Той не сяда на стола, а се стоварва на него като купчина дрехи на пода в края на дълъг ден. Закрива лицето си с ръце и си поема дълбоко въздух, за да се успокои. След малко отпуска ръце в скута си.

— Само чуй — казва с глас, който прозвучава като шрапнел.

Вече отварям широко очи. Надигам се колкото мога. И се заслушвам.

— Остани. — След тази едничка дума гласът на Адам секва, но той овладява емоцията си и продължава: — Нямам думи какво те сполетя. Ужасно е, обаче има за какво да живееш. Нямам предвид себе си. Аз просто… не знам. Може би дърдоря глупости. Знам, че съм в шок. Знам, че не съм успял да осмисля случилото се с родителите ти, с Теди… — Когато произнася името на Теди, гласът му одрезгавява и по лицето му се спуска лавина от сълзи. „Обичам те“, казвам си.

Чувам го как поема големи глътки въздух, за да се успокои. После продължава:

— Единственото, за което си мисля, е колко скапано би било животът ти да свърши тук и сега. Съзнавам, че животът ти и бездруго вече е пълна каша, каквото и да стане с теб сега. Не съм толкова глупав, за да си въобразявам, че мога да променя това, че изобщо някой би могъл. Обаче не мога да приема мисълта, че ти няма да остарееш, да имаш деца, да отидеш да учиш в „Джулиард“, да свириш на виолончело пред огромна публика, та тръпки да ги побият, както ме побиват мен всеки път, когато те видя да вдигаш лъка, всеки път, когато ми се усмихнеш. Ако останеш, ще направя каквото поискаш. Ще напусна групата, ще дойда с теб в Ню Йорк. Но ако искаш да се махна, и това ще направя. Говорих с Лиз и тя смята, че сигурно за теб ще е твърде болезнено да се върнеш към предишния си живот, че може би ще ти е по-лесно да ни заличиш. Би било ужасно, но ще го понеса. Ще те изгубя така, ако не те изгубя днес. Ще те пусна да си отидеш. Ако останеш.

Значи Адам ме пуска. Риданията му избухват и се посипват като юмруци по болезнена плът.

Затварям очи. Запушвам ушите си с ръце. Не мога да гледам това. Не мога да слушам.

Но в този момент преставам да чувам Адам. Чувам онзи звук, онова тихо ридание, което след миг се превръща в благозвучие. Виолончелото. Адам е поставил слушалки на безчувствените ми уши и слага айпода на гърдите ми. Извинява се, знаел, че това не ми е любимото произведение, но само него успял да намери. Увеличава звука и аз чувам как музиката се носи в утринния въздух. После ме хваща за ръка.

Свири Йо-Йо Ма. Изпълнява Andante con moto е poco rubato. Тихото пиано звучи почти като предупреждение. Ето че се включва челото като кървящо сърце. И тогава нещо в мен експлодира.

Седя на масата и закусвам със семейството си, пия горещо кафе, смея се на мустачките на Теди от шоколадови пръчици. Навън вали сняг.

На гробището съм. Три гроба под едно дърво на хълм, от който се вижда реката.

Лежа с Адам, положила глава върху гърдите му, на някакъв песъчлив речен бряг.

Чувам хората да произнасят думата „сирак“ и съзнавам, че говорят за мен.

Разхождам се в Ню Йорк с Ким, а небостъргачите хвърлят сенки по лицата ни.

Държа Теди в скута си, гъделичкам го и той се киска толкова силно, че се катурва.

Седя с виолончелото си, онова, което мама и татко ми подариха след първия ми рецитал. Пръстите ми галят дървото и ключовете, загладени от допира и от времето. Лъкът ми е застинал в готовност над струните. Гледам ръката си и я чакам да засвири.

Гледам ръката си, обхваната от ръката на Адам.

Йо-Йо Ма продължава да свири, пианото и виолончелото сякаш се изливат в тялото ми, както се изливат различните системи и кръвопреливания. Стремително и бясно се редуват спомените за живота ми, какъвто беше, мигновени картини за това, какъв ще бъде. Сякаш не успявам да ги догонвам, но те не спират да ме връхлитат и всичко се сблъсква в едно, а аз не издържам повече. Не мога така нито секунда повече.

Ослепителна светкавица, болка, която ме раздира за мъчителна секунда, безмълвен вик от натрошеното ми тяло. За пръв път усещам колко болезнено би било да остана.

Ала в този миг усещам ръката на Адам. Не просто я усещам, наистина я чувствам. Вече не седя, сгушена на стола. Лежа по гръб в болничното си легло, отново съм в тялото си.

Адам плаче и някъде вътре в тялото си аз също плача, понеже най-сетне чувствам. Чувствам не просто физическата болка, а всичко, което съм изгубила, при това толкова дълбоко и катастрофално, че в мен ще зейне същински кратер, който нищо не е в състояние да запълни. Но освен това чувствам всичко, което имам в живота си — тук включвам и онова, което съм изгубила, — както и огромната неизвестност, която бъдещето крие за мен. И това вече ми е прекалено. Чувствата се трупат и има опасност всеки момент да разпорят гърдите ми. Единственият начин да ги преодолея, е да се съсредоточа над ръката на Адам. Вкопчена в моята.

Неочаквано изпитвам нужда да стисна ръката му, както не съм се нуждаела от нищо друго през живота си. Не само той да ме държи, а и аз да откликна. Насочвам цялата си останала енергия към дясната си ръка. Нямам сили и ми е трудно. Най-трудното нещо, което съм правила. Мобилизирам цялата любов, която някога съм изпитвала, призовавам цялата сила, която баба, дядо, Ким, Уилоу и медицинските сестри са ми вдъхнали. Призовавам диханието, с което биха ме изпълнили мама, татко и Теди, ако можеха. Призовавам цялата си сила, съсредоточавам я като лазерен лъч върху пръстите и дланта на дясната си ръка. Представям си как ръката ми гали косата на Теди, как стиска лъка над виолончелото, преплела пръсти с пръстите на Адам.

И стисвам.

Тежко се отпускам назад, несигурна дали изобщо съм успяла да го направя. И какво означава. Дали съм забелязана. Дали има значение.

И тогава усещам как Адам ме стисва по-силно и сякаш държейки ръката ми, държи цялото ми тяло. Сякаш може да ме вдигне от леглото. И го чувам отривисто да си поема въздух, а после прозвучава и гласът му. За пръв път днес наистина го чувам:

— Миа?

Благодарности

Няколко човека обединиха усилия за кратко време и направиха романа „Да остана ли?“ възможен. Всичко започна с Джилиан Олдрич, която се разплака (в хубавия смисъл), когато споделях с нея идеята си. Това се оказа доста добър мотив за начало.

Тамара Глени, Елайза Гризуолд, Ким Севчик и Шон Смит отделиха време от напрегнатия си график, за да прочетат първите версии на книгата и да ми дадат толкова нужните насърчения. Обичам ги и им благодаря за тяхната неизменна щедрост и приятелство. Има хора, които ти помагат да запазиш мисълта си бистра. Марджъри Ингол прави това за мен, за което й благодаря и я обичам. Благодаря също на Джейна и на Моше Бейнин.

Сара Бърнс е мой агент в най-истинския смисъл на думата и впряга своята огромна интелигентност, проницателност, страст и топлота да насочва думите, които пиша, към хората, които трябва да ги прочетат. Тя и превъзходната Кортни Гейтуд, и Стефани Кабът сътвориха истински чудеса, що се отнася до тази книга.

Когато се запознах с екипа в „Пенгуин“, имах чувството, че се намирам сред семейството си. Невероятната ми редакторка Джули Строс-Гейбъл дари Миа и семейството й (да не говорим за мен) със загрижеността, вниманието и обичта, на които човек се надява от страна на близките си. Тя е рядкост. Дон Уайзбърг вложи в книгата и сърце, и физическа сила, а служителите от редакторския, търговския, маркетинговия, рекламния и дизайнерския отдел надминаха себе си, за което бих искала да благодаря лично на: Хедър Алегзандър, Скоти Баудич, Лий Бътлър, Мери-Маргарет Калахан, Лайза де Гроф, Ерин Демпси, Джаки Енджъл, Фелиша Фрейзиър, Клистин Джилсън, Ани Хъруиц, Дас Шан Джонсън-Бейкър, Дебора Каплан, Айлийн Крайт, Кимбърли Лобър, Розан Лоър, Стефани Оуенс Лъри, Барбара Маркъс, Кейси Макинтайър, Стив Мелцър, Шанта Нюлин, Мери Реймънд, Емили Ромеро, Холи Рък, Джейна Сингър, Лорънс Тучи, Алисън Веръст, Алан Уайнбаргър, Къртни Уд, Хедър Уд и Лайза Йоскоуиц. И накрая огромна признателност на местните репортери, които работиха усилено, за да популяризират тази книга. (Ох!)

Музиката е съществена част от историята, а аз черпих вдъхновение от Йо-Йо Ма — чиято кариера ми даде материал за историята на Миа — и от Глен Хансард и Маркета Ирглова, чиято песен „Бавно падам“ съм слушала сигурно повече от двеста пъти, докато работех над книгата.

Благодаря на хората си в Орегон: Грег и Даян Риос, които бяха наши съратници във всичко това. Джон и Пег Кристи, чието великодушие, достойнство и щедрост продължават да ме трогват. Дженифър Ларсън, лекарка, стара приятелка и за късмет лекар от спешното отделение, която ме осветли относно скалата Глазгоу при кома и за други медицински подробности.

На родителите ми, Лий и Рут Форман, на сестра ми Тамар Шамхарт и на брат ми Грег Форман — те са моите мажоретки и най-верни почитатели, които не обръщат внимание на неуспехите ми (поне в професионално отношение) и се радват на успехите ми като на свои собствени (каквито всъщност са). Благодаря също на Карън Форман, Робърт Шамхарт и Дита Тъкър.

Не си бях дала сметка до каква степен тази книга разказва за начина, по който родителите преобразяват живота си заради своите деца. Уила Тъкър ме учи на това всеки ден и понякога ми прощава, когато съм твърде погълната от играта на мисълта си, за да играя с нея.

Без съпруга си Ник Тъкър не бих постигнала нищо. Дължа му всичко.

И накрая поднасям най-дълбоката си признателност на Р. Д. Т. Дж., който ме вдъхновява по най-различни начини и всекидневно ми доказва, че безсмъртието съществува.