— Не ми беше нужен нито екскурзовод, нито пътеводител — каза й той. — Ти трябва да си била родена тук в някой друг живот, толкова добре познаваш всичко.

— Почакай да видиш Венеция — отвърна тя.

— Сигурна ли си, че не прекаляваш с ходенето пеша? — разтревожено я попита Доналд. — Всички тези каменни стълби и хълмове. Където и да отидем, все трябва да изкачваме поне милион стъпала.

— Чудесно се чувствам. Това не ми пречи. Бременните жени не са непременно крехки, да знаеш.

Всъщност той не знаеше нищо за това състояние. Разбира се, все бе слушал понякога онези врели-некипели за жени, които се събуждат посред нощ, умирайки да си хапнат ягоди или какво ли не друго. Но у Лилиан не се забелязваха никакви подобни признаци. Както твърдеше, тя въобще не се чувстваше по-различно.

И все пак имаше нещо различно. Вечер тя оставаше съвсем без сили. Щом легнеше, веднага заспиваше. Учуден, той няколко пъти се опита да я възбуди, но това като че ли само я обезпокои и Доналд заключи, че се дължи на състоянието й и не бива да я закача. Веднага щом се приберяха у дома, щеше да я помоли да поговори с лекаря за това. Никога не беше чувал, че мъжът трябва да прави изключения за бременна жена, но пък и никога не бе имал причини да обсъжда с някого този въпрос.

Венеция се оказа следващата им скъпоценна находка. След като пристигнаха с влака от Рим, те изминаха няколкото крачки пеш до Гранд канал, където се качиха на лодка. Само няколко минути по-късно тя премина под моста „Риалто“, който веднага извика в съзнанието на Доналд спомена за класната стая на девети клас и за него самия в роля от „Венецианския търговец“, облечен в тъмнозелен жакет от хартия.

— Гледай, гледай! — възкликна Лилиан, сочейки наляво и надясно. В тази църква има прекрасна картина на Тинторето. Ще трябва да я видим. А ей там е музеят „Ка Резонико“, там можеш да откриеш какво ли не… музея „Тиеполо“, има фрески, гоблени… О, я погледни сега. Хора, ужасно богати хора живеят във всички тези великолепни големи къщи. — Бе останала почти без дъх. — Би трябвало да прекараме цял месец във Венеция и вероятно пак няма да ни стигне. А сега минаваме покрай „Академия“5, такива картини, такива скъпоценни неща, Доналд! Почти стигнахме до хотела, ще вечеряме и щом станем сутринта, веднага ще хукнем навън.

— Ти май си обиколила цяла Италия — отбеляза той същата вечер. — Съвсем сама ли беше? Или с приятелката ти Бети?

— О, сприятелих се с много хора, американски студенти, а също и италианци.

— Много бързо си научила езика.

— Да, красив език, нали? Между другото, като се запознаеш с Бети във Флоренция, ще трябва да я наричаш Бетина. В нея вече има нещо много италианско.

Доналд я погледна. Макар че лъчите на следобедното слънце грееха право върху него, по тялото му преминаха студени тръпки. „Ние не се познаваме. Аз не я познавам“, каза си той. И сякаш никога не бяха съществували тези няколко прекрасни последни седмици.

— Почти пристигнахме — каза тя. — Имаме още време да разгледаме „Дуомо“. Това е втората по големина катедрала в Италия след ватиканската. Утре сутринта ще обиколим центъра. Не е по-голям от една миля. А след това ще се захванем с музеите. После ще вечеряме с Бетина. Нямам търпение да я видя.

Като послушно дете, водено за ръка от някой възрастен, Доналд разгледа катедралата отвън и отвътре. Гледаше и слушаше, но въпреки това все същите думи ритмично звучаха в главата му: Аз не я познавам. Ние не се познаваме.

И тогава някакъв страх започна да се прокрадва в душата му, страх от себе си. Трябваше ли да продължава така, да усложнява нещата само защото тя бе говорила с някакво нехайно безразличие за очакваното бебе? Истина беше, че Лилиан често казваше неща, които той и много други хора като него вероятно не биха казали. Беше го нарекла „досаден“, което го нарани много; все още не беше забравил това. Но мнозина щяха да й отговорят по подобаващ начин и да забравят цялата работа.

Да, той беше обидчив. Макар да се държеше доста твърдо навън сред хората, където се изискваше твърдост, когато си беше у дома с Лилиан, бе обидчив. Тя имаше такава голяма власт да го наранява! Може би това бе нормално при такава голяма близост. Не бе сигурен дали е така. Все пак преди не бе имал толкова близък човек.

Тръгнаха пеша обратно към хотела покрай река Арно. Поток от пешеходци течеше около тях в двете посоки. В продължение на шестстотин години тези хора бяха прекосявали реката по стария мост; чумни епидемии и войни ги бяха докарвали до ужас и все пак новите поколения продължаваха да се раждат, за да живеят, да обичат и да се разхождат тук. Той се почувства някак смален и глупав. Един глупав воин, воюващ за дреболии. „Престани, Доналд Улф, престани“ — каза си настойчиво.

— Това отсреща е галерията „Пити“, Доналд. Смятам утре да започнем с нея. А отвъд хълма се намират най-прекрасните паркове. Много ще ти харесат.

Така и стана. На следващия ден лошото му настроение бе напълно изчезнало, заменено от обичайните му ведри чувства. Чудесно време, спокойствие и перспективата за една хубава вечеря в края на деня — какво повече би могъл да иска човек?



Бетина, приятелката на Лилиан, изглеждаше много жизнерадостна, много умна и много приличаше на Лилиан, без да притежава нейната красота. Младият мъж на име Джорджо, който я придружаваше, стисна приятелски ръката на Доналд и му се усмихна, но тъй като можеше да произнесе само няколко английски думи, и то със запъване, Доналд не можа да си състави друго мнение за него, освен че изглежда състоятелен и носи брачна халка на лявата си ръка.

На масата се водеха два разговора, като всеки от тях можеше да се нарече тристранен — единият на италиански, а другият на английски. Италианският разговор често бе прекъсван от изблици на веселие, тъй че Доналд не можеше да разбере дали си разказваха вицове, или си припомняха минали общи преживявания. Помисли си, че е второто, тъй като Лилиан рядко разказваше вицове, а сега вземаше голямо участие в разговора. Всъщност тя беше душата на компанията.

Тъй като нямаше какво друго да наблюдава и не му се искаше да се вторачва невъзпитано в минувачите, той започна да изучава сценката, която се разиграваше пред него. Мислеше си за необичайния контраст между онази Лилиан, която спокойно се приготвяше за вечеря с неговите приятели от кантората, и другата Лилиан, която сега бе в стихията си — с блеснал поглед, с искрящ диамант на жестикулиращата си ръка, тя току отмяташе глава и избухваше в звучен, несдържан смях.

С тези хора тя се чувстваше като у дома си. Той никога не беше я виждал точно такава и започна да се пита след колко време ще се почувства изтощена, когато Бетина изведнъж прекъсна разговора:

— Ние сме много неучтиви към съпруга ти, оставили сме го да седи там и да мълчи, защото не разбира нито една думичка. Доналд, трябва да ти кажа, че всички приятели на Лилиан, всички ние тук, умирахме да се запознаем с теб. Последното нещо, което очаквахме някога, беше да я видим улегнала и омъжена. Лилиан омъжена! Нали ме разбираш? Че и бременна отгоре на това!

На Доналд му се стори, че в тази забележка, във въпроса и в изражението на лицето й долавя някакво нескрито предизвикателство. И тъй като нямаше ни най-малко желание да му отвръща, той й отговори спокойно, на свой ред задавайки въпрос:

— Защо? Чак толкова ли е странно?

— О, да, за Лилиан е странно. Но ние все така я обичаме. Всички обичат Лилиан.

— Много умно от ваша страна.

— О, но какво толкова е намерила в теб, че да те избере? Освен интелигентността и хубавата външност, разбира се.

Въпросът, който му зададе, подпряла брадичка с ръка и ококорила очи, трябваше да прозвучи едновременно невинно и свенливо, но му се стори изключително неприятен. Какъв ли остроумен отговор очакваше тази жена от него?

— Ще трябва да попитате Лилиан — отвърна той.

— Е, утре ще го направя. Имам кола и смятам да ви поразходя с нея. Ще ви покажа покрайнините, някои много отдалечени места, където не можете да стигнете пеш. Ще си прекараме чудесно.

— Не бихме искали да ви затрудняваме толкова много — побърза да възрази Доналд, тъй като компанията на тази жена не му беше никак приятна. — Ако имаме нужда от кола, сами ще си наемем.

— О, не. Ние с Лили вече уредихме всичко.

„Хитра е“ — помисли си той. Може и да изглеждаше прекалено, но по някакъв начин тя му напомняше за Синди. Като се върнаха в хотела, Лилиан го попита какво е мнението му за Бетина и той й отговори точно това.

— Божичко, Доналд, много те бива да приказваш най-абсурдни неща. Имаш направо менторски вид. Ментор, който непрекъснато преценява другите и им дава наставления.

— Именно ти се държиш абсурдно. Тази дума „менторски“ е на мода сега, нали? Не правим ли някакви преценки всеки ден — какво да вечеряме, какви обувки да си купим? Аз не се намесвам в приятелството ви. Ти поиска да чуеш мнението ми и аз ти го казах. Това е всичко. Между другото, кой е Джорджо?

— Не ми казвай, че не го одобряваш.

— Не знам нищичко за него. И как бих могъл, като не можах да разбера нито една негова дума? Единственото, което забелязах, беше брачната му халка. Те двамата с Бетина не са женени, нали?

— Не, не, Джорджо си има жена и три деца. Но не смята да ги напусне. Разводът не е на мода в Италия, както е у нас. Във всеки случай той не иска да се развежда. Както изглежда, положението му харесва такова, каквото е.

— Значи Бетина му е нещо като допълнителна съпруга, резервна съпруга.

Лилиан се засмя.

— Трябва да видиш лицето си в момента! Няма защо да си толкова саркастичен. Понякога ми напомняш за…

— За какво?

— О, не знам. Работата е там, че ние с теб наистина се дразним взаимно понякога.

Тя стоеше в профил пред прозореца и Доналд за първи път забеляза малката издутина, която растеше под колана на роклята й. Видът на тази издутина, това доказателство за наличието на нов живот го накара внезапно да се почувства едновременно объркан и трогнат. Затова й отговори много нежно: