Гейл Форман - Да остана ли

— Спокойно, шегувам се… за повечето неща — успокои го мама. — Да видим как ще се почувствам, когато Миа замине за колежа.

— През декември ще стана на осем. А когато стана мъж, ще трябва да ми викате Тед — осведоми ги Теди.

— Нима? — разхилих се и от носа ми пръсна портокалов сок.

— Така ми каза Кейси Карсън — заяви Теди, решително стиснал устни.

Родителите ми и аз изстенахме. Кейси Карсън беше най-добрият приятел на Теди, всички много го харесвахме и смятахме, че родителите му са много мили хора, затова просто не проумявахме защо са кръстили сина си с това нелепо име.

— Е, щом Кейси Карсън казва така — изкисках се аз, а след мен се засмяха мама и татко.

— Какво смешно има? — попита Теди.

— Нищо, дребосък — увери го татко. — От жегата е.

— Днес може ли да пуснем пръскачката? — попита Теди. Татко му обеща да пуснат пръскачката следобед, въпреки молбата на губернатора да пестим вода това лято. Молбата му подразни татко, който заяви, че ние в Орегон търпим дъжда осем месеца годишно и би трябвало да нямаме притеснения, свързани с икономията на водата.

— Естествено, че може — обеща татко на Теди. — Наводни цялата градина, ако искаш.

Теди явно се успокои.

— Ако бебето може да ходи, значи може да мине и под пръскачката. Ще я пуснете ли с мен?

Мама погледна татко.

— Не е лоша идея. Мисля, че Уилоу не е на работа днес.

— Ще си направим барбекю — оповести татко. — Днес е Денят на труда, а печенето на месо на тази жега със сигурност се брои за труд.

— Освен това фризерът ни е пълен с пържоли от времето, откакто баща ти реши да поръча половин теле — допълни мама. — Така че защо не?

— Може ли и Адам да дойде? — попитах.

— Разбира се — отвърна мама. — Напоследък не го виждаме често този младеж.

— Така е. Групата започна да пробива — осведомих ги. Тогава напредъкът им ме вълнуваше. Искрено и изцяло. Баба съвсем отскоро ми беше пуснала мухата за „Джулиард“, но още не се бях вързала. Не бях решила дали ще кандидатствам. И отношенията ми с Адам още не се бяха усложнили.

— Ако рок звездата иска да сподели един скромен пикник с реликви като нас — пошегува се татко.

— Ако рок звездата търпи мен, значи ще изтърпи и реликви като вас — отвърнах също с шега. — Смятам да поканя и Ким.

— Колкото сме повече, толкова по-весело ще бъде — възкликна мама. — Ще вдигнем купон като едно време.

— Когато по земята бродели динозаври ли? — попита Теди.

— Точно така — увери го татко. — Когато по земята бродеха динозаври и ние с мама бяхме млади.

Дойдоха двайсетина човека. Хенри, Уилоу, бебето, Адам, който доведе Фици, Ким, която доведе братовчедка, пристигнала на гости от Ню Джързи, плюс цяла група приятели на родителите ми, с които не се бяха виждали от цяла вечност. Татко изнесе старото ни барбекю от мазето и цял следобед го търка. Изпекохме пържоли и понеже се намирахме в Орегон, направихме и вегетариански бургери и сандвичи с тофу. Имаше диня, която държахме студена в кофа с лед, и салата, зеленчуците за която бяха купени от фермата за екологични продукти, която бяха основали приятели на мама и на татко. Двете с мама изпекохме три пая с боровинки, собственоръчно набрани от мен и от Теди. Пиехме пепси от старомодните бутилки, които татко откри в стар магазин в провинцията и се кълна, че бяха по-вкусни от кутийките. Може би се дължеше на факта, че е адски горещо или понеже организирахме партито в последния момент, или понеже всичко е по-вкусно на грила, но това беше едно от онези угощения, които знаеш, че ще останат незабравими.

Когато татко пусна пръскачката за Теди и за бебето, всички останали също решиха да минат под струите. Оставихме я пусната толкова дълго, че кафеникавата трева се превърна в хлъзгава локва и аз се зачудих дали губернаторът няма лично да пристигне и да ни нареди да изключим пръскачката. Адам ме гъделичкаше, смеехме се и обикаляхме моравата. Беше толкова горещо, че не си направих труда да се преоблека със сухи дрехи, а просто отивах да се намокря отново, когато се изпотях прекалено. Към края на деня лятната ми рокля беше станала корава. Теди си беше свалил ризата и целият беше омазан с кал. Татко му каза, прилича на едно от момчетата от „Повелителят на мухите“6.

Когато започна да се стъмва, повечето хора си тръгнаха, за да гледат фойерверките в университета или за да послушат концерта на група „Озуолд Файв—0“ в града. Остана малка група, в която бяха Адам, Ким, Уилоу и Хенри. Когато се поразхлади, татко запали огън на моравата и си пекохме бонбони маршмелоу. След това се появиха музикалните инструменти. Барабанът на татко от къщи, китарата на Хенри от колата му, резервната китара на Адам от моята стая. Всички свириха заедно и пяха: песни на татко, песни на Адам, стари песни на „Клаш“, стари песни на „Уайпърс“. Теди танцуваше край нас и русата му коса отразяваше златистите пламъци. Помня как наблюдавах всичко, усещах онзи гъдел в гърдите и си казвах: ето това е щастието.

В един момент татко и Адам престанаха да свирят и ги видях да си шепнат за нещо. Влязоха вътре, уж за да си вземат още бира. Но когато се върнаха, носеха виолончелото ми.

— О, не, няма да изнасям концерт — заявих.

— Не искаме да изнасяш концерт — каза татко. — Искаме да свириш с нас.

— Няма да стане.

От време на време Адам се опитваше да ме подмами на „джам сешън“ с него и аз винаги отказвах. Напоследък на шега предлагаше да си правим дуети на „въздушна китара“ и „въздушно виолончело“ и аз не бях склонна да се съглася на нищо повече.

— Защо не, Миа? — попита Ким. — Не си чак такъв сноб по класическата музика.

— Не е заради това — възразих и изведнъж изпаднах в паника. — Просто двата стила не си пасват.

— Според кого? — попита мама с извити вежди.

— Да бе, човек не би допуснал, че си падаш по музикалната сегрегация — пошегува се Хенри.

Уилоу завъртя отчаяно очи заради Хенри и се обърна към мен.

— Красавице, моля те, отдавна не съм те чувала да свириш — помоли се тя, люлеейки бебето на ръце, за да го приспи.

— Хайде, Мий — подкани ме Хенри. — Тук си сред свои.

— Абсолютно — подкрепи го Ким.

Адам хвана ръката ми и стисна вътрешната страна на китката ми с пръсти.

— Направи го заради мен. Наистина ми се иска да посвирим заедно. Само веднъж.

Понечих да поклатя глава и да заявя за пореден път, че челото ми няма място на джам сешън и изобщо в света на рока и на пънка. Обаче тогава погледнах към мама, която ми се подсмихваше предизвикателно, и към татко, който почукваше лулата си и си придаваше небрежен вид, за да не ми оказва натиск, и към Теди, който подскачаше нагоре-надолу (макар че според мен просто се беше надумкал с бонбони, не че толкова искаше да ме чуе как свиря), към Ким, Уилоу, Хенри, които се взираха в мен с наистина сериозни погледи, и към Адам, който винаги, когато свирех, изглеждаше горд и изпълнен с благоговение. И малко се уплаших да не би да се изложа, да не успея да се впиша, да представя лошо изпълнение. Но всички ме гледаха толкова настойчиво и толкова искаха да се включа, че явно най-лошото възможно нещо не беше изпълнението ми да се окаже слабо.

Затова свирих. И макар че сигурно не бихте ми повярвали, челото не звучеше никак лошо с всичките онези китари. Всъщност звучеше направо удивително.