Белва Плейн - Далеч от дома

— Ще я откопчаеш ли? Не ми се иска да я свалям. Доколкото знам, сигурно струва колкото годишния наем на този апартамент.

Доналд свали огърлицата и я постави на масичката до леглото. Когато Лилиан посегна да я докосне, той хвана пръста й с брачната халка, дадена й от него.

— Аз съм мъжът, който ти подари този диамант — изрече грубо. — Не го забравяй.

— Ти ревнуваш — каза тя и му се усмихна.

— От кого? От кого би трябвало да те ревнувам?

— От когото и да е. От мъжете на партито. От мъжете в асансьора преди малко.

Ето, Лилиан стоеше там с високо изправена глава, дразнеше го и се усмихваше. Дявол я взел! Тя беше вбесяваща, неустоима, възбуждаше гнева му и същевременно го караше да я желае с всяка частица на тялото си, с всяка капчица кръв във вените си.

— Влизай в леглото — рече й той, — и то веднага.

„Забележително е, каза си Доналд на следващия ден, как една нощ на бурна любов може да успокои нервите ти, да премахне несигурността и да превърне света наоколо в място, където всичко е по силите ти.“ Също така си мислеше, че колкото по-малко време прекарва тя с Клоуи Сандърс и приятелите й, които не се свъртаха на едно място, толкова по-добре.

— Тъкмо си мислех — подхвана той, — че така, както си пълна с енергия, може да е най-добре да работиш на пълен работен ден до началото на университетския курс. Защо не помолиш мистър Бъзли? Двамата винаги толкова добре сте се разбирали. Той сигурно ще е доволен.

Той наистина бе доволен, както се оказа. И всеки ден след работа Лилиан се прибираше у дома с някакви нови впечатления или някоя интересна история, с която забавляваше Доналд по време на вечерята. Най-невероятни хора посещаваха кантората на Бъзли, но несъмнено се различаваха от онези, които посещаваха „Ортън и Прат“. В рамките на една седмица се бяха появили прочут рап певец, обвинен в насилие, и жена, която бе забогатяла от лотарията.

— Наистина е прекрасно! А старецът Бъзли е невероятен. Жена му се бори с болестта на Лу Гехриг4 вече четвърта година и чака смъртта си, но когато си с него, и за миг няма да се досетиш какво преживява. Няма да повярваш какво невероятно чувство за хумор има, докато не чуеш чудесните му вицове. Горкичкият старец, аз направо съм луда по него.

Да, той бе постъпил правилно, като я беше отделил от тайфата на семейство Сандърс. Двамата поскитаха из града, както бяха правили в началото на запознанството си, наеха лодка с гребла на езерото, отидоха на пикник с приятели и така отпразнуваха настъпването на прекрасния месец юни.

Рано през юли получиха покана. Рой Фокс организираше парти.

— Наистина съм изненадана, че се сетиха за нас — каза Лилиан. — Ами че семейство Фокс ни поканиха само заради Сандърсови.

— Той просто е преписал списъка с гостите на брат си, това е всичко. Напълно сигурен съм, че никой там не си е спомнил нито за теб, нито за мен.

— Предполага се, че имението на Рой е още по-великолепно от това на брат му Томи. Наистина съм любопитна да видя как е възможно такова нещо.

Доналд поклати глава.

— Лил, скъпа, ние няма да ходим там.

— Няма да ходим ли? И защо, за бога?

— Лил, онова, което за едни е великолепно, за други може да е отвратително.

— Какво има? Пак за онези легла ли се сети? Просто защото някои хора си падат по тези неща, не означава, че и другите трябва да го правят.

Тонът и позата й му подсказаха, че тази работа няма да приключи след няколко минути. В същото време нещо просветна в паметта му: Ама, разбира се! Мъжът, когото бе дочул да хвали негодника, напуснал страната с откраднатите милиони, беше бащата на Рой и Томи.

— Отвратителни са — рече той. — Тези хора са отвратителни.

— Защо? О, заради онези легла ти направо ги пращаш в ада, нали?

— Не, работата е много по-голяма и по-дълбока.

Нямаше намерение да започва спор на нравствена тема, било то в областта на секса, финансите или в която и да е друга, затова й отговори съвсем просто:

— Цялото парти ми се видя много вулгарно. Имаше прекалено много от всичко. Понякога по-малко означава повече. Не ми хареса атмосферата и не искам да ходя пак там.

— Трябва да си издигнеш една трибуна на площада, Доналд. Говориш като проповедник. Ти си пуританин.

— Може да са ме наричали с какви ли не имена зад гърба ми, много е вероятно, но съм сигурен, че „пуританин“ никога не е било сред тях.

— Тогава трябва да си някакъв радикал, който мрази всички по-богати от него.

— Ти наистина много добре съзнаваш, че говориш глупости. Да не би да мразя, както твърдиш, да не би да мразя мистър Прат? Не, защото той е почтен човек във всяко отношение. Той се радва на спечеленото, не пилее, не се фука и най-вече е честен човек.

— И толкова много големи думи заради една проста покана. Не мога да повярвам. — Лилиан се вторачи в него. — Понякога можеш да бъдеш толкова досаден, Доналд. Имаш ли някаква представа колко досаден можеш да бъдеш? В деня, когато се запознахме, ти ми направи съвсем различно впечатление, че си жизнен, с чувство за хумор и с широки възгледи.

„Колко странно — помисли си той, докато отвръщаше на втренчения й поглед, — че именно за тези качества понякога ме хвалят.“ И въпреки това стоеше там, взирайки се в сините й очи така, както би гледал ножове, пробождащи тялото му.

— Любопитна съм, Доналд. Какво си помисли за мен, когато се запознахме?

— Тогава не мислех. Само чувствах — отвърна той.

В широкото си легло двамата лежаха, без да се докосват. Светлини и сенки се движеха по тавана. Възможно ли е да сме направили грешка? — питаше се той. Болката, подобна на хладен ужас, прониза цялото му тяло. Всичкият този гняв, всичките тези думи заради една нищо и никаква покана, изпратена от непознат! Дали не трябваше да отстъпи и да отиде на партито? Нещо вътре в него му нашепваше: „Да, отстъпи, не си струва да вдигаш толкова шум за нищо“. А друг глас го убеждаваше: „Недей! Проблемът е много по-дълбок от това дали ще прекарате няколко часа точно с тези хора или не“.

Но точно колко бе дълбок проблемът и защо ставаше така… и докъде щяха да стигнат нещата?

На сутринта, след като си размениха няколко студени и учтиви думи, двамата забързаха, всеки към своето работно място. Денят на Доналд премина както обикновено, изпълнен със срещи, книжа, телефонни разговори и нито минутка за лични неща. Но в края му, в ранната привечер, личните неща изплуваха и го завладяха изцяло, а той с ужас установи, че не му се иска да се прибере направо у дома. Затова се обади по телефона, извини се и излезе да хапне хамбургер с един от новите адвокати във фирмата.

Младият мъж беше самотен; съпругата му бе заминала извън града, за да посети болен роднина. Тя беше бременна и ужасно му липсваше. Трябвало да се прибере във вторник и той броял минутите дотогава — каза го, без да се срамува от думите си, без да крие щастливото изражение на лицето си.

„Изглежда толкова невинен и толкова млад — мислеше си Доналд, докато се прибираше у дома, — макар че не е много по-млад от мен. Защо се чувствам толкова тъжен и потиснат? Дали не правя от мухата слон? Дали?“

Тя го чакаше, за да му каже нещо; пролича си по лицето й, когато той влезе. Не можа да познае дали новината е добра или лоша, а само, че е важна.

— Бременна съм — каза Лилиан.

„От онази нощ — веднага си помисли той, — нощта на онова парти, след като се прибрахме у дома.“ Всъщност беше мислил за тогава, защото не бе взел предпазни мерки; тя направо го бе омаяла.

— Няма ли да кажеш нещо, Доналд?

По изключение той не беше в състояние да говори. Само я прегърна и примигна, за да не потекат сълзи на нежност от очите му.