Дали ще усетя допира му, ако се постарая? Ако легна върху себе си на леглото, ще се слея ли отново с тялото си? Тогава ще го усетя ли? Ако протегна призрачната си ръка към неговата, той ще ме усети ли? Ще сгрее ли ръцете, които не вижда?

Адам пуска ръката ми и пристъпва напред да ме погледне. Застанал е толкова близо, че почти успявам да доловя мириса му, и ме обзема неистова нужда да го докосна. Първична и всеобхватна нужда, както бебето се нуждае от гръдта на майка си. Макар да знам, че докоснем ли се, ще започне нова решителна схватка и тя ще бъде още по-болезнена от мълчаливата схватка, която двамата с Адам водим от месеци.

Сега той мърмори нещо. Съвсем тихичко. Повтаря отново и отново. „Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. Моля те. Моля те.“ Накрая млъква и ме поглежда в лицето.

— Моля те, Миа — изрича умолително, — не ме принуждавай да пиша песен.



Не съм допускала, че ще се влюбя. Не съм момиче, което си пада по рок звезди или си фантазира как ще се омъжи за Брад Пит. Смътно съзнавах, че най-вероятно някой ден ще имам гаджета (в колежа, ако се доверим на предсказанието на Ким) и ще се омъжа. Не бях напълно безразлична към чара на противоположния пол, но не бях и лигава романтичка с празноглави розови мечти как ще се влюбя.

Дори когато вече се влюбвах — на пълна скорост, силно и с усмивка, която не слизаше от устните ми, — всъщност не съзнавах напълно какво се случва. Когато бях с Адам, поне след първите няколко неловки седмици, се чувствах толкова хубаво, че пет пари не давах какво става с мен, с нас. Всичко просто ми се струваше нормално и правилно, все едно влизах в топла вана. Не че не сме се карали. Препирахме се за много неща: че той не се държи достатъчно мило с Ким, че аз съм необщителна на концертите му, че той шофира прекалено бързо, че аз издърпвам цялата завивка към себе си. Разстройвах се, че Адам никога не пишеше песни за мен. Отговаряше, че не го бивало за лигави любовни песни: „Ако искаш песен, ще трябва да ми изневериш или нещо подобно“, казваше, съзнавайки пределно ясно, че такова нещо няма да се случи.



Миналата есен обаче с Адам започнахме да се караме за нещо различно. Всъщност дори не беше кавга. Не си крещяхме. Дори почти не спорехме, просто напрежението като змийче безшумно пролази в живота ни. И май всичко започна с прослушването за „Джулиард“.

— Срази ли ги? — попита Адам, когато се върнах. — Ще ти дадат ли пълна стипендия?

Имах чувството, че поне ще ме приемат — още преди да разкажа на професор Кристи за забележката на един от членовете на журито, че „отдавна не сме имали момиче от Орегон“, още преди тя бурно да изрази радостта си, убедена, че това е негласно признание, че съм приета. Нещо се бе случило, докато свирех на онова прослушване, бях преодоляла невидима преграда и най-сетне можех да свиря произведенията, както ги чувах в главата си, а в резултат се случи трансцендентно явление: мисловната и физическата, техническата и емоционалната страна на способностите ми най-сетне се сляха. След това, на път за къщи, докато двамата с дядо наближавахме границата между Калифорния и Орегон, получих неочаквано видение — как мъкна виолончело по улиците на Ню Йорк. Сякаш в този момент вече знаех, увереността се загнезди в корема ми като топла тайна. Не съм човек, склонен да се доверява на предчувствията си или да проявява прекалено голяма самоувереност, затова допуснах, че във видението ми се крие нещо повече от вълшебство.

— Справих се добре — казах на Адам и в този момент осъзнах, че всъщност за пръв път го лъжа в очите и че тази лъжа е различна от премълчаването на някоя подробност.

Изобщо не бях казала на Адам, че кандидатствам за „Джулиард“, което си беше по-трудно, отколкото звучеше. Преди да изпратя формуляра, трябваше всяка свободна минута да се упражнявам заедно с професор Кристи, за да изпипам до съвършенство концерта на Шостакович и двете сюити на Бах. Когато Адам ме питаше с какво толкова съм заета, нарочно му отговарях уклончиво, че уча нови произведения. Оправдавах думите си пред самата себе си, понеже формално погледнато бяха верни. След това професор Кристи ми уреди запис в университета, за да предам в „Джулиард“ качествен диск. Трябваше да се явя в студиото в седем и половина една неделя сутрин, а предната вечер се престорих, че не ми е добре, и намекнах, че вероятно не е уместно Адам да остава да спи у нас. И за тази лъжа намерих оправдание. Наистина не ми беше добре — бях напрегната. Повтарях си, че няма смисъл да го превръщаме в голям въпрос. Не бях споделила и с Ким, така че не бях поднесла на Адам някаква ексклузивна измама.

Но когато му казах, че просто съм се представила добре на прослушването, имах чувството, че съм нагазила в плаващи пясъци и че ако направя само още една крачка, ще се задуша. Затова си поех дълбоко въздух и се принудих отново да стъпя на твърда почва.

— Всъщност не е вярно — признах на Адам. — Справих се наистина хубаво. Свирих по-добре от когато и да било през живота си. Все едно бях обладана от някаква сила.

Първата реакция на Адам беше горда усмивка.

— Иска ми се да те бях видял. — После погледът му помръкна и устните му се свъсиха. — Защо го омаловажаваш? Защо не ми се обади след прослушването да се похвалиш?

— Не знам — признах.

— Е, това е страхотна новина — каза Адам и се помъчи да прикрие огорчението си. — Трябва да го отпразнуваме.

— Добре, да го отпразнуваме — откликнах с малко престорена веселост. — Може в събота да отскочим до Портланд. Да отидем в Японските градини или да вечеряме в „Бю Тай“.

Адам направи физиономия.

— Не мога. През уикенда ще свирим в Олимпия и в Сиатъл. Минитурне. Забрави ли? Много бих искал да отидем, но не знам дали наистина го чувстваш като празник. Ще се върна в неделя късно следобед. Може да се видим в Портланд в неделя вечерта, ако искаш.

— Не мога. Ще свиря в струнен квартет в дома на някакъв професор. Какво ще кажеш за следващия уикенд?

Адам доби огорчено изражение.

— Следващите няколко уикенда ще сме в студио, но бихме могли да отидем през седмицата. Някъде тук. В онзи мексикански ресторант?

— Добре, в мексиканския — съгласих се.

Две минути преди това дори не ми се празнуваше, а сега се чувствах отхвърлена и обидена, че са ме сместили на вечеря в средата на седмицата в същото заведение, където винаги си ходим.

Когато Адам завърши гимназия миналата пролет и се изнесе в Къщата на рока, не бях очаквала да настъпят много промени. Пак щеше да е наблизо.

Пак щяхме да се виждаме от време на време. Щяха да ми липсват малките ни разисквания в музикалното крило на училището, но освен това изпитвах облекчение, че взаимоотношенията ни вече няма да са под микроскопа на гимназията.

Само че положението се промени, когато Адам се нанесе в Къщата на рока и тръгна на колеж, макар и не по причините, поради които допусках, че ще се променят. В началото на есента, докато Адам още свикваше с колежа, най-неочаквано започна раздвижване около „Шутинг Стар“. Бандата получи предложение да запише албум от една средно голяма компания със седалище в Сиатъл и в момента те работеха над студийните записи. Освен това свиреха на повече концерти, пред все по-многолюдна публика, почти всеки уикенд. Кипеше толкова трескава дейност, че Адам се отписа от половината си курсове в колежа и ходеше там съвсем рядко, а ако темпото на групата продължаваше да е такова, обмисляше съвсем да се откаже. „Човек не получава втори шанс“, каза ми той.

Искрено се вълнувах за него. Знаех, че „Шутинг Стар“ е специална група, а не просто младежка банда от някое колежанско градче. Не се сърдех заради все по-честите отсъствия на Адам, особено след като той недвусмислено ми показа колко неприятно му е на самия него да заминава. По някакъв начин обаче вероятността да ме приемат в „Джулиард“ промени нещата — кой знае защо започнах да му се сърдя. В което нямаше смисъл, понеже би трябвало да сме квит. Вече и на мен ми се случваше нещо вълнуващо.

— След няколко седмици може да отидем до Портланд — обеща Адам. — Тъкмо ще окачат празничното осветление.

— Добре — отвърнах нацупено.

Адам въздъхна.

— Става сложничко, нали?

— Да. И двамата сме прекалено заети.

— Нямах това предвид — каза Адам и извърна лицето ми към своето, за да ме погледне в очите.

— Знам, че нямаше това предвид — отвърнах, но после в гърлото ми заседна бучка и не можех да говоря.



Помъчихме се да разсеем напрежението, да говорим за това, без всъщност да говорим за него, да го обърнем на шега.

— Знаеш ли, четох в „Ю Ес Нюс“ и „Уърлд Рипорт“, че в университета Уилямет има добра програма по музика — осведоми ме Адам. — Намира се в Салем, доста модерно напоследък място.

— Според кого? Според губернатора ли? — попитах.

— Лиз намерила готини дрехи в един ретро магазин. А от мен да знаеш, че след като има ретро магазини, скоро ще има и хипари.

— Забравяш, че аз не съм хипарка — напомних му. — Но като стана дума, може би трябва „Шутинг Стар“ да се премести в Ню Йорк. Градът е главната пънк сцена. „Рамоунс“. „Блонди“ — подметнах небрежно и закачливо, достойно за „Оскар“ изпълнение.

— Така е било преди трийсет години — осведоми ме Адам. — Дори да исках да се преместя в Ню Йорк, останалите от бандата за нищо на света не биха го направили. — Забоде печално поглед в обувките си и аз разбрах, че шеговитата част на разговора е приключила. Коремът ми се сви — предястие преди огромна порция главоболие, която скоро щяха да ми поднесат.