— Тук е Портланд. Голям късмет ще е, ако след свръхдоза изобщо стигнеш до спешното — отговаря Адам. — Не, по-скоро трябва да ги разсеем с нещо. Например да включим противопожарната аларма и всички медицински сестри да излязат навън.

— Според теб как ще се отразят на Миа аварийните пръскалки и паникьосаните сестри? — пита Ким.

— Е, може да не е точно противопожарна аларма, но поне нещо, което да им отвлече вниманието за секунда и аз да успея да се промъкна.

— Веднага ще те намерят и ще те изхвърлят като мръсно коте.

— Пет пари не давам — отговаря Адам. — Трябва ми само секунда.

— Защо? Какво ще направиш за една секунда?

Адам притихва. Очите му, които обикновено са смес от сиво, кафяво и зелено, са потъмнели.

— Само ще й кажа, че съм тук. Че още някой е тук.

След това Ким престава да задава въпроси. Седят и мълчат, всеки потънал в мислите си и това ми напомня как двамата с Адам можем да сме заедно, но да си мълчим и всеки да си прави своето. Давам си сметка, че двамата с Ким вече са приятели, истински приятели. Каквото и да се случи, поне това успях да постигна.

След около пет минути Адам се плясва по челото.

— Ама разбира се!

— Какво?

— Време е за… сигнала.

— Моля?

— Ела, ще ти покажа!



Когато започнах да свиря на виолончело, татко все още свиреше на барабани в групата си, но започна да се отдръпва от това занимание няколко години по-късно, когато се роди Теди. От самото начало обаче разбрах, че има нещо различно във факта, че свиря своята си музика, нещо повече от очевидното озадачение на родителите ми поради моите класически предпочитания. Музиката ми беше самотна. Татко думкаше на барабаните си часове наред сам или пишеше песни сам на кухненската маса, трупайки нотите върху поочуканата си акустична китара, но твърдеше, че песента е наистина написана едва когато я свириш. И точно затова е толкова интересно.

Аз свирех най-често сама в стаята си. Дори когато се упражнявах с някой от върволицата колежани извън уроците, обикновено пак свирех соло. А когато изнасях концерт или рецитал, бях сама на сцената със своето чело и с публиката. И за разлика от концертите на татко, на които въодушевени почитатели скачаха на сцената и се хвърляха с главата напред в тълпата, между мен и публиката ми винаги имаше някаква стена. След време се почувствах самота да свиря така. И малко ми доскуча.

Затова през пролетта в осми клас реших да се откажа. Смятах да се отдръпна тихомълком, да прекратя неистовите си репетиции и да не изнасям рецитали. Реших, че ако се отказвам постепенно, наесен, когато отида в гимназията, мога да започна на чисто и вече да не ме знаят като „челистката“. Може би щях да си избера нов инструмент, китара или бас, дори барабани. Освен това се надявах да забележат, че съм престанала да свиря, чак при свършен факт, понеже мама беше толкова заета с Теди, че надали щеше да забележи колко дълго се упражнявам, а татко беше заринат от учебни планове и курсови работи, тъй като отскоро беше станал учител. Поне така си мислех. Истината се оказа, че съм способна да се откажа категорично от челото толкова, колкото и да престана да дишам.

Може би щях да успея с плана си, ако не беше Ким. Един следобед я поканих да отидем в центъра на града след училище.

— В средата на седмицата е. Няма ли да свириш? — попита тя, докато нагласяше комбинацията на катинара на шкафчето си.

— Днес ще пропусна — отговорих и се престорих, че търся учебника си по география.

— Да не би извънземните да са откраднали Миа? Най-напред край на рециталите. Сега пропускаш репетиция. Какво става?

— Не знам — отговорих и почуках с пръст шкафчето си. — Мисля да се захвана с нов инструмент. Например барабани. Комплектът на татко е в мазето и събира прах.

— Да бе, ти на барабани. Ще умра от смях — изкиска се Ким.

— Сериозно говоря.

Ким ме изгледа зяпнала, все едно й бях казала, че смятам да приготвя соте от охлюви за вечеря.

— Не можеш да се откажеш от челото — заяви тя след миг озадачено мълчание.

— Защо не?

— Не знам — огорчено се опита да обясни тя, — просто ми се струва, че виолончелото е част от същността си. Не мога да си те представя без това чудо между краката.

— Глупаво е. Не мога да свиря дори в училищния духов оркестър. Кой свири на виолончело в днешно време? Няколко старци. Много нелеп инструмент за момиче. Толкова е тъп. Освен това искам да имам повече свободно време да се забавлявам.

— Как точно да се забавляваш? — предизвикателно попита Ким.

— Ами, нали се сещаш… да ходя по магазините, да се мотаем двете…

— Моля те, ти мразиш да ходиш по магазините. Освен това предостатъчно се мотаем двете. Но все пак добре, недей да репетираш днес. Искам да ти покажа нещо.

Заведе ме у тях, измъкна един диск с акустичния нюйоркски концерт на „Нирвана“ по Ем Ти Ви и ми пусна „Нещо на пътя“.

— Чуй това — нареди ми. — Двама китаристи, барабанист и виолончелистка. Казва се Лори Голдстон и бас ловя, че като малка е свирела по два часа всеки ден като едно друго момиче, което познавам, понеже ако искаш да свириш във филхармонията или с „Нирвана“, точно това трябва да правиш. И се съмнявам, че някой я е смятал за тъпачка.

Взех диска вкъщи и го слушах отново и отново през следващата седмица, размишлявайки над думите на Ким. Няколко пъти извадих виолончелото си и свирих със записа. Музиката беше различна от тази, която бях свирила дотогава, предизвикателна и странно въодушевяваща. Смятах да изсвиря „Нещо на пътя“ за Ким следващата седмица, когато дойде на вечеря.

Само че, преди да ми се удаде тази възможност, докато вечеряхме, Ким небрежно подхвърли на родителите ми, че трябва да отида на летен лагер.

— Да не се опитваш да ме накараш да си сменя религията, за да идвам на твоя лагер по Тора? — попитах.

— Не, става дума за музикален лагер. — Тя извади лъскавата брошура на „Консерватория във Франклин Вали“ — лятна програма в Бритиш Кълъмбия. — Това е школа за сериозни музиканти — обясни Ким. — Трябва да изпратиш запис със свое изпълнение, за да те приемат. Обадих се. Крайният срок за заявленията е първи май, така че имаш още време. — Застана с лице към мен, все едно ме предизвикваше да й се ядосам, задето се меси.

Не бях ядосана. Сърцето ми биеше лудо, сякаш Ким беше оповестила, че семейството ми е спечелило от лотарията и тя ей сега ще ни каже колко точно. Погледнах я, тревожният й поглед издаваше, че усмивката й всъщност казва „сигурно ти се иска да ме разкъсаш на парчета“, и изпитах огромна признателност, че имам за приятел човек, който ме разбира по-добре, отколкото самата аз се разбирам. Татко ме попита дали ми се ходи, а когато възразих, че ще струва скъпо, ми каза да не се притеснявам. Исках ли да отида? Исках. Повече от всичко на света.



Три месеца по-късно, когато татко ме остави в едно уединено кътче на остров Ванкувър, вече не бях толкова сигурна. Приличаше на истински летен лагер — дървени бунгала в гората, пръснати по брега каяци. Имаше петдесетина деца, които явно се познаваха от години, ако се съди по прегръдките и радостните им възгласи. А аз не познавах никого. През първите шест часа никой не ми обели нито дума с изключение на заместник-директора на лагера, който ме разпредели в едно бунгало, показа ми моето легло и ме напъти към столовата, където вечерта поднесоха нещо подобно на месно руло.

Забодох нещастен поглед в рулото и после се загледах към мрачната сива вечер навън. Вече ми липсваха родителите ми, Ким и най-вече Теди. Той беше на онази забавна възраст, когато му се иска да опитва нови неща, непрекъснато пита „Какво е това?“ и прави адски забавни дивотии. В деня преди заминаването ме осведоми, че бил „девет десети жаден“ и аз за малко да се напишкам от смях. Тъгувах за дома и само побутвах месното руло в чинията си.

— Не се тревожи, не вали всеки ден. Само през ден.

Вдигнах поглед. Палаво дете на не повече от десет години. Русата му коса беше подстригана почти нула номер и носът му бе осеян с лунички.

— Да, знам — отвърнах. — Аз съм от северозапад, но днес сутринта у дома беше слънчево. Всъщност ме притеснява рулото.

Той се засмя.

— Това няма да се подобри. Само че сандвичите с фъстъчено масло и желе винаги се вкусни — посочи той към една маса, където пет-шест деца си приготвяха точно това. — Питър. Тромбон. Онтарио — представи се той. По-късно научих, че това е възприетият поздрав във „Франклин“.

— Здрасти. Аз съм Миа. Чело. Орегон.

Питър ме осведоми, че е на тринайсет години и идва в лагера за второ лято. Почти всички започвали да идват на дванайсет, поради което всички се познавали. Около половината от петдесетината ученици свирели джаз, другата половина — класическа музика, така че съставът не беше голям. Имало само още двама виолончелисти, единият от които се оказа длъгнесто момче с рижа коса, Саймън. Питър му махна.

— Ще се пробваш ли в конкурса за концерта? — попита Саймън веднага, след като Питър ме представи като Миа. Чело. Орегон. Саймън бил Саймън. Чело. Лестър, което се оказа град в Англия. Излиза, че бяхме международна група.

— Едва ли. Дори не знам какво е това — отговорих.

— Ами нали знаеш, че за симфонията на финала всички свирим в оркестър? — попита Питър.