— Можеш да изпееш нещо — предлага някой.

— Какво ще кажете за старата песен на „Смитс“ „Момиче в кома“? — обажда се друг.

Адам пребледнява от това рязко връщане в действителността, а Брук извива вежди в строг укор. Всички стават сериозни.

Ким се прокашля.

— С нищо няма да ни бъде от полза, ако Брук отвлече вниманието във фоайето. Трябва да се качим горе в интензивното и после някой да извика, че Брук Вега е тук. Това може би ще свърши работа. Ако ли не, може да попееш. Искаме само да подмамиш навън няколко любопитни медицински сестри и онази начумерена главна сестра. Когато излезе и ни види всичките в коридора, ще е твърде заета да се справя с нас и Адам ще може да се шмугне вътре.

Брук измерва Ким с преценяващ, изпитателен поглед. Ким с измачканите черни панталони и грозния пуловер. После Брук се усмихва и хваща под ръка най-добрата ми приятелка.

— Вече имаме план. Да палим моторетката, деца.

Поизостанах, наблюдавайки процесията от групари да пердаши по коридора. Шумотевицата, която вдигаха, тежките им боти и високите гласове, жужащи още по-силно поради усещането за спешност, отеква в притихналата вътрешност на болницата и вдъхва живец на това място. Помня, че веднъж гледах едно предаване за старческите домове, където водели кучета или котки, за да разведрят малко възрастните и умиращи пациенти. Може би всички болници трябва да въведат групи от вдигащи шумотевица рокаджии, които да вкарват силен импулс в сърцата на отмалелите пациенти.

Спират пред асансьора и чакат цяла вечност да дойде достатъчно празна кабина, за да се качи цялата група. Решавам, че искам да съм до тялото си, когато Адам се добере до интензивното отделение. Дали ще усетя докосването му? Докато те чакат пред асансьора, аз хуквам нагоре по стълбите.

Повече от два часа ме е нямало в интензивното и много неща са се променили. На едно от празните легла е настанен нов пациент, мъж на средна възраст, чието лице изглежда като сюрреалистична картина: половината е наглед нормално, дори красиво, а другата половина е кървава пихтия с шевове и марли, сякаш преди броени секунди се е взривил. Сигурно е огнестрелна рана. По тези места се случват много ловни инциденти. Изчезнал е друг пациент — онзи, който целият беше в бинтове и марли и не личеше мъж ли е, жена ли е. На негово място е настанена жена, чиято шия е обездвижена с една от онези яки.

А мен са ме изключили от респиратора. Помня, че социалната работничка каза на баба, дядо и леля Даян, че това е положителен признак. Спирам да проверя дали се чувствам различно, но не усещам нищо, поне физически. Така е още откакто бях в колата сутринта и слушах Бетовеновата Соната за виолончело №3. Сега, когато вече дишам сама, стената с моята апаратура пиука значително по-малко, затова сестрите по-рядко се отбиват при мен. Сестра Рамирес, онази с ноктите, ме проверява от време на време, но всъщност е заета с новопристигналия с половината лице.

— Мили боже! Това Брук Вега ли е? — чувам някой да пита с абсолютно престорен драматизъм пред автоматичните врати на интензивното. Никога досега не съм чувала някой от приятелите на Адам да говори толкова възпитано. Явно това е хигиеничната им болнична версия на „мамичката му мръсна“.

— Да не би да говориш за Брук Вега от „Бикини“? Онази, дето беше на корицата на списание „Спин“ миналия месец? Тук, в болницата? — Това вече е Ким. Звучи като шестгодишно хлапе, което рецитира репликите си от училищна пиеса за здравословното хранене: „Всеки ден трябва да се ядат плодове и зеленчуци, нали?“

— Да, точно така — отговаря дрезгавият глас на Брук. — Тук съм да поднеса порция рокендрол на всички хора в Портланд.

Две от по-младите сестри, които сигурно слушат рок радио или гледат Ем Ти Ви и са чували за „Бикини“, вдигат поглед с развълнувано и любопитно изражение. Чувам ги да си шепнат, нетърпеливи да узнаят дали наистина е Брук, или просто доволни от неочакваната промяна в рутината.

— Да, точно така. Затова реших да изпея една песен. Едно от любимите ми. Казва се „Заличителят“ — казва Брук. — Някой иска ли да ми държи ритъм?

— Трябва ми нещо, с което да почуквам — отговаря Лиз. — Ще се намери ли писалка или нещо подобно?

Любопитството на сестрите и санитарите от интензивното вече е силно изострено и те се запътват към вратата. Наблюдавам как цялата сцена се разиграва като на киноекран. Стоя до леглото си, приковала поглед в двойната врата в очакване тя да се отвори. Цялата тръпна от напрегнато очакване. Мисля си за Адам, за успокоителното му докосване, за това, че направо се разтапям, когато той разсеяно гали ямката на шията ми или се опитва да стопли с дъха си студените ми длани.

— Какво става тук? — пита по-възрастната медицинска сестра. И изведнъж всички сестри от етажа вперват поглед в нея, не в Брук. Никой не понечва да й обясни, че навън стои прочута поп звезда. Мигът отлита. Усещам как напрежението ми се превръща в разочарование. Вратата няма да се отвори.

Чувам как навън Брук започва да напява думите от „Заличителят“. Пее хубаво — дори без съпровод, дори през двойната автоматична врата.

— Веднага повикайте охраната! — изръмжава сестрата.

— Давай, Адам — провиква се Лиз. — Сега или никога. Пълен напред.

— Върви! — крясва и Ким, внезапно превърнала се в пълководец. — Ние ще те прикриваме.

Вратата се отваря. И вътре се изсипват пет-шест пънкари, Адам, Лиз, Фици, някакви непознати и накрая Ким. Навън Брук продължава да пее, като че ли е дошла в Портланд, за да изнесе точно този концерт.

Адам и Ким се втурват в интензивното с решително и дори щастливо изражение. Смаяна съм от издръжливостта им, от тайните им запаси от сила. Иде ми да заподскачам и да им ръкопляскам, както правех на детските бейзболни срещи на Теди, когато обикаля трета база и тръгва за хоумрън. Трудно ми е да го повярвам, но докато гледам Ким и Адам в действие, се чувствам почти щастлива.

— Къде е тя? — провиква се Адам. — Миа?

— В ъгъла, до килера с материалите! — провиква се някой в отговор. Нужна ми е минутка, за да си дам сметка, че това е сестра Рамирес.

— Охрана! Хванете го! Хванете го! — крясва начумерената сестра. Забелязала е Адам сред всички останали нарушители и лицето й е порозовяло от гняв. Двама служители от болничната охрана и двама санитари се втурват вътре.

— Пич, това Брук Вега ли е? — пита единият, докато сграбчва Фици и го мята към изхода.

— Май да — отговаря другият, хваща Сара и я повежда навън.

Ким ме забелязва.

— Адам, ето там е! — виква тя, обръща се да ме погледне и писъкът утихва в гърлото й. — Тук е — повтаря Ким, но този път простенва.

Адам я чува и започва да си проправя път към мен, преодолявайки сестрите. А когато застава пред долната част на леглото ми, протяга ръка да ме докосне. Ей сега ще усетя допира му. Неочаквано се сещам за първата ни целувка на концерта на Йо-Йо Ма, когато преди самата целувка не си давах сметка, че толкова силно копнея да усетя устните му върху своите. Не съм съзнавала колко силно жадувам за ласката на Адам досега, когато почти я усещам с тялото си.

Почти. Но най-неочаквано Адам се отдръпва от мен. Двама служители от охраната го хващат за раменете и го дърпат рязко назад. Един от същите тези стиска Ким за лакътя и я повежда навън. Тя вече се е отпуснала и не се съпротивлява.

В коридора Брук продължава да пее. Щом вижда Адам, млъква.

— Съжалявам, скъпи — казва. — Трябва да бягам, че ще закъснея за концерта. Или ще ме арестуват. — После поема надолу по коридора, следвана от двама санитари, които й искат автограф.

— Обади се на полицията — провиква се възрастната сестра. — Да дойдат да го арестуват.

— Ще го заведем в стаята на охраната. Такива са разпоредбите — отговаря й единият от охраната.

— Ние не можем да арестуваме — добавя другият.

— Просто го разкарайте от отделението ми. — Прокашля се и се обръща. — Госпожице Рамирес, дано не сте подстрекавали тези хулигани.

— Не, разбира се. Аз бях в склада. Не съм присъствала на цялата бъркотия — отговаря тя. Така добре лъже, че лицето й нищо не издава.

Възрастната сестра плясва с ръце.

— Добре, шоуто свърши, връщайте се на работа!

Тръгвам след Адам и Ким — водят ги към асансьорите. Пъхвам се вътре заедно с тях. Ким изглежда замаяна, сякаш някой я е рестартирал и тя още не е съвсем включила. Устните на Адам са мрачно стиснати. Не мога да разбера дали ще се разплаче, или ей сега ще фрасне един юмрук на охраната. За негово добро се надявам да е първото. За свое се надявам да е второто.

Долу охраната помъква Адам и Ким към коридор с тъмни кабинети. Точно преди да влязат в една от малкото стаи, в които свети, чувам някой да крещи името на Адам.

— Адам. Спри! Ти ли си?

— Уилоу? — провиква се Адам.

— Уилоу? — промърморва Ким.

— Извинете, но къде ги водите? — крещи Уилоу на охранителите и се втурва към тях.

— Съжалявам, но заловихме тези двамата в опит да проникнат в интензивното отделение — обяснява единият.

Уилоу ги настига. Още е облечена с болничните си дрехи, което е странно, понеже обикновено при първа възможност смъква „ортопедичните одежди“, както ги нарича. Дългата й къдрава кестенява коса изглежда мазна и отпусната, все едно е забравила да я мие през последните седмици. А бузите й, обикновено румени като ябълки, сега са бледи.