— Не, добре съм. Мама има нужда от мен. Татко също откача от страх.

— Повърна ли вече? — попита Хенри и отново седна на канапето. Засмях се, но после отсъдих по изражението му, че пита сериозно.

— Повърна по време на твоето раждане. За малко да припадне на пода. Не го виня, ама целият се омърля… лекарите искаха да го изритат… и се заканиха да го направят, ако не се родиш в следващия половин час. А майка ти така им се вбеси, че те изстреля навън само след пет минути. — Хенри се усмихна и се облегна на канапето. — Такива ми ти работи. Едно запомни обаче: когато ти се роди, той плака като бебе, мамичката му.

— Тази част съм я чувала.

— Коя част? — попита татко задъхано. И грабна торбата от Хенри. — Такос?

— Вечеря за шампиони — потвърди Хенри.

— Ще свърши работа. Умирам от глад. Тук е толкова напрегнато. Трябва да се подкрепя.

Хенри ми намигна. Татко извади едно бурито и предложи другото на мен. Поклатих глава. Той тъкмо се зае да развива сандвича си, когато мама изръмжа и се разкрещя, че е готова да напъва.

Акушерката надникна от вратата.

— Мисля, че наближаваме финала, така че по-добре оставете вечерята за после — каза тя. — Връщайте се вътре.

Хенри буквално изхвърча през вратата. Аз последвах татко в спалнята, където мама вече беше седнала и дишаше тежко като болно куче.

— Искате ли да гледате? — попита акушерката татко, но той само се олюля и стана бледозелен.

— Може би ще е по-добре да застана тук — каза и стисна ръката на мама, но тя яростно я издърпа.

Никой не попита мен дали искам да гледам. Машинално застанах до акушерката. Признавам, беше доста отвратително. Имаше много кръв. Пък и не бях виждала мама толкова интимно досега. Обаче кой знае защо се чувствах нормално да бъда там. Акушерката нареждаше на мама да напъне, после да задържи, после пак да напъне.

— Давай, миличка, давай, давай — нареждаше тя. — Почти успя! — ободри я жената, а мама сякаш искаше да я шамароса.

Когато Теди се появи, излезе с главата напред и с лице към тавана, така че първото нещо, което видя, бях аз. Не ревеше, както показват по телевизията. Мълчеше си. Очичките му бяха отворени и гледаха право към мен. Впери поглед в мен, докато акушерката засмукваше с помпа нослето му.

— Момче е! — провикна се тя.

Акушерката положи Теди върху корема на мама.

— Искате ли да срежете пъпната връв? — попита тя татко. Той направи отрицателен знак с ръка, твърде развълнуван или отвратен, за да говори.

— Аз ще го направя — предложих.

Акушерката хвана пъпната връв и ми обясни къде да срежа. Теди лежеше неподвижно, а широко отворените му сиви очи бяха вперени в мен.

Мама винаги е казвала, че понеже Теди е видял мен първа и понеже аз съм срязала пъпната му връв, някъде дълбоко в себе си той ме мисли за майка си.

— Като гъсоче — шегуваше се мама. — Подражава на зоолога, а не на мама гъска, понеже първо него е видяло, когато се е излюпило.

Преувеличаваше. Теди не ме вземаше за майка, но имаше неща, които само аз можех да направя за него. Когато беше мъничък и преживяваше периода на нощната раздразнителност, се успокояваше само след като му изсвирех приспивна песен на виолончелото. Когато започна да се увлича по Хари Потър, само на мен позволяваше да му чета по една глава всяка вечер. А когато си ожулеше коляното или си удареше главата, ако не бях наоколо, не спираше да плаче, докато не лепнех вълшебна целувка на раната, след която той като по чудо оздравяваше.

Знам, че днес не биха му помогнали всички вълшебни целувки на света накуп. Но бих дала всичко, само да можех да му дам една целувка.

22,40 ч.

Бягам.

Оставям Адам, Ким и Уилоу във фоайето и се понасям из болницата. Съзнавам, че търся педиатрията едва когато се озовавам там. Профучавам по коридорите, покрай стаи с напрегнати четиригодишни деца, които спят неспокойно, преди да им извадят сливиците на следващия ден, покрай интензивното отделение на новородените, където има бебета колкото юмрук, привързани към повече тръбички от мен, покрай педиатричната онкология, където плешиви болни от рак хлапета спят под весели стенописи с дъги и балони. Търся го, макар да знам, че няма да го намеря. Но въпреки това не спирам да го търся.

Представям си главата му, гъстите му руси къдрици. Обичам да заравям нос в тези къдрици, правя го още откакто той беше бебе. И все очаквам да дойде мигът, когато той ще ме отблъсне с думите: „Излагаш ме“, както казва на татко, когато той крещи твърде силно на бейзболните мачове. Засега имам непрекъснат достъп до главата му. Засега. Но засега вече свърши. Край. Представям си как за последен път заравям нос в косата му и дори не мога да си го представя, без да се видя как плача и как русите му масури се изправят от сълзите ми.

Теди никога няма да излезе от детския отбор по бейзбол. Никога няма да му пораснат мустаци. Няма да участва в юмручен бой в училище, няма да застреля сърна, да целуне момиче, да прави секс, да се влюби, да се ожени или да стане баща на свое къдраво дете. Аз съм с десет години по-голяма от него, но вече съм живяла много повече. Не е честно. Ако трябваше да остане някой, ако някой трябваше да получи шанса да поживее повече, трябваше да е той.

Неистово обикалям из болницата като животно в клетка. „Теди? — викам го. — Къде си? Върни се при мен!“

Но той няма да се върне. Знам, че е безполезно. Отказвам се и се повличам обратно към своето интензивно. Иска ми се да счупя двойната врата. Искам да натроша бюрото на сестрата. Искам да унищожа всичко. Искам да си отида. Не искам да бъда тук. Не искам да бъда в тази болница. Не искам да съм в това междинно състояние, в което виждам какво се случва и знам какво изпитвам, без всъщност да го изпитвам. Не мога да крещя, докато ме заболи гърлото, нито да троша прозорците, докато ръката ми се окървави, нито да скубя косата си на кичури, докато скалпът ме заболи повече от сърцето.

Гледам се, гледам „живата“ Миа, която лежи в болничното легло. И ме обзема ярост. Ако можех да шамаросам безжизненото си лице, щях да го сторя.

Вместо това обаче сядам на един стол, затварям очи и си пожелавам всичко това да изчезне. Само че не успявам. Не успявам да се концентрирам, понеже внезапно шумът става твърде силен. Мониторите ми пиукат и бръмчат и две медицински сестри се втурват към мен.

— Кръвното и пулсът й падат — изкрещява едната.

— Има тахикардия — виква другата. — Какво се случи?

— Спешен случай, спешен случай в травматологията! — съобщава силно главната сестра.

След малко към медицинските сестри се присъединява лекар с помътен поглед, който сънливо търка очите си с огромни кръгове под тях. Той дръпва рязко завивките и вдига нощницата ми. Гола съм от кръста надолу, но тук никой не обръща внимание на такива неща. Лекарят полага длан на корема ми, който е твърд и подут. Очите му се разширяват, после се стесняват до цепчици.

— Коремът е твърд — гневно установява той. — Трябва да направим ултразвук.

Сестра Рамирес хуква към задната стаичка и избутва навън апарат, който прилича на преносим компютър с някаква дълга бяла приставка. Изцърква някакво желе на корема ми и лекарят прокарва приставката по него.

— По дяволите! Пълен е с течност — казва. — Оперирана ли е днес следобед?

— Спленектомия — отговаря Рамирес.

— Може да са пропуснали да каутеризират някой кръвоносен съд — казва лекарят. — Или да има бавно изтичане от перфорирано черво. Катастрофа, нали?

— Докарана е с медицински хеликоптер днес сутринта.

Лекарят прелиства картона ми.

— Доктор Соренсен е хирургът и още е на повикване. Свържете се с него, карайте я в операционната. Трябва да отворим и да видим какво изтича и защо, преди пациентката да се влоши още повече. Боже, жлъчни контузии, колабирал бял дроб! Това хлапе е същинска развалина.

Сестра Рамирес стрелва лекаря със злобен поглед, все едно ме е оскърбил.

— Госпожице Рамирес — обажда се ядосано начумерената сестра от бюрото в средата. — Имате си свои пациенти. Да интубираме това момиче и да го качваме в операционната. Така ще й бъдете по-полезна, отколкото ако се разтакавате.

Сестрите действат бързо, отделят ме от мониторите и катетрите и пъхват нова тръба в гърлото ми. Втурват се двама санитари с носилка и ме преместват на нея. Все още съм гола от кръста надолу, докато ме изнасят навън, но точно преди да стигна до задната врата, сестра Рамирес се провиква: „Чакайте!“ и внимателно загръща краката ми с болничната нощница. Потупва челото ми три пъти с пръсти, сякаш изпраща послание на някакъв своеобразен морзов код. И после изчезвам в лабиринта от коридори към операционната за нова порция рязане, но този път не вървя подире си. Този път оставам в интензивното.

Вече започвам да схващам. Тоест, не разбирам изцяло. Не че по някакъв начин съм накарала кръвоносен съд да се спука и да започне да тече в корема ми — не съм искала още една операция. Но Теди го няма. Мама и татко също ги няма. Тази сутрин излязох на разходка с колата заедно със семейството си. А сега съм тук, самичка, както никога досега. Аз съм на седемнайсет години. Не е редно да се случва така. Не би трябвало животът ми да се стича по този начин.

В тихия ъгъл на интензивното отделение започвам наистина да се замислям за неприятните неща, които съм се опитвала да избягвам досега. Какво ще бъде да остана? Как ще се чувствам като сирак? Наистина ли повече никога няма да вдъхна аромата на татковата лула? Никога ли няма да застана отново до мама и двете тихичко да си говорим, докато мием съдовете? Никога ли няма да прочета на Теди още една глава за Хари Потър? Да остана тук без тях?