— Уверявам ви, господа, не носим чумата със себе си.

— Не ни е страх, че ще донесете чумата в Ейъм. Вече имаме смъртоносната болест. Даже прекалено много. Година мина, откак селският шивач, старият Едуард Купър, отвори сандък с платове, доставени му от Лондон. Не е знаел, че сандъкът носи чума от Лондон. През първия месец тя повали цялото му семейство. След туй ги последваха други. Досега да сме загубили, кажи-речи, половината село. Ама никой не ги брои. Страх ни е. Повечето от нас искаха да заминат на по-безопасни места, ама енорийският свещеник Момпесън рече, че било наше задължение като християни да спрем чумата, като останем тук, в Ейъм. Затворихме цялото село, за да не може болестта да се разпростре навънка. Никой не може да влиза или излиза през тия граници.

Данте погледна мъжа. Направо не можеше да повярва на ушите си. Запита се защо не е забелязал досега изпитата безнадеждност, която витаеше около него. В очите и на двамата имаше страх.

— Да не би да искате да кажете, че цялото ви село е откъснато от цивилизацията от година насам? Как сте успели да оцелеете? Откъде взимате най-необходимите неща?

— Негово благородие графът на Девъншир ни изпраща продукти с кола от Чатсуърт. Оставят ни ги на южната граница преди зазоряване. Идваме да си ги вземем по обяд и оставяме парите в една дупка в потока. Там водата ги измива, да не може инфекцията да се разпространи по други хора.

— Но как можете да продължавате така, след като в селото ви не постъпват пари?

Мъжът с фенера се изплю в калта.

— Не можем. Всички знаят, че имаме чума, тъй че никой с капка разум в главата не би купил продукти, идващи от Ейъм. Тия, дето не са умрели от чумата, скоро ще пукнат от глад. Опитваме се да разпределяме на дажби продуктите, дето още ги имаме, но даже и те няма да стигнат за много дълго. Оня крадец Маршъл Хауи, той единствен богатее от проклетата чума.

— Маршъл Хауи?

— Аха. Той е едно грамадно сквернословно копеле, дето пое ролята на енорийски погребван, ама да не си помислите, че от християнски подбуди? Прие работата, че да може да получава всички пари и вещи на мъртвите, дето нямат наследници. Загуби жена си и малкия си син, ама хич не му пука. Грижа го е само колко му тлъстеят джобовете от мъртвите. Той печели от чумата, докато всички ние гладуваме и се молим тя по-скоро да свърши.

Данте вече беше чул достатъчно.

— Пенхърст, донеси ми пътната чанта, която е под седалката на каретата. — После отново погледна към двамата мъже. — Господа, с нас е едно младо момиче, което намерихме в безсъзнание на пътя недалеч оттук. Ударена е лошо в главата. Не мисля, че ще живее кой знае колко дълго без медицинска помощ. Можете ли да ми кажете къде най-близо мога да намеря лекар, който да се погрижи за нея?

Едва тогава мъжът с мускета свали оръжието си.

— Казвате, наблизо сте я намерили. Ударена в главата? Ако бях на ваше място, милорд, щях да я върна обратно на мястото й колкото се може по-бързо. Може да е от селото и да е избягала по някакъв начин. Може да е заразена от чума. Вероятно се е опитала да се помоли на някоя минаваща карета да я качат и те да са я ударили по главата, за да не се приближава до тях. Както и да е, едва ли ще намерите знахар, дето да иска да я погледне.

Данте взе чантата от Пенхърст, извади отвътре малка кожена кесия и я хвърли към двамата мъже. Тя полетя през хладния нощен въздух и се приземи с дрънчене на пътя.

— Вземете парите, господа, и се погрижете да бъдат използвани за купуване на нужните продукти за хората от вашето село.

Мъжът с фенера вече се беше навел да вземе кесията и броеше парите на дланта си.

— Виж, Маки! Вътре има достатъчно всички да сме сити цял месец! Същинско състояние. Бог да ви благослови и пази, лорд Морган.

— Уайлдууд, имението на семейството ми, е разположено недалеч оттук, близо до Касълтън. Веднага щом пристигна и се настаня там, ще изпратя на селото ви допълнителни продукти чрез лорд Девъншир. Ако имате голяма нужда от нещо, уведомете ме и ще се погрижа да го получите. Кажете на преподобния Момпесън, че това, което вашето село е направило, за да спре разпространяването на болестта, е най-смелата и самопожертвователна постъпка, която някога съм виждал. Моля се да не изгубите нито човек повече. Всички вие сте достойни за похвала със смелостта си.

Данте се обърна да си върви, като освободи петлето вече за втори път тази нощ.

— На добър път, лорд Морган — рече мъжът с фенера.

— Аха — прибави този с мускета, наречен Маки. — Вие сте джентълмен и добър християнин, милорд.

Когато Данте се запъти към каретата, на сърцето му тежеше от мисълта за безнадеждното положение на тези хора. Не изпитваше задоволство от постъпката си. Оскъдното дарение не можеше да направи нищо, за да върне обратно тези, които бяха отишли на небето.

Никога ли нямаше да свърши тази болест? Почти две години вече чумата върлуваше из Англия. Говореше се, че няма семейство, което да не е засегнато от нея по някакъв начин. Тя прибираше добри и лоши, невинни и престъпници. Да, и преди бе имало епидемии, но никога в такива мащаби. Този път беше прибрала майка му. Хората с по-пуритански схващания наричаха чумата Божие наказание за слободията и разврата, настъпили след царуването на Протектората2. Други казваха, че това е началото на края на света, тъй дълго обещавания от Господа Ден на Страшния съд.

Никой не знаеше какво ще му донесе следващият ден. Всеки отчаяно жадуваше изкупление. Всички бяха започнали да се замислят за досегашния си начин на живот. Дори и Данте.

Когато графът стигна до вратата на каретата, Пенхърст излезе от сянката и се приближи до него.

— Милорд Морган, мислите ли, че това, дето казаха, може да е вярно?

— Кое по-точно, Пенхърст? — попита Данте, докато поставяше пистолета на мястото му.

Пенхърст посочи с очи покрития с плащ вързоп в каретата през отворената врата.

— Чух какво казаха онези двамата за момичето. Мислите ли, че може да носи чумата?

Данте погледна камериера. Помисли за майка си, която беше умряла от болестта; за разказите как се разпространявала по вятъра и заразявала всеки, до когото се докоснела. Вече бяха умрели толкова много, безброй. Спомни си слабичкото тяло на момичето, лежащо по средата на пътя. Лицето й беше тъй бледо. Спомни си и кръвта от рана та на главата й; кръв, която не можеше да бъде причинена от чумата. Знаеше какво трябва да направи.

— Не, Пенхърст. Макар и да разбирам и оценявам загрижеността ти, момичето е ранено и има нужда от помощ. Не можех да я оставя да умре сама на пътя, което със сигурност щеше да стане, макар че едва ли носи болестта. Щеше да умре от студ. Какъв мъж щях да бъда, ако дори ми минеше през ума подобно нещо?

— Да, милорд, но можете просто да я закарате до следващото село и да я оставите там…

— Пенхърст, ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че внезапно си станал женомразец. Ако не сме джентълмени, сме нищо, добри ми човече, и сме се заели да оправим света, да осигурим безопасност за всяка дама в беда.

— Простете дързостта, милорд, но последния път, когато се притекохме на помощ на дама в беда, това не ни ли изпрати във Франция за три години?

Дръзко или не, Данте не можеше да отрече истината в твърдението на Пенхърст. Беше платил скъпо и прескъпо за малката си лудория. Това бе първият му истински опит в самопознанието. Тогава не бе харесал особено видяното и се бе заклел, че повече никога няма да се случи. И все пак то не можеше да промени сегашното положение.

— Съжалявам, Пенхърст — каза Данте, — но трябва да постъпя така, както би сторил всеки джентълмен в такава ситуация. Никой истински джентълмен не би изоставил тази млада жена. Нито пък мога да обикалям наоколо, за да търся село, което ще я приеме. Наистина никой няма да го направи, ако има такъв силен страх от чумата в тази област, както личеше от двамата мъже там. Не, ще взема младата жена с нас в Уайлдууд и ще се грижа сам за нея. Когато се оправи, ще я върна на семейството й.

Пенхърст го погледна втренчено.

— Както желаете, милорд.

Данте се усмихна и потупа камериера по гърба.

— Хайде, добри човече, да престанем да се тревожим и да тръгваме, преди дъждът да започне отново и да напълни и ботушите ни.


Тъмнината й действаше успокояващо и й бе нужно известно усилие, за да отвори очи. Тя примигна колебливо и се опита да нагласи очите си във фокус срещу ярката, ослепителна светлина, която я очакваше от другата страна.

Полежа неподвижно известно време, като се оглеждаше наоколо и забелязваше всичко, но не разпознаваше нищо. Лежеше на непознато легло и от гредите над главата й се спускаше дамаска с цвят на праскова. Стените с цвят на слонова кост бяха украсени тук-там с женски дреболии — миниатюрни статуетки върху поличка, до тях малка картина с пролетни цветя в рамка от златен варак. Стаята беше от тези, които поздравяваха човек при събуждането му и го изпълваха с радостта на обновлението, вместо да го карат отново да зарови лице във възглавниците и да проспи останалата част от деня.

Понечи да седне, но когато се опита да надигне глава, преряза я остра болка в черепа. Вдигна ръка към слепоочието си, където като че ли я болеше най-много, и се сепна, когато пръстите й докоснаха плат, а не кожа и коса, както бе очаквала.

Тя попипа леко плата. Беше превръзка, увита около челото и тила й. Какво й се бе случило? Ранена ли беше? Очевидно да, но колко сериозно? Седна предпазливо и огледа дали няма други превръзки по тялото си. Беше облечена в мека батистена нощница, украсена на гърдите с дантели с цвят на слонова кост и мънички перли. Бе красива и тя осъзна, че не е нейна, тъй като досега не бе виждала такава нежна женска дреха.

Хвана се за ръба на леглото и се изправи, като се олюляваше. Меката материя на нощницата се плъзна по краката й и се надипли на покрития с килим под. Сега вече беше сигурна. Изящната дреха определено беше скроена за друга жена, далеч по-висока от нея.