Гейл Форман - Да остана ли

Двамата с Адам не бяхме двойка, която обсъжда бъдещето и развитието на връзката си, но след като положението изведнъж стана пределно ясно, избягвахме да говорим за нещо, което не предстои през близките седмици, поради което разговорите ни станаха неловки и забуксуваха, както през първите няколко седмици от връзката ни, преди да си паснем. Един следобед през пролетта мярнах красива копринена рокля в ретро магазина, откъдето татко си купуваше костюмите, и за малко да я покажа на Адам и да го питам да си я купя ли за абитуриентския си бал, но той щеше да бъде през юни, когато Адам най-вероятно щеше да е на турне, а аз щях да съм твърде заета с подготовката си за „Джулиард“, така че не казах нищо. Не след дълго Адам се оплака от скапаната си китара, заяви, че иска да си купи стара „Тибсън Ес Джи“, а аз предложих да му купя за рождения ден. Той обаче ме осведоми, че тези китари струват хиляди долари, освен това рожденият му ден бил чак през септември и произнесе „септември“ с тон, все едно издава присъда за затвор.

Преди няколко седмици отидохме заедно на едно новогодишно парти. Адам се напи, а в полунощ ме целуна силно и прошепна в ухото ми:

— Обещай ми. Обещай ми, че ще посрещнеш следващата Нова година с мен.

Понечих да му обясня, че дори да ме приемат в „Джулиард“, ще си идвам у дома за Коледа и за Нова година, но осъзнах, че не е там въпросът. Затова му обещах, понеже не по-малко от него исках да е истина. И отвърнах на целувката му толкова жадно, сякаш се мъчех да слея телата ни през устните.

В първия ден от Новата година се прибрах у дома и заварих близките си в кухнята заедно с Хенри, Уилоу и бебето. Татко приготвяше закуска: картофи с пушена сьомга и сметана, специалитета му.

Хенри поклати глава, като ме видя.

— Гледайте ги децата! Все едно беше вчера, когато ми се струваше, че е рано, ако се прибера в осем. А сега човек убивам, само и само да поспя до осем.

— Ние не издържахме дори до полунощ — призна Уилоу, подрусвайки бебето в скута си. — И толкова по-добре, понеже тази млада дама реши да започне новата си година в пет и половина.

— Аз стоях до полунощ! — провикна се Теди. — Видях топката да пада по телевизията в дванайсет. В Ню Йорк, Нали знаеш? Ако се преместиш там, ще ме вземеш ли да го видя на живо? — попита той.

— Разбира се, Теди — отговорихме престорено въодушевление. Заминаването ми в Ню Йорк изглеждаше все по-реално и макар че тази мисъл по принцип ме изпълваше с напрегнато и противоречиво вълнение само като си представих как двамата с Теди се мотаем самички в новогодишната вечер в Ню Йорк, се почувствах непоносимо самотна.

Мама ме изгледа с извити вежди.

— Днес е първият ден от Новата година, затова пет пари не давам, че се прибираш чак сега. Обаче ако имаш махмурлук, ще те накажа.

— Нямам. Изпих една бира. Просто съм изморена.

— Просто изморена ли? Сигурна ли си? — Мама ме стисна за китката и ме завъртя към себе си. Забеляза измъченото ми изражение и наведе глава настрани, сякаш искаше да попита дали съм добре. Свих рамене и прехапах устни, за да не се разплача. Мама кимна. Подаде ми чаша кафе и ме поведе към масата. Поднесе ми чиния с яхния и дебела филия квасен хляб и макар да не допусках, че съм гладна, устата ми се напълни със слюнка, коремът му закурка и изведнъж усетих вълчи глад. Нахраних се мълчаливо под зоркия поглед на мама. След като всички останали също се нахраниха, тя ги изпрати в хола да гледат новогодишното карнавално шествие по телевизията.

— Всички вън! — нареди тя. — Двете с Миа ще измием.

След като всички излязоха, мама се обърна към мен и аз просто се строполих на гърдите й, разплаках се и освободих цялото напрежение и несигурност от последните няколко седмици. Тя стоеше мълчаливо и ме остави да ридая, заровила лице в пуловера й. Когато престанах, ми подаде гъбата.

— Ти мий, аз ще бърша. И ще си говорим. Винаги ми се е струвало успокояващо: топлата вода, сапунът…

Мама взе кърпата за съдове и двете се заловихме на работа. Разказах й за Адам и за мен.

— Изкарахме заедно съвършена година и половина, толкова съвършена, че изобщо не съм се замисляла за бъдещето. За вероятността двамата да поемем в различни посоки.

Усмивката на мама беше едновременно тъжна и изпълнена с разбиране.

— Аз съм се замисляла.

Обърнах се към нея. Гледаше през прозореца навън, където две врабчета се къпеха в една локва.

— Знам, знам. Какво разбира едно глупаво дете от любов?

Мама спря да бърше един тиган.

— Нямах това предвид. Всъщност тъкмо обратното. Вие с Адам според мен никога не сте били типичните „гаджета от гимназията“ — каза мама и описа с пръсти тавички във въздуха. — Връзката ви няма нищо общо с пиянското търкаляне на задната седалка на шевролета на някой тип, което се броеше за връзка, когато аз бях гимназистка. Вие изглеждахте, и все още изглеждате, истински и дълбоко влюбени. — Тя въздъхна. — Обаче седемнайсет години са доста неудобна възраст за влюбване.

Думите й предизвикаха усмивка на устните ми и коремът ми леко се отпусна.

— Аз ли не знам! — казах. — Макар че, ако и двамата не бяхме музиканти, можехме да отидем в колеж и всичко да си бъде наред.

— Това си е измъкване, Миа — възрази мама. — Всички връзки са трудни. Понякога се отличават с хармония, друг път с какофония точно както е и в музиката. Няма нужда аз да ти го обяснявам.

— Да, май си права.

— Пък и вас точно музиката ви събра. Баща ти и аз винаги сме смятали така. Вие и двамата обичахте музиката, когато се влюбихте един в друг. И с мен и татко ти стана почти същото. Не свирех, но слушах музика. За късмет, бях малко по-голяма, когато се запознахме.

Не бях казвала на мама какво ми отговори Адам вечерта след концерта на Йо-Йо Ма, когато го попитах защо е избрал мен. Че музиката се е оказала неразделна част от всичко.

— Така е, обаче усещам, че музиката ще ни раздели.

Мама поклати глава.

— Това са глупости. Музиката не прави такива неща. Животът може да ви поведе по различни пътища, но всеки от вас ще реши по кой точно път да поеме. — Обърна се с лице към мен. — Адам не се опитва да те разубеди да отидеш в „Джулиард“, нали?

— Не повече, отколкото аз се опитвам да го накарам да се премести в Ню Йорк. Пък и въобще цялата тази работа е абсурдна. Може и да не ме приемат.

— Да, може. Но със сигурност ще учиш някъде. Това е ясно за всички ни. Същото важи и за Адам.

— Той поне може да учи някъде и да продължи да живее тук.

— Може би, поне засега — сви рамене мама.

Закрих лицето си с ръце и поклатих глава.

— Какво ще правя? — попитах жално. — Чувствам се в безизходица.

Мама ме стрелна състрадателно с поглед.

— Не знам. Но знам, че ако искаш да останеш, за да бъдеш с него, аз ще те подкрепя, макар че сигурно го казвам само защото мисля, че няма да можеш да се откажеш от „Джулиард“. Но бих разбрала, ако предпочетеш любовта, любовта към Адам, пред любовта към музиката. И в двата случая печелиш. И в двата случая губиш. Какво да ти кажа? Любовта е скапана работа.

След това двамата с Адам обсъдихме въпроса още веднъж. Бяхме в Къщата на рока, седяхме на неговия дюшек и той свиреше акорди на акустичната си китара.

— Може и да не ме приемат — казах. — Може да уча тук, с теб. Донякъде ми се иска да не ме приемат, за да не се налага да избирам.

— Ако те приемат, изборът вече е направен, нали? — попита Адам.

Да, беше. Щях да замина. Това не означава, че щях да престана да обичам Адам или че ще се разделим, но мама и Адам имаха право — нямаше да се откажа от „Джулиард“.

Адам помълча около минута, дърпайки струните на китарата си толкова силно, че за малко да не го чуя какво казва:

— Не искам да съм човекът, който да те спира. Ако беше обратното, ти щеше да ме пуснеш да замина.

— Донякъде вече съм го направила. В известен смисъл ти си заминал. В твоя си „Джулиард“ — казах.

— Знам — призна тихо Адам, — но още съм тук. И съм лудо влюбен в теб.

— И аз — уверих го. След това престанахме да говорим известно време и Адам засвири непозната мелодия. Попитах го какво свири.

— Казва се „Гаджето ми заминава за Джулиард и ме оставя с разбито и печално сърце“ — отговори той, пеейки с пресилено носов глас. После се усмихна със стеснителната и глуповата усмивка, която усещах, че блика от най-истинската част от личността му. — Майтапя се.

— Добре — казах.

— Почти — додаде той.