Дядо не трие лицето си, не си духа носа. Просто оставя сълзите да си текат. А когато кладенецът на скръбта пресъхва за миг, той пристъпва напред и ме целува по челото. Като че ли се кани да си тръгне, но после отново се навежда над леглото ми, надвесва се над ухото ми и прошепва:

— Ако искаш да си отидеш, не се притеснявай — успокоява ме той. — Всички искат да останеш. И аз го искам повече от всичко през живота си. — Гласът му се накъсва развълнувано. Млъква, прокашля се, поема си въздух и продължава. — Но това е моето желание, ще разбера, ако ти искаш друго. Затова исках просто да ти кажа, че ще разбера, ако си отидеш. Ако трябва да ни напуснеш, ако искаш да престанеш да се бориш, така да бъде.

За пръв път, откакто разбрах, че Теди също си е отишъл, усещам как нещо в мен се отпуска. Усещам, че дишам. Знам, че не е възможно дядо да е онзи резервен играч от последните ининги, на когото се надявах. Той няма да откачи дихателната ми тръба, няма да ми даде свръхдоза морфин, нищо подобно. Но днес за пръв път някой признава какво съм изгубила. Знам, че онази служителка от социалните предупреди баба и дядо да не ме разстройват, но признанието на дядо и позволението, което ми даде току-що, са истинска благодат.

Дядо не ме оставя. Тежко се отпуска отново на стола. Тихо е. Толкова тихо, че почти чуваш сънищата на другите хора. Толкова тихо, че можете едва ли не да ме чуете как казвам на дядо:

— Благодаря.



Когато мама роди Теди, татко още свиреше на барабани в същата група, в която си беше още от колежа. Бяха издали няколко диска, ходеха на турне всяко лято. Бандата изобщо не беше голяма, но си имаха почитатели на северозапад и в различни колежански градове оттук до Чикаго. Странното беше, че имаха и група фенове в Япония. Непрекъснато получаваха писма от японски тийнейджъри, които ги молеха да отидат да свирят там и ги канеха да нощуват в домовете им. Татко винаги казваше, че ако отидат, ще вземе и нас с мама. Ние двете научихме няколко японски думи за всеки случай. Коничиуа. Аригато. Но до заминаване така и не се стигна.

След като мама оповести, че е бременна с Теди, първите признаци за предстоящи промени станаха видими, когато татко се записа на шофьорски курс. На трийсет и три години. Беше опитал да остави мама да го научи да шофира, но тя била прекалено нетърпелива, така казваше той. Мама пък твърдеше, че татко много се засягал от критика. Затова дядо извеждаше татко по пустите междуселски пътища с пикапа си точно както беше постъпвал и с другите си деца — само дето те всички се бяха научили да шофират шестнайсетгодишни.

Сетне дойде ред на подмяната на гардероба, но ние не я забелязахме веднага. Костюмите не замениха изведнъж тесните черни джинси и фланелките на групата. Най-напред от сцената слязоха фланелките и мястото им заеха ризи от изкуствена коприна от 50-те, които татко си купуваше на втора ръка, но после модата им се върна и вече се налагаше той да си ги купува от скъпите магазини за ретро облекло. След това в кофата заминаха джинсите, с изключение на един безукорен чифт тъмносини „Ливайс“, които татко си гладеше и обуваше през уикендите. През останалото време носеше спретнати панталони без ръб с маншети. Но когато няколко седмици след раждането на Теди татко се отказа от коженото си яке — безценното му протъркано рокерско яке с разнищения леопардов колан, — най-сетне осъзнахме, че е в ход огромно преобразяване.

— Пич, това не е сериозно — каза Хенри, когато татко му подаде якето. — Носиш го от дете. Дори мирише на теб.

Татко сви рамене и сложи точка на разговора. После отиде да вземе Теди, който ревеше в кошчето си.



Няколко месеца по-късно татко обяви, че напуска групата. Мама го увещаваше да не го прави заради нея. Нямала нищо против той да продължи да свири, стига да не ходи на турнета по цял месец и да я оставя сама с двете деца. Татко й каза да не се притеснява, понеже нямало да я оставя сама.

Другите членове на групата приеха решението му спокойно, но Хенри беше съсипан. Опита се да го разубеди. Уверяваше го, че ще свирят само в града. Че няма да ходят на турнета. Че няма да отсъстват нито една нощ.

— Може дори да започнем да свирим с костюми. Ще изглеждаме като „Рат Пак“. Ще правим кавъри на Синатра. Хайде, човече — увещаваше го Хенри.

А когато татко отказа, двамата с Хенри ужасно се скараха. Хенри беше бесен на татко за едностранното му решение да напусне бандата, особено след като мама твърдеше, че няма нищо против той да продължи да свири на концерти. Татко заяви на Хенри, че съжалява, но вече е взел решение. Беше подал документи за следдипломна квалификация. Смяташе да става учител. Край на глупостите.

— Някой ден ще разбереш — уверяваше той Хенри.

— Друг път — изстреля в отговор Хенри.

След това Хенри не проговори на татко няколко месеца. Уилоу се отбиваше от време на време в ролята на миротворец. Обясняваше на татко, че Хенри просто се опитвал да си подреди мислите. „Дай му време“ — казваше тя и татко се преструваше, че не е засегнат. После двете с мама пиеха кафе в кухнята и си разменяха многозначителни усмивки, с които сякаш казваха: мъжете са такива деца.

Накрая Хенри цъфна отново, обаче не се извини на татко. Поне не веднага. Години по-късно, малко след раждането на дъщеря си, Хенри се отби у дома една вечер разплакан.

— Вече разбирам — призна той на татко.

Странно, но в известен смисъл дядо изглеждаше не по-малко разстроен от Хенри от преобразяването на татко. Човек би очаквал новият аз на татко да му допадне. Двамата с баба изглеждат толкова старомодни, все едно са от друго време. Не използват компютри, не гледат кабелна телевизия, не ругаят и нещо в излъчването им те заставя да се държиш учтиво. Мама, която ругаеше като надзирател в затвор, никога не го прави пред баба и пред дядо. Всички сякаш се стараят да не ги разочароват.

Баба адски се израдва на промяната в стила на татко.

— Ако знаех, че тези неща ще се върнат на мода, щях да запазя старите костюми на дядо ти — каза тя един неделен следобед. Бяхме се отбили у тях да хапнем и когато татко свали шлифера си, отдолу се показа габардинен панталон и жилетка в стил петдесетте.

— Не са се върнали. На мода е пънкът, така че това е поредният бунт на сина ти — подсмихна се мама. — Чий татко е бунтар? Твоят татко ли е бунтар? — забърбори тя и Теди се разкикоти доволно.

— Е, със сигурност изглежда спретнато — отбеляза баба. — Какво ще кажеш? — обърна се тя към дядо.

Той сви рамене.

— На мен винаги ми изглежда добре. Всичките ми деца и внуци изглеждат добре. — Обаче го каза някак огорчено.



По-късно същия следобед излязох навън с дядо, за да му помогна да събере подпалки. Трябваше да нацепи още малко дърва и той пое с брадвата към една изсъхнала елша.

— Дядо, не ти ли харесват новите дрехи на татко? — попитах.

Брадвата на дядо застина във въздуха. После той я пусна внимателно до пейката, на която бях седнала.

— Нямам нищо против дрехите му, Миа — отвърна.

— Но изглеждаше толкова тъжен, когато баба говореше за тях.

— Нищо не ти убягва, а? — поклати глава дядо. — А си само на десет.

— Трудно е да го пропуснеш — когато си тъжен, изглеждаш тъжен.

— Не съм тъжен. Баща ти ми се струва щастлив и според мен ще стане добър учител. Късметлии са децата, които ще учат „Великия Гетсби“ с баща ти. Просто ще ми липсва музиката.

— Музиката ли? Но ти не ходиш на концертите на татко.

— Ушите ми не са наред. Заради войната. Болят ме от силния шум.

— Трябва да слагаш слушалки. Мама ме научи на това. Тапите за уши падат.

— Може да опитам. Всъщност винаги съм слушал музиката на баща ти, но съвсем тихо. Признавам, не си падам много по електрическата китара, не ми е по вкуса. Но въпреки това музиката ми харесваше. Особено думите. Когато беше на твоите години, баща ти измисляше страхотни истории. Сядаше ей на тази масичка и ги записваше, после ги даваше на баба ти да ги напечата и накрая той рисуваше картинки. Забавни истории за животни, но истински и умни животни. Напомняха ми на онази книжка за прасето и за паяка — как се казваше?

— „Мрежата на Шарлът“?

— Точно тя. Винаги съм смятал, че баща ти ще бъде писател. И в известен смисъл имах усещането, че точно така е станало. Текстовете, които пише за песните си, са поезия. Вслушвала ли си се внимателно какво казва?

Поклатих глава, неочаквано засрамена. Не знаех, че татко е писал текстове на песни. Той не пееше, затова си мислех, че хората пред микрофона са автори и на текста. Но стотици пъти съм го виждала в кухнята с китара и с бележник. Просто не събрах две и две.



Вечерта, когато се прибрахме, се качих в стаята си с дисковете на татко и със своя дискмен. Прегледах обложките, за да видя кои песни е писал татко, и после старателно извадих текстовете. Чак когато ги видях черно на бяло в тетрадката си по химия, разбрах какво е имал предвид дядо. Текстовете на татко не бяха просто римувани думички. Бяха нещо повече. И особено една песен, озаглавена „В очакване на мъст“, която слушах и четох отново и отново, докато не я запомних. Беше от втория албум и беше единствената бавна песен, която са свирили. Звучеше почти като кънтри и вероятно се дължеше на краткото увлечение на Хенри по народния пънк. Толкова пъти чух песента, че започнах да си я тананикам, без да се усетя: