— Теди! — провиква се татко. — Обличай се. Заминаваме на приключение.

Теди завършва солото си с чинели и след секунди нахълтва в кухнята напълно облечен, все едно е навлякъл дрехите си, докато е препускал надолу по стръмното дървено стълбище на нашата викторианска къща, в която отвсякъде духа.

— „Край на даскалото, идва лято…“ — пее той.

— Алис Купър? — учудва се татко. — Ама вдигни повече летвата де! Поне дай нещо на „Рамоунс“.

— „Край на даскалото, точка край…“ — надвиква Теди възраженията на татко.

— Вечният оптимист — отбелязвам.

Мама се смее и поднася на масата в кухнята чиния с позагорели палачинки.

— Хайде, семейство, лапайте!

8,17 ч.

Накачулваме се в колата — ръждясал буик, който вече беше стар, когато баба ни го подари след раждането на Теди. Мама и татко предлагат аз да карам, но им отказвам. Зад волана се настанява татко. Вече обича да шофира. Години наред упорито отказваше да вземе книжка и държеше навсякъде да ходи с велосипеда си. Навремето, докато свирел, отказът му да шофира обричал другите музиканти от групата на дълги часове зад волана по време на турнетата. Те само безсилно въртели очи. Мама направи много повече. Тя намилаше, увещаваше и понякога дори крещеше на татко да вземе книжка, обаче той се инатеше, че предпочита да върти педалите. „В такъв случай измисли велосипед, на който да се вози тричленно семейство и да не се мокри, когато вали“ — настояваше мама, а татко се смееше и обещаваше да се залови за работа.

Обаче, когато мама забременя с Теди, притисна татко здравата. Край, така каза. И татко явно разбра, че е настъпила промяна. Престана да се противи и извади шофьорска книжка. Освен това се върна в колежа и си взе дипломата за учител. Явно, докато имаш едно дете, можеш да си позволиш да позабавиш зрелостта, но с две вече е време да пораснеш. И да носиш папийонка.

Тази сутрин татко си е сложил папийонка, спортно сако от някакъв напръскан плат и стари трандафори.

— Виждам, че си се облякъл като за сняг — отбелязвам.

— Аз съм като пощата — отговаря татко, докато стърже снега от колата с един от пластмасовите динозаври на Теди, пръснати по моравата. — Нито лапавица, нито дъжд, нито цял сантиметър сняг може да ме принудят да се облека като дървосекач.

— Ей, моите роднини са били дървосекачи! — предупредително се обажда мама. — Никакви подигравки с белите работяги.

— И през ум не ми минава — отговаря татко. — Просто очертавам стилистичните различия.

Налага се татко няколко пъти да завърти ключа, преди колата да изклюфка и да запали. Както обикновено, разразява се битка каква музика да слушаме. Мама иска националното радио, а татко — Франк Синатра. Теди иска „Спондж Боб Квадратни гащи“1, а аз — станция с класическа музика, но понеже съм единственият почитател на класическа музика в семейството, съм склонна да направя компромис и да се съглася с „Шутинг Стар“.

Татко посредничи за сделката:

— Понеже днес пропускаме училище, трябва да послушаме новините, за да не останем съвсем неуки.

— Струва ми се, че се казва „неучени“ — обажда се мама.

Татко завърта очи, полага снизходително длан върху ръката на мама и се прокашля по своя си учителски начин.

— Та, както казвах, най-напред ще послушаме националното радио, а когато свършат новините, ще намерим станция с класическа музика. Теди, теб няма да те измъчваме с това. Ти можеш да използваш дискмена — обяснява татко и се заема да откачи портативния плейър, който е свързан с радиото в колата. — Обаче не може да пускаш Алис Купър в колата ми. Забранявам ти. — Татко отваря жабката и разглежда съдържанието й. — Какво ще кажеш за Джонатан Ричман?

— Искам Спондж Боб. Вътре е — крясва Теди, започва да подскача на мястото си и сочи към дискмена. Явно сиропираните палачинки с шоколадови пръчици са подсилили присъщата му темпераментност.

— Синко, направо ми късаш сърцето! — шегува се татко. И двамата с Теди сме отраснали на откачената музика на Джонатан Ричман, който е музикалният светец покровител на мама и татко.

След като сме уточнили избора на музиката, можем да потегляме. Тук-таме по пътя има сняг, но на повечето места просто е мокро. Ама нали сме в Орегон, тук пътищата винаги са мокри. Мама се шегуваше, че неприятностите почват, когато пътищата са сухи. „Хората се надпреварват, зарязват всякаква предпазливост и карат като кретени. Ченгетата направо не смогват да пишат глобите за превишена скорост.“

Облягам глава на прозореца и съзерцавам прелитащия пейзаж — жива картина от зелени борове, на места заснежени, тънки ивици бяла мъгла и тежки сиви буреносни облаци. В колата е топло, прозорците непрекъснато се запотяват и аз рисувам завъртулки по стъклата.

След края на новините превключваме на станцията с класическа музика. Чувам първите акорди на Соната за виолончело №3 на Бетовен, която би трябвало да репетирам днес следобед. Сякаш е някакво вселенско съвпадение. Съсредоточавам се над тоновете и си представям, че свиря аз, признателна съм за тази възможност да се упражнявам, щастлива съм да бъда в топлия автомобил със сонатата и със семейството си. Затварям очи.



Човек не би допуснал, че радиото ще свири и след това, обаче свири.

Колата е изтърбушена. Ударът с четиритонния камион, който се носеше със сто километра в час и се заби право в дясната предна врата, имаше силата на атомен взрив. Откърти вратите и запокити дясната предна седалка през прозореца на шофьора. Преобърна шасито и то отскочи през пътя, разкъса двигателя, все едно е крехка паяжина. Метна гумите и джантите навътре в гората. Запали части от резервоара и езиците на малки пламъчета близнаха мокрия път.

Освен това имаше много шум. Същинска симфония от стържене, хор от пукане, ария от взрив и накрая — тъжният трясък на твърд метал, врязал се в меките дървета. После всичко утихна, остана само Соната за виолончело №3 на Бетовен. Радиото в колата незнайно как остана свързано с акумулатора, затова Бетовен продължи да звучи в отново притихналата февруарска сутрин.

Отначало ми се струва, че всичко е наред. Първо, още чувам Бетовен. Освен това съм тук, в канавката отстрани на пътя. Дънковата пола, плетената жилетка и черните ботуши, които си сложих сутринта, ми се струват съвсем същите като на тръгване от къщи.

Покатервам се върху насипа, за да огледам колата по-добре. Всъщност кола вече няма. Останал е само метален скелет без седалки и без пътници. Което означава, че близките ми са изхвърчали от колата точно както и аз. Изтривам ръце в полата си и тръгвам по пътя да ги намеря.

Най-напред виждам татко. Дори от няколко метра разстояние забелязвам как лулата издува джоба на сакото му. „Татко!“, провиквам се, но докато се приближавам, пътят става хлъзгав и се оказва осеян със сивкави парчета от нещо, което прилича на карфиол. Знам какво виждам в този момент, но не го свързвам веднага с баща си. В съзнанието ми изникват новини за пожар или торнадо, който опустошава нечия къща, но оставя съседната непокътната. Върху асфалта има късчета от мозъка на татко. Лулата му обаче още си е в левия му преден джоб.

След това откривам мама. По нея няма почти никаква кръв, но устните й са посинели, а бялото на очите й е червено като на вампир от евтин филм на ужасите. Изглежда съвсем нереална. От нелепия й вид на зомби ме обзема паника, която като птиче започва да се блъска в гърдите ми.

Трябва да намеря Теди! Къде е той? Завъртам се, внезапно ужасена, както когато го изгубих за десет минути в магазина за хранителни стоки. Сигурна бях, че са го отвлекли. Разбира се, оказа се, че е отишъл да разгледа щанда с бонбоните. Когато го намерих, се чудех дали да го прегърна, или да му се разкрещя.

Хуквам обратно към канавката, откъдето съм тръгнала, и виждам от нея да стърчи нечия ръка. „Теди, тук съм! — провиквам се. — Подай ръка, ще те издърпам!“ Обаче, когато приближавам, забелязвам да блещука сребърна гривна с фигурки на малко виолончело и китара. Адам ми я подари за седемнайсетия ми рожден ден. Моята гривна. Сутринта я носех. Поглеждам към китката си — все още я нося.

Прокрадвам се по-близо и установявам, че онова там не е Теди. Аз съм. Кръвта от гърдите ми се е просмукала през ризата, полата и пуловера ми и се стича върху белия сняг като капчици боя. Единият ми крак е изкривен, кожата и мускулите са се свлекли и отдолу се белее костта. Очите ми са затворени, а тъмнокестенявата ми коса е мокра и ръждивочервена от кръвта.

Обръщам се рязко. Не е вярно. Не може да бъде. Ние сме семейство, излязло да се поразходи с колата. Не е истина. Сигурно съм заспала в колата. „Не! Стига! Моля те, стига! Нека да се събудя!“, крясвам в мразовития въздух. Студено е. Би трябвало от устата ми да излиза пара. Но не е така. Поглеждам надолу към китката си, която изглежда здрава, без рани и без кръв, и я ощипвам с всичка сила.

Нищо не усещам.

И преди съм имала кошмари — че падам отвисоко, че изнасям концерт с виолончелото, но не знам какво свиря, че късам с Адам, — обаче винаги съм успявала да се накарам да отворя очи, да повдигна глава от възглавницата, да спра филма на ужасите, който се разиграва зад затворените ми клепачи. Опитвам отново. „Събуди се! — крещя. — Събуди се! Събудисесъбудисе!“ Ала не се събуждам. Не се получава.

И тогава чувам нещо. Музиката. Още чувам музиката. Съсредоточавам се над нея. Пръстите ми се движат, сякаш свирят Соната за виолончело №3 от Бетовен — често го правя, докато слушам произведения, които разучавам. Адам го нарича „въздушното чело“. Все ме моли някой път да посвирим в дует: той — на въздушна китара, аз — на въздушно виолончело. „А когато приключим, просто ще изхвърлим въздушните си инструменти — шегува се той. — Сигурен съм, че ти се иска.“