Кимнах, макар всъщност да имах само бегла представа. Татко цяла пролет четеше на глас материали за лагера, но мен ме интересуваше само, че отивам на лагер с класически музиканти. Не обърнах голямо внимание на подробностите.

— Става дума за финалната лятна симфония. Хората се стичат отвсякъде да я чуят. Доста сериозно събитие. Ние, по-младите музиканти, свирим като симпатична страни на атракция — обясни Саймън. — Един музикант от лагера обаче бива избран да свири с професионалния оркестър и да изпълни соло. Миналата година за малко да изберат мен, но накрая взеха флейтиста. Това е предпоследният ми шанс, преди да завърша училище. От доста време не са избирали струнен инструмент, а Трейси, третата от нашето малко трио, ето там, няма да участва в конкурса. Тя свири повече като хоби. Добра е, но не е достатъчно сериозна. За теб обаче чух, че си сериозна.

Такава ли бях? Явно не бях достатъчно сериозна, след като за малко щях да се откажа.

— Откъде го чу? — попитах.

— Преподавателите прослушват записите на всички кандидати, така се разчува. Изглежда, че твоят запис за прослушването е бил доста добър. Необичайно е да приемат някого за втората година. Затова се надявах на адски готина конкуренция, та да си подобря изпълнението. Така де.

— Ей! Дай глътка въздух на момичето — обади се Питър. — Току-що е опитала месното руло.

Саймън сбърчи нос:

— Страшно извинявай! Но ако искаш да решиш какво да правиш с прослушванията, дай да си поговорим — каза той и се запъти към сладоледения щанд.

— Не се сърди на Саймън. От няколко години не сме имали добри челисти, затова се вълнува от свежата кръв. Съвсем естетски де. Хомо е, но не му личи много, понеже е англичанин.

— А, разбирам. Но какви ги говореше… Стори ми се, че иска да се съревновавам с него.

— Разбира се, че иска. Това е най-забавното. Нали затова сме дошли в този лагер насред противната джунгла — махна с ръка Питър към гората навън. — Заради това и заради забележителната кухня. Ти не си ли тук по тази причина? — впери поглед в мен той.

Свих рамене.

— Не знам. Не съм свирила с толкова много хора, поне не с толкова сериозни хора.

Питър се почеса зад ушите.

— Така ли? Нали каза, че си от Орегон? Не си ли работила с „Портланд Чело Проджект“?

— С кого?

— Авангарден ансамбъл от виолончелисти. Много интересни.

— Не живея в Портланд — промърморих смутена, че изобщо не съм чувала за „Чело Проджект“.

— А с кого свириш?

— С други хора. Предимно със студенти от колежа.

— А с оркестър? С камерен ансамбъл? Със струнен квартет?

Поклатих глава, припомняйки си как една от студентките, които ми даваха уроци, ме канеше да свирим в квартет. Отказах, защото да свиря само с нея беше едно, а да свиря с напълно непознати хора — съвсем друго. Винаги съм смятала, че виолончелото е самотен инструмент, но вече започвах да се чудя дали самотницата не съм аз.

— Хм. Как изобщо поддържаш ниво? — попита Питър. — Не искам да звуча като гадняр, но нали точно така постигаш добро ниво? Като в тениса. Ако партньорът ти не струва, пропускаш удари и сервисът ти е слаб, обаче ако играеш с първокласен играч, се оказваш до мрежата и изпращаш страхотни удари.

— Не знам — признах на Питър и се почувствах като най-скучния и затворен човек на света. — Не играя тенис.



Следващите няколко дни минаха като в мъгла. Изобщо нямам представа защо бяха изнесли каяците. Нямахме никакво време за забавления. Поне за такива забавления. Ставахме в шест и половина, закусвахме в седем, всеки се упражняваше сам три часа сутринта и следобед, а преди вечеря имаше репетиция с оркестъра.

Дотогава бях свирила само с неколцина музиканти, затова първите дни с оркестъра бяха същински хаос. Музикалният директор на лагера, който беше и диригент, успя криво-ляво да ни разположи и после успяваше само да ни организира да свирим най-основните части за произволно време. На третия ден ни раздаде няколко приспивни песни на Брамс. Първото ни изпълнение беше мъчително. Инструментите не се сливаха, а се блъскаха като камъни, попаднали в косачката.

— Ужас! — крещеше той. — Как си мислите, че ще свирите в професионален оркестър, след като не можете да изсвирите в ритъм една приспивна песен? Още веднъж!

След около седмица започна да ми се получава и за пръв път усетих какво е да си бурмичка от цялата машина. Чувах челото по съвсем нов начин, усещах как по-ниските му тонове влизат в съзвучие с по-високите тонове на виолата, как инструментът ми дава основа на дървените духови в другия край на оркестрината. И макар човек да смята, че ако е част от група, може да се поотпусне, да не внимава много как звучи заедно с всички останали, всъщност е точно обратното.

Седях зад седемнайсетгодишна изпълнителка на виола, която се казваше Елизабет. Беше сред най-добрите музиканти в лагера — приета бе в Кралската музикална консерватория в Торонто, — а освен това беше красива като модел: висока, царствена, с кожа с цвят на кафе и скули, които можеха да дълбаят в леда. Бих се изкушила да я намразя, ако не свиреше толкова прекрасно. Ако не внимаваш, виолата стърже зловещо дори в ръцете на опитни музиканти. Само че Елизабет изтръгваше чист, бистър и лек звук. Докато я слушах как свири и я наблюдавах колко дълбоко потъва в музиката, ми се искаше и аз да можех да свиря така. И дори по-хубаво. Искаше ми се не само да свиря по-добре от нея, а имах усещането, че дължа на Елизабет, на групата и на себе си да свиря на нейното ниво.



— Звучи доста добре — каза Саймън към края на лагера, след като ме чу да свиря една част от Концерт за виолончело №2 от Хайдн, произведение, което не спираше да ме тормози, откакто за пръв път опитах да го свиря миналата пролет. — С това ли ще се състезаваш за концерта?

Кимнах. И после се ухилих широко, просто не се сдържах. След вечеря и преди да угасят лампите двамата със Саймън вадехме виолончелата си навън и изнасяхме импровизирани концерти в здрача. Редувахме се да се предизвикваме на дуети с виолончела, в които всеки се опитваше да надсвири другия. Непрекъснато се състезавахме, все се опитвахме да видим кой ще успее да изсвири нещо по-добре, по-бързо, по памет. Беше много приятно и вероятно една от причините да се чувствам толкова добре по отношение на Хайдн.

— А, някой май е адски самоуверен. Да не мислиш, че ще ме биеш? — попита Саймън.

— На футбол определено — пошегувах се. Саймън често повтаряше, че е черната овца в семейството си не само понеже е гей и е музикант, но и защото е „нескопосан футболист“.

Саймън се престори, че съм го уцелила в сърцето. После се засмя.

— Случват се смайващи неща, когато престанеш да се криеш зад този тромав звяр — кимна той към виолончелото ми. Поклатих глава в отговор. Той ми се усмихна. — Е, не се надувай толкова. Само да чуеш моя Моцарт. Звучи като ангелски хор, мамка му.

Тази година никой от двама ни не спечели солото. Спечели го Елизабет. Нужни ми бяха още четири години, но накрая грабнах соловото изпълнение.

21,06 ч.

— Разполагам точно с двайсет минути, преди мениджърът ни адски да се вкисне — отеква дрезгавият глас на Брук Вега във вече притихналото фоайе на болницата. Значи това е идеята на Адам: Брук Вега, богинята на инди музиката и вокалистката на „Бикини“. Издокарана с типичните си лъскави дрехи — тази вечер те са къса разкроена пола, мрежести чорапи, високи черни кожени ботуши, красиво оръфана фланелка на групата „Шутинг Стар“, върху която е навлякла ретро кожена наметка, и големи кръгли тъмни очила — тя изпъква във фоайето на болницата като щраус в кокошарник. Заобиколена е от хора: Лиз и Сара, Майки и Фици, съответно ритъм китарист и басист на групата, както и неколцина групари от Портланд, които почти не познавам. Със светлопурпурната си коса Брук е като слънце, около което се въртят боготворящите го планети. А Адам е като луна — дръпнал се е настрани и поглажда брадичката си. Ким изглежда шокирана отдън душа, все едно в сградата са влезли марсианци. Може пък да е, понеже Ким обожава Брук Вега. Всъщност Адам също я обожава. Освен мен това бе едно от малкото общи неща помежду им.

— Ще те изведа оттук след петнайсет минути — обещава Адам и навлиза в границите на нейната галактика.

Брук пристъпва към него и изгуква:

— Адам, скъпи, държиш ли се?

Обгръща тялото му в прегръдка, сякаш са стари приятели, но аз знам, че днес се виждат за пръв път — предния ден Адам призна, че се притеснява от срещата. Сега обаче звездата се държи, все едно му е първа приятелка. Явно така въздейства сцената на хората. Докато тя прегръща Адам, забелязвам как всички момичета и момчета във фоайето ги наблюдават жадно и вероятно си мечтаят собственото им гадже да е горе в тежко състояние, та и тях Брук да ги гушне утешително.

Не мога да не се запитам, ако бях там, ако гледах това като предишната Миа, щях ли също да завиждам? Но пък ако бях предишната Миа, Брук Вега нямаше да цъфне във фоайето на болницата като участник в мащабния замисъл на Адам да ме види.

— Добре, деца. Време е да действаме. Адам, какъв е планът? — пита Брук.

— Ти си планът. Единственото, което ми хрумна, е да се качиш горе и да вдигнеш врява.

Брук облизва надутите си като ужилени устни.

— Това ми е любимото. Какво да направя според теб? Да надам дивашки рев? Да се съблека? Да разбия някоя китара? Чакай малко! Мамка му, не си нося китарата.