— Нека позная — намеси се Уилоу, — „Огън и дъжд“?

Мама кимна, двете с Уилоу се засмяха и скоро всички на масата се кискахме като луди и по лицата ни се стичаха сълзи. А после се разплакахме, дори аз, макар да не познавах Кери добре. Плачехме и се смеехме, смеехме се и плачехме.

— А сега какво? — попита Адам мама, когато се успокоихме. — Още ли имаш слабост към господин Тейлър?

Мама се сепна и примигна силно — така прави, когато се замисли за нещо. После протегна ръка и погали татко по бузата в рядък изблик на публична проява на чувства.

— Според идеалния ми сценарий моят мекушав съпруг с огромно сърце и аз ще умрем бързо и едновременно, когато сме на деветдесет и две. Не съм сигурна как. Може би на сафари в Африка, понеже в бъдещето вече ще сме богати, така си фантазирам… Ще се разболеем от някаква екзотична болест, една вечер ще заспим съвсем здрави и повече няма да се събудим. И никакъв Джеймс Тейлър. На погребението ни ще свири Миа. Ако успеем да я откраднем за малко от Нюйоркската филхармония, разбира се.



Татко грешеше. Наистина, за погребението си може и да нямаш избор, но понякога избираш дали да умреш. Не мога да се отърся от мисълта, че част от желанието на мама се сбъдна. Тя си отиде заедно с татко, но аз няма да свиря на погребението й. Възможно е нейното погребение да бъде и мое и в тази мисъл има нещо утешително. Да си отидеш заедно със семейството си. Да умрете като семейство. Никой да не остане. Струва ми се обаче, че мама няма да е доволна. Всъщност Мама Мецана щеше да е бясна заради начина, по който се развиват събитията днес.

2,48 ч.

Пак съм на изходна позиция. Върнах се в интензивното. Тоест, тялото ми се върна. Аз през цялото време си седя тук и съм толкова изтощена, че не мога да помръдна. Иска ми се да заспя. Да имаше някаква упойка за мен или поне нещо, което да накара света да замълчи. Искам да бъда като тялото си, безмълвна и безжизнена, глина в ръцете на друг. Нямам достатъчно сила затова решение. Изричам думите. „Не го искам.“ Озъртам се в интензивното и се чувствам малко нелепо. Едва ли и останалите жестоко пострадали хора в отделението изгарят от удоволствие, че са тук.

Тялото ми не отсъства за дълго от интензивното. Няколкочасова операция. Кратък престой в реанимацията. Не знам точно какво ми е било и за пръв път днес наистина не давам и пет пари. Не съм длъжна. Не съм длъжна да се старая толкова. Вече си давам сметка, че да умреш, е лесно. Трудно е да живееш.

Пак съм включена към респиратора и отново върху очите ми има лепенки. Не я разбирам тази работа с лепенките. Да не би лекарите да се опасяват, че ще се събудя насред операцията и ще се ужася от скалпелите и от кръвта? Като че това може вече да ме трогне! Две медицински сестри, прикрепената към мен и сестра Рамирес, се приближават до леглото ми и проверяват мониторите. Изричат поредица от цифри, които вече са ми толкова познати, колкото и собственото ми име: кръвно налягане, пулс, дишане. Сестра Рамирес се е превърнала в съвсем различен човек в сравнение с вчера следобед, когато ме докараха. Гримът й се е изтрил и косата й е полепнала по главата. Все едно ей сега ще заспи права. Сигурно дежурството й скоро приключва. Ще ми липсва, но се радвам, че ще може да се махне от мен, от това място. И аз бих искала да се махна и мисля, че ще го направя. Струва ми се, че е просто въпрос на време да реша как да се измъкна.

Няма и петнайсет минути, откакто съм се върнала в леглото, когато се появява Уилоу. Минава решително през двойната врата и отива да поговори със сестрата на бюрото. Не чувам какво казва, обаче долавям тона й: учтив, внимателен, но категоричен. Когато излиза от стаята няколко минути по-късно, се усеща промяна. Уилоу е взела нещата в свои ръце. Начумерената сестра отначало изглежда ядосана, явно си казва: „Коя пък е тази, че ще ме командва“. Но после се примирява и вдига ръце. Нощта е била тежка. Дежурството й почти приключва. Защо да си прави труда? Не след дълго аз и всичките ми шумни и нахакани посетители вече няма да бъдат неин проблем.

Пет минути по-късно Уилоу се връща и води баба и дядо. Уилоу е работила цял ден, беше тук и цялата нощ. Знам, че и в спокойните дни не успява да се наспи — чувала съм мама да й обяснява как да приучи бебето да спи цяла нощ.

Не съм сигурна кой изглежда по-зле: аз или дядо. Бузите му са хлътнали, кожата му изглежда посивяла и суха като пергамент, очите му са налети с кръв. Баба пък си изглежда както винаги. Нито следа от умора — като че ли изтощението не би дръзнало да се изправи насреща й. Идва право до леглото ми.

— Днес все едно ни качи на влакчето на ужасите — подмята шеговито баба. — Майка ти все повтаряше какво добро дете си, а аз й казвах да изчака до пубертета. Обаче ти ме опроверга — и през пубертета си остана свястно момиче. Не си ни създавала никакви проблеми, не си предизвиквала никакви страхове. Ама днес си навакса за всичко.

— Стига, стига — слага ръка на рамото й дядо.

— О, просто се шегувам. Миа ще го оцени. Тя има чувство за хумор, нищо, че понякога изглежда страшно сериозна. Само дето това тук е черен хумор.

Баба дръпва един стол до леглото ми и започва да реши косата ми с пръсти. Някой я е изплакнал и макар че не е съвсем чиста, не е и сплъстена от кръв. Баба разчесва бретона ми, който е пораснал до брадичката. Винаги си подстригвам бретона и после си го пускам. На по-радикална промяна не съм способна. Баба прокарва ръка до края, издърпва косата изпод възглавницата и тя се разпилява по гърдите ми и закрива част от тръбичките и системите по тялото ми.

— Така е много по-добре — отбелязва тя. — Знаеш ли, днес излязох на разходка и само да знаеш какво видях. Кръсточовка. В Портланд през февруари. Страшно необичайно. Според мен е Гло. Тя винаги е имала слабост към теб. Каза, че й напомняш за баща си, а тя го обожаваше. Когато той за пръв път си направи онази мохиканска прическа, сестра ми му организира тържество. Много й допадаше, че той се бунтува, че е различен. Не подозираше, че баща ти не може да я понася. Когато той беше на около шест години, Гло ни дойде на гости с онова противно палто от норки. Беше преди да лудне по правата на животните и разните му там кристали. Палтото миришеше ужасно — на нафталин, на стари чаршафи от скрина на тавана — и баща ти го нарече „смрадливото палто на леля“. Тя така и не разбра. Но много й харесваше, че той се бунтува срещу нас, поне тя така си въобразяваше. Затова реши, че и ти се бунтуваш, когато избра класическата музика. Колкото и да се мъчех да я убедя, че не е вярно, Гло не отстъпваше. Имаше си свои разбирания за нещата. Мисля, че всички имаме.

Баба бърбори още пет минути и ме запозна с обичайните новини: Хедър решила, че иска да стане библиотекарка. Братовчед ми Матю си купил мотор и леля Патриша не останала никак доволна от тази работа. Чувала съм баба часове наред да коментира такива неща, докато готви или разсажда орхидеите си. Сега, докато я слушам, си я представям в оранжерията, където дори през зимата е топло и влажно и мирише на пръст и на мухъл, и съвсем лекичко на тор. Баба собственоръчно събира кравешки тор, „кравешки мекички“, както ги нарича, смесва ги със слама и сама си прави тор. Според дядо тя трябва да патентова рецептата и да я продаде, понеже я прилага на орхидеите си, които винаги печелят награди.

Опитвам да се съсредоточа над гласа на баба, оставям се на веселото й бърборене да ме увлече. Понякога почти заспивам, докато седя на високото столче на кухненския й плот и я слушам, затова се чудя дали бих могла да направя същото и днес тук. Толкова ще е приятно да заспя. Топла завивка от мрак, която да заличи всичко останало. Сън без сънища. Чувала съм хората да говорят за мъртвешки сън. Това ли е смъртта? Най-хубавият, най-топлият, най-дълбокият и безкраен сън? Ако е така, нямам нищо против. Ако това означава да умреш, не бих имала нищо против.

Сепвам се, обзета от паника, която слага край на мимолетното спокойствие от бърборенето на баба. Все още не съм напълно наясно с конкретните особености тук, но знам, че реша ли да си отида, ще си тръгна. Обаче не съм готова. Още не. Не знам защо, но не съм готова. И малко ме е страх, че ако някога бъда готова да приема безкрайния сън, той ще ме сполети и ще е необратим, както навремето баба и дядо ме предупреждаваха, че ако правя гримаси, когато часовникът удари дванайсет на обяд, лицето ми ще си остане такова завинаги.

Чудя се дали всеки умиращ има възможност да решава дали да остане, или да си отиде. Едва ли. В крайна сметка болницата е пълна с хора, на които им вливат отровни вещества във вените или ги подлагат на ужасни операции, само и само да останат, обаче въпреки това някои от тях умират.

Дали мама и татко са решили? Съмнявам се, че са имали време да вземат такова съдбовно решение, а и не допускам, че биха ме зарязали тук. Ами Теди? Той поискал ли е да си отиде заедно с мама и татко? Знаел ли е, че аз още съм тук? Дори да е знаел, не го виня, задето е избрал да си отиде без мен. Теди е мъничък. И сигурно се е страхувал. Изведнъж си го представям сам и изплашен и за пръв път в живота си се надявам баба да е права за ангелите. Моля се те да са толкова заети да утешават Теди, че да нямат време да мислят за мен.

Не може ли някой друг да реши вместо мен? Не може ли да получа пълномощник за пред смъртта? Или да постъпя като бейзболните отбори, когато играта вече е напреднала и те се нуждаят от стабилен батсман, който да върне момчетата на хоума? Не може ли да ме замести резервен играч, който да довърши играта?



Баба си отиде. Уилоу си отиде. В интензивното е спокойно. Затварям очи. Когато ги отварям отново, виждам дядо. Седи съвсем безшумно, но по бузите му се стичат сълзи и цялото му лице е мокро. Никога не съм виждала някой да плаче така. С безшумни, но прочувствено бликнали сълзи, все едно в главата му е пуснато невидимо кранче. Сълзите капят по одеялото ми, по току-що сресаната ми коса. Пльок. Пльок. Пльок.