не бе имал подобно усещане. И докато се преструваше, че разглежда великолепната гледка, той се опитваше да овладее страха си и да си го обясни: неговите чувства към жена му и нейните към него? Бъдещото дете? Лъжливото спокойствие?

— О, направо страшно си падам по тази. — Гласът на Лилиан звънна като камбанка. — Онова, което искам, е една вила, за да мога да прекарвам тук, сред всичко това, по шест месеца всяка година.

Говореше глупости. Как бе пропуснал да забележи досега, че го прави доста често? А почти винаги, когато й правеха подарък, за който всеки разумен човек би бил благодарен, тя очакваше някакво грандиозно и нереалистично бъдеще.

Доналд тъкмо си отчупи парче хляб и го задъвка без апетит, когато тя, без всякакво предупреждение, изведнъж скочи на крака и извика:

— О, божичко, Бети, я погледни кой е в онази кола… ей там… Насам ли идва? По-бързо, аз ще се скрия в тоалетната, ела да ме извикаш, когато опасността премине, о, боже мой, цялата треперя…

Доналд се изправи, за да види кого сочи.

— Какво има? Кой е този?

— Просто един неин познат от миналото. Не се притеснявай — каза Бетина. — Седни, тя ще се оправи. Няма нищо.

— Но какво я изплаши толкова? Кой е той?

— Моля те, Доналд, седни, не привличай вниманието му. Той познава и мен.

— Виж какво, Бетина! Говориш със съпруга на Лилиан. Трябва да знам какво означава всичко това.

— Много шум за нищо. Известно време двамата излизаха заедно, после се разделиха и той беше бесен. Добре познатата стара история.

— Има нещо, което не ми казваш.

— О, забравих, че си адвокат! Ще се ровиш, докато откриеш нещо, нали? Но ти гарантирам, че когато го откриеш, няма да ти хареса. Бедничката Лилиан, виждам, че я очаква тежка нощ.

Очите й почти неуловимо играеха. „Не са истински приятелки, помисли си той. И никога не са били.“ Толкова красива жена като Лилиан трудно би си намерила истински приятелки.

— Ти самата искаш да ми кажеш — отбеляза Доналд, — но чакаш да те моля. Няма значение. Лилиан ще ми каже.

— Тя може би няма да ти разкаже цялата история. Доста необикновена е. Нали разбираш, в нашата група имаше още една жена, която вземаше уроци по рисуване, много богата жена от Тексас, и Лилиан открадна нейния паспорт. А после имаше и други неща, един малък медицински проблем…

Доналд я прекъсна:

— Мъжът си заминава с колата, тъй че моля, иди да извикаш Лилиан. Ето парите за обяда.

„Мръсница“, помисли той с презрение за Бетина, заради нейната нелоялност. Тази така наречена приятелка очевидно изпитваше удоволствие, съзирайки нещо, което й приличаше на назряващи и много интересни драматични събития. Той стана, за да изчака Лилиан пред на входа.

— Доналд, къде отиваш? Още не сме обядвали.

— Няма да обядваме тук. Трябва да поговорим, преди да можем да мислим за ядене.

— О, сигурна съм, че тя ти е казала, но ще ти го кажа и аз. Това беше един мъж, с когото се познавах известно време. Държа се доста гадно и не исках да го виждам повече. Това е цялата история.

— Не, не е цялата история. Какво ще кажеш за паспорта, който си откраднала?

— Откраднала съм паспорт? Тя е казала това за мен? Ама че работа, дявол я взел, тя знае, че не съм го откраднала. За бога, не съм паднала чак толкова ниско, че да крада. Взех го назаем за един следобед, за да го покажа на някого… о, добре, за да го покажа на този мъж. Беше забавно. Просто игра. Номер, представях се за друг човек.

— Но ти преди малко се страхуваше от този мъж. Беше направо ужасена.

— Той е страшно избухлив и не исках да ми направи някоя сцена точно тук.

— Ами какво ще кажеш за малкия си медицински проблем?

— И за него ли ти каза?

— Да.

— О, Доналд, трябва ли да изровя всички гадни спомени от миналото си? Ти също не изравяш своите.

— Аз ти казах всичко за себе си. Всичко, така че давай.

— Или не ми казваш истината, или нямаш гадни спомени, в което ми е трудно да повярвам.

— Нямам, щях да ти кажа, ако имаше такива. Изпитвал съм мъка, но нямаше никакви гадости. Нищо, за което да се срамувам да говоря.

— Късметлия.

— Между нас има прекалено много тайни. Като си помисля сега, винаги е имало. Ще настоявам, докато ми кажеш за медицинския си проблем. Имам право да знам.

Лилиан се затича и той я настигна.

— Внимавай по тези стълби. Дай ми ръка, преди да си паднала. В твоето състояние…

Тогава тя се обърна към него.

— Добре. Няма да си доволен, докато не чуеш всичко. Направих аборт. И какво от това?

Чакаше отговор.

Вървяха покрай реката. Пред тях една жена буташе бебешка количка, двама влюбени спряха и се прегърнаха, туристи щракаха с фотоапарати. „Вечната река“, помисли си Доналд.

— Защо? — попита я той.

— Това е дълга история, а аз съм страшно уморена. Искам да се прибера в стаята и да седна.

Двамата мълчаливо повървяха, после все така мълчаливо се качиха в стаята си. Едва тогава Лилиан проговори:

— Срещнах този мъж. Бяхме в една група по рисуване. Той е италианец, беше много красив и ме харесваше. Някой ми бе казал, че произхожда от видно семейство. А имаше едно момиче от Тексас, и тя учеше рисуване тук, богато момиче с много известна фамилия, струва ми се, свързана с нефта. Затова си помислих, че ще е забавно да се преструвам, че и аз съм от видно семейство. И му показах нейния паспорт. Използвах името й, Джийн. Тя нямаше нищо против. Същата седмица трябваше да си замине обратно за Тексас, за да се омъжи.

В стаята легна тишина. На пода имаше килим на шарки — квадрати, и във всеки по един кръг, изпълнен с цветя. Доналд погледна надолу и забеляза, че е стъпил точно в средата на един такъв квадрат. Когато вдигна очи, Лилиан стоеше извърната встрани, вперила поглед навън, в жълтата светлина на следобеда. След това той отново впери поглед в краката си.

— Мъжът, този мъж беше впечатлен. Любихме се и бяхме много щастливи. Заведе ме да ме запознае със семейството си, с родителите си. Те живееха в една къща, малка къща, която притежаваха от пет поколения. Той ми подари бижута от масивно злато, прекрасни бижута, и часовника, който винаги нося. Караше ламбурджини.

— Какво ще ми кажеш за самия него? За него! Да не мислиш, че ми пука каква кола е карал и какво е притежавал?

— Няма нищо друго. Някой му каза истината… не знам кой го е направил… и той беше направо бесен. Така се разбесня, та си помислих, че ще ме убие. Затова набързо се прибрах у дома, после започнах работа при Хауард Бъзли. Това е цялата история.

Сега стояха лице в лице. Тя седеше там, поглаждайки ръцете си, и очакваше Доналд да каже нещо. Този жест винаги го беше дразнил, но в този миг го обзе безразсъден гняв и той се помъчи да се овладее.

— Цялата история, ако не смятаме дребния проблем с бременността и аборта, нали така?

— Нямах пари. Поне нямах достатъчно. Какво трябваше да направя? Отговори ми.

— Не знам… На първо място не си имала право…

— Това беше шега. Цялата работа представляваше една безобидна шега.

— Безобидна ли? Ти заблуждаваш хората, лъжеш ги… В нищо ли не вярваш?

— О, да, вярвам в красотата и в свободата, и в удоволствията. Животът е твърде кратък.

— Лъжеш — повтори той. — Криеш нещо. Един бог знае какво още ще науча за теб утре или следващата седмица, или следващата година. Само Бог знае.

— А може би не трябва да има следваща година.

— Ще престанеш ли да говориш глупости? И моля те, престани да си поглаждаш така ръцете, мразя този жест.