— Извинете, аз съм медицинска сестра в Сидър Крийк. Бях на обучение тук, така че, ако искате, можем да отидем да изясним случая с Ричард Карудърс.

— Кой е той? — пита единият от охраната.

— Завеждащ връзки с обществеността — отговаря другият и се обръща към Уилоу. — Няма го. Сега не е работно време.

— Имам домашния му телефон — казва Уилоу и размахва мобилния си като оръжие. — Едва ли ще се зарадва, ако му се обадя сега и му кажа как болницата се отнася с човек, който се опитва да посети тежко ранената си приятелка. Знаете, че завеждащият цени състраданието не по-малко от ефикасната работа, а това определено не е уместно отношение към някой, който е загрижен за своя любим човек.

— Само си вършим работата, госпожо. Изпълняваме заповеди.

— Какво ще кажете да спестя неприятностите и на двама ви и да поема нещата оттук. Семейството на пациентката се е събрало на горния етаж и чакат тези двамата. Ето, ако имате някакви проблеми, кажете на господин Карудърс да се свърже с мен. — Бръква в чантата си, изважда една визитна картичка и им я подава. Единият охранител я разглежда, подава я на другия, който също я разглежда и вдига рамене.

— Може да си спестим бумащината — казва и пуска Адам, чието тяло се отпуска тежко като свалено от пръта плашило. — Извинявай, хлапе — тупва той Адам по рамото.

— Дано приятелката ти да се оправи — изломотва другият охранител. После двамата се запътват към светещите лампички на някакви автомати за продажба на дребни храни и напитки.

Ким, която е виждала Уилоу всичко на всичко два пъти, се хвърля в обятията й.

— Благодаря ти! — тихичко промърморва тя, притиснала се в шията й.

Уилоу също я прегръща и потупва по рамото, преди да я пусне. Потрива очите си и се засмива треперливо и несигурно.

— Ама вие двамата какво си въобразявате?

— Искам да видя Миа — казва Адам.

Уилоу се обръща към Адам и сякаш някой отваря клапана и изпуска целия й въздух. Спаружва се. Пресята се и погалва Адам по бузата.

— Разбира се — казва и изтрива очи с основата на дланта си.

— Добре ли си? — пита Ким.

— Хайде да ви заведа при Миа — подканя ги Уилоу, без да отговори на въпроса на Ким.

При тези думи Адам живва.

— Дали ще може? Старата сестра ми има зъб.

— Ако тази стара сестра е, която допускам, няма значение дали ти има зъб. Не зависи от нея. Да се обадим на бабата и дядото на Миа, после ще разберем кой отговаря за правилата и ще ви заведа при вашето момиче. Тя се нуждае от вас. Повече от когато и да било.

Адам се завърта и прегръща Уилоу толкова силно, че отлепя стъпалата й от земята.

Уилоу се прилича на помощ. Точно както спаси Хенри, най-добрия приятел и член на групата на татко, който на времето бил пропаднал пияница и плейбой. Двамата с Уилоу излизали от няколко седмици, когато тя му казала или да се вземе в ръце и да престане да пие, или да се разделят. Татко разказваше, че много момичета са поставяли на Хенри ултиматуми и са се опитвали да го принудят да започне по-спокоен живот, но повечето от тях са оставали разплакани на тротоара. Обаче, когато Уилоу си прибрала четката за зъби и казала на Хенри да порасне, ревнал Хенри. После избърсал сълзите си, пораснал, изтрезнял и станал моногамен. И ето ги осем години по-късно вече с бебе. Уилоу е направо страховита. Уилоу стана най-добрата приятелка на мама, след като се събра с Хенри — още една твърда като камък и нежна като котенце феминистична кучка. Може би затова тя е един от любимите хора на тате, въпреки че мрази „Рамоунс“ и бейзболът я отегчава, докато за татко „Рамоунс“ са смисълът на живота му, а бейзболът — едва ли не религия.

Ето че Уилоу вече е тук. Уилоу медицинската сестра. Уилоу, която не приема отказ. Тя ще доведе Адам да ме види. Ще се погрижи за всичко. Иде ми да извикам: „Ура! Уилоу е тук!“

Толкова възторжено посрещам пристигането на Уилоу, че не си давам веднага сметка за значението на присъствието й, но когато и това става, сякаш ме връхлита токов удар.

Уилоу е тук. А ако тя е тук, ако е в моята болница, значи няма никаква причина да е в нейната си болница. Достатъчно добре я познавам и знам, че никога не би го оставила там сам. Щеше да остане при него, въпреки че аз съм тук. Костите му са изпочупени и са го откарали при нея да го оправи. Той е нейният пациент. Нейният приоритет.

Замислям се защо баба и дядо да са в Портланд при мен. И че в крайна сметка всички в чакалнята говорят за мен и избягват да споменават мама, татко или Теди. Замислям се за лицето на Уилоу, от което сякаш някой е заличил всякаква радост. И за думите й към Адам — че сега се нуждая от него. Повече от всякога.

Така разбирам. Теди. И него го няма.



Родилните болки на мама започнаха три дни преди Коледа, но тя настоя да излезем заедно на коледен пазар.

— Не трябва ли да легнеш или да отидеш в родилния дом? — попитах я.

Лицето на мама се свъси от нов пристъп на болка.

— Не. Контракциите не са толкова силни и още са през двайсет минути. В началото на родилните болки при твоето раждане почистих цялата къща от горе до долу.

— Да изработим болката с работа, а? — пошегувах се.

— Голяма си умница, така да знаеш — заяви мама и бързо си пое въздух няколко пъти. — А сега да вървим. Да вземем автобуса до мола. Не мога да карам.

— Не трябва ли да се обадим на татко? — попитах, с което предизвиках смеха на мама:

— Моля те, стига ми и това, че трябва да родя това бебе. Не искам да се занимавам с още едно. Ще му се обадим, когато съм готова да родя. Предпочитам ти да си до мен.

И така, двете с мама обикаляхме мола, като спирахме през няколко минути, за да може тя да поседне, да си поеме дълбоки глътки въздух и да стисне китката ми толкова силно, че чак се образуваха ярки червени следи. Въпреки това прекарахме една странно забавна и ползотворна сутрин. Купихме подаръци за дядо и баба (пуловер с ангел и нова книга за Ейбрахам Линкълн), играчки за бебето и нови гумени ботуши за мен. Обикновено изчаквахме разпродажбите по празниците, за да пазаруваме такива неща, но мама каза, че тази година ще бъдем твърде заети да сменяме пелени.

— Сега не е моментът да се стискаме. Ох, мамка му. Извинявай, Миа. Хайде, ела да си купим пай.

Отидохме в „Мари Калъндър“. Мама си поръча парче пай с тиква и бананов крем. Аз си взех с боровинки. След като си похапна, мама избута чинията и оповести, че е готова да отиваме при акушерката.

Всъщност не сме обсъждали дали ще бъда, или няма да бъда там. По онова време ходех навсякъде с мама и с татко, така че някак се подразбираше. В чакалнята на родилното, което изобщо не приличаше на лекарски кабинет, ни посрещна татко, превърнал се в кълбо от нерви. Намираше се на приземния етаж на една къща, в която се виждаха само легла и джакузита, а медицинската апаратура беше дискретно скрита от поглед. Една хипи акушерка въведе мама, а татко ме попита дали и аз искам да вляза. Вече чувах как мама вика и ругае.

— Мога да се обадя на баба и тя ще дойде да те вземе — каза татко и намигна към мамината нецензурна канонада. — Може би ще се позабавим.

Поклатих глава. Мама се нуждаеше от мен. Така ми каза. Седнах на едно канапе с дамаска на цветя и взех списание с глуповато на вид гологлаво бебе на корицата. Татко влезе в стаята с леглото.

— Музика! По дяволите! Музика! — изкрещя мама.

— Имаме прекрасни записи на Еня. Много успокоителни — осведоми я акушерката.

— Майната й на Еня! — изврещя мама. — „Мелвинс“. „Ърт“. Веднага!

— Погрижил съм се — успокои я татко и сложи в уредбата диск с най-шумната, най-дивашката и най-тежка китарна музика, която бях чувала. В сравнение с нея всички бързи пънк песни, които татко обикновено слушаше, звучаха като изпълнения на арфа. Музиката беше първична и от това мама явно се чувстваше по-добре. Започна да издава тихи гърлени звуци. Аз си седях мълчаливо. От време на време тя изкрещяваше името ми и аз притичвах вътре. Мама поглеждаше към мен с окъпано в пот лице. „Не се бой — прошепваше, — жените са способни да понасят и най-силната болка. Някой ден ще разбереш“. После отново писваше.

Бях гледала няколко раждания в едно предаване по кабелната телевизия и там също жените крещяха известно време. Понякога ругаеха и се налагаше да скрият репликите със звуков сигнал, но никога не отнемаше повече от един час. Три часа по-късно мама и „Мелвинс“ продължаваха да врещят. Освен това в целия родилен център се усещаше някаква тропическа влага, въпреки че навън беше само четири градуса.

Хенри се отби. Когато влезе и чу данданията, замръзна на място. Знаех, че се шашка от всичко, свързано с деца. Чувала бях мама и татко да обсъждат този факт, а също и отказа на Хенри да порасне. Той явно е бил смаян, когато мама и татко ме родили, а сега беше съвсем сащисан, че са решили да имат и второ дете. И двамата с облекчение приеха новината, че Хенри и Уилоу са се събрали. „Най-сетне един зрял човек в живота на Хенри“, каза мама.

Хенри ме погледна. Лицето му беше пребледняло и потно.

— Мътните да ме вземат, Мий! Трябва ли да слушаш всичко това? Трябва ли аз да го слушам?

Свих рамене. Хенри седна до мен.

— Болен съм от грип или от нещо такова, но баща ти преди малко ми се обади и ме помоли да донеса нещо за ядене. И ето ме — осведоми ме той и извади торбичка от „Тако Бел“, от която се размириса на лук. Мама отново изстена. — Трябва да тръгвам. Не искам да пръскам бацили. — Мама изпищя още по-силно и Хенри буквално подскочи на мястото си. — Сигурна ли си, че искаш да останеш за това чудо, Миа? Може да дойдеш у нас. Уилоу е там, грижи се за мен. — Ухили се до ушите, когато спомена името й. — Може да се погрижи и за теб — заключи и се изправи да си ходи.