Какво се случи?

Къде се озовах?

И какво ще правя после?

Угасналите ти очи

преди искряха,

но беше тъй отдавна,

вчера, вчера…

Какво е туй?

Какво дочувам?

Покрай ушите ми

животът профуча,

и всичко се лиши от смисъл

толкова отдавна,

вчера, вчера…

Тръгваш си,

и аз ще тръгна.

Ще забележиш, знам,

ще се запиташ: как така?

Аз друго бих избрал,

но нямам сили за борба,

пък и решено е отдавна,

вчера, вчера…

— Какво пееш, Миа? — попита татко, когато ме хвана да изнасям серенада на Теди, докато бутах количката му из кухнята в безуспешен опит да го приспя.

— Твоята песен — признах стеснително и неочаквано се почувствах така, сякаш навлизам в личното пространство на татко. Нередно ли беше да пееш музиката на други хора без тяхно позволение?

Татко обаче изглеждаше доволен.

— Моята Миа пее „В очакване на мъст“ на моя Теди. Ама че работа! — Наведе се да разроши косата ми и да погъделичка Теди по пълната бузка. — Е, няма да ти преча. Продължавай. Аз ще поема това — каза той и хвана дръжката на количката.

Неудобно ми беше да пея пред него, затова просто тананиках, но после и татко се присъедини и двамата тихо попяхме, докато Теди заспа. Татко сложи пръст на устните си и ми даде знак да го последвам в дневната.

— Искаш ли да поиграем на шах? — попита той. Открай време се опитваше да ме научи да играя, но според мен играта изискваше прекалено големи усилия.

— Какво ще кажеш да поиграем на дама? — попитах.

— Добре.

Играехме мълчаливо. Когато беше ред на татко, аз крадешком поглеждах към мъжа, облечен с риза, и се мъчех да си спомня бързо избледняващия образ на другия мъж с изрусена коса и кожено яке.

— Татко?

— Аха?

— Може ли да те попитам нещо?

— Винаги.

— Мъчно ли ти е, че вече не свириш в оркестъра?

— Не — отговори той.

— Ама изобщо ли?

Сивите очи на татко срещнаха моите.

— Каква е причината за всичко това?

— Говорих с дядо.

— А, разбирам.

— Така ли?

Татко кимна.

— Дядо смята, че по някакъв начин ми е оказал натиск да променя живота си.

— А така ли е?

— Може би косвено да. С това какъв човек е, какъв баща.

— Но ти беше добър баща и когато свиреше в групата. Най-добрият баща. Не искам да се отказваш заради мен — казах и усетих как нещо ме стисна за гърлото. — Мисля, че и Теди не би искал.

Татко се усмихна и ме потупа по ръката.

— Миа моя! От нищо не се отказвам. Въпросът не е „или… или“. Преподаването или музиката. Джинси или костюми. Музиката винаги ще бъде част от живота ми.

— Но ти напусна бандата! Престана да носиш пънкарски дрехи!

Татко въздъхна.

— Не ми беше трудно. Приключих с тази част от живота си. Изобщо не се поколебах, каквото и да си мислят дядо и Хенри. Понякога в живота си човек прави избор, друг път изборът прави теб. Разбираш ли?

Замислих се за виолончелото си. За това, че понякога не разбирам какво ме привлича към него, как в някои дни ми се струва, че инструментът ме е избрал. Кимнах, усмихнах се и отново насочих вниманието си към играта.

— Дама! — оповестих.

4:57 ч.

Не мога да престана да мисля за „В очакване на мъст“. Минаха години, откакто слушах тази песен или мислих за нея, но след като дядо си тръгна от интензивното, си я пея мислено отново и отново. Татко е написал песента преди доста време, а сега ми се струва, че е било вчера. Като че ли я е написал от мястото, където се намира сега. И в песента е скрил тайно послание за мен. Как иначе да си обясня този текст? Аз друго бих избрал, но нямам сили за борба…

Какво означава това? Да не би да е някакво напътствие? Намек какво биха избрали родителите ми за мен, ако имаха тази възможност? Опитвам се да мисля за това от тяхна гледна точка. Знам какво биха искали за мен — всички отново да се съберем някога. Само че нямам представа дали това се случва след смъртта, а ако е така, ще стане, независимо дали умра тази сутрин, или след седемдесет години. Какво биха искали да направя сега? Поставя ли въпроса, веднага си представям раздразненото изражение на мама. Бясна ми е, задето изобщо се замислям за нещо различно от това да остана. Татко обаче е съзнавал какво означава да нямаш сили за борба. И той като дядо би разбрал защо смятам, че не мога да остана.

Тананикам си песента, като че ли в думите се крият наставления, музикална пътна карта до мястото, където трябва да отида, и указания как да го сторя.

Пея, съсредоточавам се, пея и размишлявам толкова напрегнато, че смътно забелязвам кога Уилоу отново се е появила в интензивното, смътно забелязвам, че разговаря с начумерената медицинска сестра, смътно забелязвам желязната решимост в тона й.

Ако внимавах, сигурно щях да разбера, че Уилоу настоява да разрешат на Адам да ме посещава. Ако внимавах, щях някак да съумея да се измъкна, преди Уилоу както винаги да пожъне успех.

Не искам да го виждам сега. Не, разбира се, че искам. Всъщност копнея да го видя, но знам, че ако го видя, ще изгубя и мимолетното спокойствие, което дядо ми осигури, като каза, че няма да ми се сърдят, ако си отида. Мъча се да събера смелост, за да направя каквото трябва. А Адам ще усложни нещата. Опитвам се да стана и да се махна, но откакто ме заведоха отново в хирургията, нещо ми се е случило. Вече нямам сила да помръдна. Трябва страшно да се мобилизирам, за да седна изправена на стола. Не мога да избягам, мога само да се скрия. Свивам колене до гърдите си и затварям очи.

Чувам как сестра Рамирес разговаря с Уилоу.

— Аз ще го заведа — казва тя. И този път начумерената медицинска сестра не й нарежда да се връща при своите пациенти.

— Онзи номер преди беше доста глупав — чувам я да казва на Адам.

— Знам — отговаря Адам с гърлен шепот, какъвто става гласът му след особено шумен концерт. — Беше отчаяно.

— Не, беше романтично — възразява му тя.

— Беше идиотско. Тя ми каза, че Миа е била по-добре преди. Че сте я изключили от респиратора. Че укрепвала. Но се влошила след моето идване. Казаха ми, че сърцето й спряло на операционната… — заглъхва гласът му.

— Но са възстановили сърдечния ритъм. Имала перфорирано черво, от което в коремната кухина бавно изтичала жлъчна течност и това нарушило функцията на органите й. Такива неща се случват непрекъснато, няма нищо общо с теб. Важното е, че го открихме навреме и го оправихме.

— Но преди е била по-добре — прошепва Адам. Звучи толкова млад и уязвим, както звучеше Теди, когато се разболя от коремен грип. — А после се домъкнах аз и тя за малко не умря. — Задавя го ридание. И то ме събужда, сякаш са ме залели с кофа ледена вода. Адам си мисли, че той ми е причинил това? Не! Пълен абсурд. Толкова греши.

— И аз за малко да остана в Пуерто Рико и да се омъжа за един дебел кучи син — срязва го сестрата. — Ама не го направих. И сега животът ми е различен. Не е важно какво не е станало „за малко“. Трябва да се справиш с положението, каквото е. Тя още е тук. — Сестрата дръпва завесата, която отделя леглото ми. — Хайде, влизай — нарежда на Адам.

Принуждавам се да вдигна глава и да отворя очи. Адам. Боже, красив е дори в това състояние. Очите му са хлътнали от умора. Брадата му е набола и ако се целувахме, щеше да издере бузите ми. Облечен е по типичния за групата си начин: фланелка, тесни прилепнали панталони и кецове, и е преметнал през раменете си плетения шал на баба.

Когато ме зърва, целият пребледнява, сякаш съм някое противно чудовище от Черната лагуна5. Наистина изглеждам доста зле, свързана отново с респиратора и с още десетина други тръбички. Превръзката ми от последната операция е подгизнала от кръв. След миг обаче Адам въздъхва силно и отново се превръща просто в Адам. Оглежда се, сякаш е изпуснал нещо, и намира каквото търси — ръката ми.

— Божичко, Миа, ръцете ти са замръзнали! — Прикляка, взема дясната ми ръка в своята и доближава устни до дланите ни, като внимава да не закачи тръбичките и табелите по тялото ми, после топло дъхва в убежището, което е направил. — Ти и шантавите ти ръце… — Адам винаги се е дивил как така дори посред лято, дори след най-потните ни срещи, ръцете ми си остават студени. Обяснявам му, че просто имам лошо кръвообращение, но той не се съгласява, понеже стъпалата ми обикновено са топли. Твърди, че ръцете ми са бионични, затова свиря толкова хубаво на виолончело.

Наблюдавам го как целува ръцете ми, както е правил хиляди пъти преди. Мисля за първия път, когато го стори, в училище, докато седяхме на моравата, като че ли това е най-естественото нещо на света. Помня също кога го направи за пръв път пред родителите ми. Седяхме на верандата на Бъдни вечер и пиехме ябълково вино. Беше мразовито. Адам хвана ръцете ми и ги стопли с дъха си. Теди се изкиска. Мама и татко не казаха нищо, само се спогледаха за миг, споделиха си нещо лично и после мама ни се усмихна тъжно.