Гейл Форман - Да остана ли

Наблюдавам как Ким и Адам се отдалечават по коридора. Иска ми се да ги последвам, но съм като залепена за линолеума и не мога да помръдна илюзорните си крака. Раздвижвам се едва след като те завиват и се помъквам подире им, но двамата вече са влезли в асансьора.

Установила съм, че нямам никакви свръхестествени способности. Не мога да минавам през стени и да прелитам по стълбища. Мога да правя само нещата, възможни и в реалния живот, само дето явно онова, което правя в своя свят, е невидимо за другите. Поне така ми се струва, понеже никой не се обръща, когато отварям врати или натискам копче в асансьора. Мога да докосвам разни неща и дори се справям с бравите на вратите и други подобни, но всъщност не чувствам нищо и никого. Все едно възприемам всичко от вътрешността на аквариум. Не го проумявам, но в действителност не проумявам и нищо от случилото се днес.

Предполагам, че Ким и Адам са се запътили към чакалнята да се присъединят към бдението, но когато стигам там, близките ми ги няма. По столовете има купчина палта и пуловери, разпознавам и светлооранжевото пухено яке на братовчедка си Хедър. Тя живее в провинцията и обича да обикаля горите, затова носи сигнални цветове — да не би някой пиян ловец да я обърка с мечка.

Поглеждам часовника на стената. Време за вечеря. Поемам по коридора към кафенето, където мирише на пържено и на варени зеленчуци като във всяко кафене. Въпреки неприятната миризма обаче е пълно с хора. По масите са насядали лекари, медицински сестри и напрегнати студенти по медицина с къси бели престилки и толкова лъскави стетоскопи, все едно са играчки. Тъпчат се с пица от картонени кутии и пюре от замразени картофи. Отнема ми известно време да открия близките си, скупчени край една маса. Баба си бъбри с Хедър. Дядо е съсредоточил цялото си внимание над сандвича с пуйка.

Леля Кейт и леля Даян са в ъгъла и си шепнат.

— Няколко синини и порязвания. Вече са го изписали от болницата — казва леля Кейт. За миг решавам, че говори за Теди, и съм толкова развълнувана, че ми иде да ревна. Но после я чувам да споменава, че в кръвта му нямало алкохол, че нашата кола просто навлязла в неговото платно и че някой си господин Дънлап твърди, че нямал време да спре. Разбирам, че не говорят за Теди, а за другия шофьор.

— Според полицията сигурно е заради снега или пък са се опитали да заобиколят сърна — продължава леля Кейт. — Явно нерядко последиците за различните участници са различни: на едните нищо им няма, а другите са фатално засегнати… — отбелязва тя и замлъква.

Не знам дали бих казала, че господин Дънлап е „добре“, колкото и повърхностни да са раните му. Питам се какво ли е преживял — събужда се във вторник сутринта, качва се в пикапа си и потегля на работа в завода или пък до магазина за хранителни стоки, или пък до закусвалнята на Лорета, за да хапне рохки пържени яйца. Господин Дънлап, който може би е страшно нещастен или страшно щастлив, женен с деца или пък ерген. Само че какъвто и да е бил рано тази сутрин, вече е друг човек. Животът му също се е променил безвъзвратно. Ако каквото казва леля е вярно и катастрофата не е по негова вина, тогава „горкият нещастник“, както би се изразила Ким — просто е попаднал на неподходящото място в неподходящия момент. Заради лошия си късмет и понеже тази сутрин бил в пикапа си и карал на изток по шосе 27, две деца са останали без родители и поне едното от тях е в тежко състояние.

Как изобщо човек живее с такава вина? За секунда си представих, че се оправям и отивам в къщата на господин Дънлап, за да сваля бремето от плещите му и да го уверя, че случилото се не е по негова вина. Може би дори ще станем приятели.

Разбира се, най-вероятно няма да стане така. Срещата сигурно ще бъде неловка и тъжна. Освен това все още нямам представа какво ще реша, още не знам дали изобщо ще реша да остана. И докато реша, трябва да оставя всичко в ръцете на съдбата или на лекарите, или на онзи, от когото зависят тези неща, когато вземащият решение е твърде объркан и не може да избере дали да се качи по стълбите, или с асансьора.

Нуждая се от Адам. За последен път се оглеждам за него и за Ким, но ги няма, затова се запътвам обратно нагоре по стълбите към интензивното.

Заварвам ги да се крият в травматологията, през няколко коридора от интензивното. Стараят се да изглеждат небрежно, докато пробват вратите на различни складови помещения. Най-накрая намират една незаключена врата и се шмугват вътре. В тъмното опипом търсят ключа на осветлението. Не ми се иска да ги разочаровам, но той всъщност е навън в коридора.

— Не съм сигурна как точно става това извън филмите — казва Ким на Адам, докато опипва стената.

— Всяка художествена измислица почива на някой факт — отговаря той.

— Изобщо не изглеждаш като лекар — осведомява го тя.

— Надявах се да го докарам на санитар. Или на портиер.

— Че какво ще търси портиерът в интензивното? — пита Ким. Много е педантична за такива подробности.

— Ще оглежда за изгорели крушки. Не знам. Зависи как ще се развият нещата.

— Още не разбирам защо просто не отидеш при семейството й — пита Ким практично както винаги. — Сигурна съм, че баба й и дядо й ще ти обяснят, може дори да те вкарат да видиш Миа.

Адам поклаща глава.

— Знаеш ли, когато онази сестра заплаши да повика охраната, първата ми мисъл беше да се обадя на родителите на Миа да оправят нещата. — Адам млъква и си поема няколко пъти въздух. — Просто случилото се ме връхлита отново и отново и винаги сякаш е за пръв път — признава той прегракнало.

— Знам — отговаря Ким шепнешком.

— Както и да е — казва Адам и продължава да търси копчето на лампата. — Не мога да отида при баба й и дядо й. Не искам да ги натоварвам допълнително. Сам трябва да се справя.

Сигурна съм, че баба и дядо всъщност с радост биха помогнали на Адам. Виждали са го няколко пъти и много го харесват. На Коледа баба винаги гледа да му приготви кленов фъч, понеже веднъж споменал, че много го харесва.

Знам също така обаче, че понякога Адам проявява вкус към драматичното. Пада си по големите жестове, например да спестява бакшишите си от доставките на пица цели две седмици, за да ме заведе на концерта на Йо-Йо Ма, вместо просто да ме покани на обикновена среща. Или пък цяла седмица да слага цветя на рамката на прозореца ми, когато се бях разболяла от варицела.

Сега виждам, че се е заел сериозно с новата си задача. Не съм сигурна точно какво има предвид, но какъвто и да е планът, съм му признателна дори и само защото го измъкна от вцепенението, в което го видях да изпада пред интензивното. И преди съм го виждала да става такъв — когато пише нова песен или се опитва да ме убеди да направя нещо, което не искам да правя — например да отидем някъде на палатка, — и нищо, дори сблъсък на земята с метеорит или гадже в интензивното, не може да го разубеди.

Освен това всъщност точно присъствието на гаджето му в интензивното беше причината Адам да крои някакъв план. Доколкото мога да се досетя, става дума за най-стария болничен номер на света, откраднат от филма „Беглецът“, който двете с мама неотдавна гледахме по Ти Ен Ти. Имам си съмнения по въпроса. Ким също.

— Не мислиш ли, че сестрата ще те познае? — пита го Ким. — Все пак ти й се разкрещя.

— Няма да ме разпознае, ако не ме види. Вече разбирам колко си приличате двете с Миа. Същински ясновидки.

Адам не познава госпожа Шайн, затова не разбира защо е нелепо да твърди, че Ким се притеснява прекалено. Ким се намръщва, но после я виждам как омеква.

— Може би малоумният ти план ще проработи по-добре, ако всъщност виждаме какво правим.

Рови в чантата и изважда мобилния си телефон, който майка й я кара да носи още от десетгодишна — Малкия следотърсач, така го нарича Ким, — и активира дисплея. В мрака светва едно квадратче.

— А така, вече заприлича на умното момиче, каквото Миа все ми опява, че си — заявява Адам. Активира собствения си мобилен и в помещението вече се разнася мъжделива светлина.

За жалост на слабата светлина става ясно, че тесният килер е пълен с метли, кофи и няколко парцала, но няма нищо от дегизировката, която Адам се е надявал да намери. Само да можех да им кажа, че в болницата има съблекални, където лекарите и сестрите оставят цивилните си дрехи и обличат болничните си престилки. Единствените болнични дрехи, които двамата ми приятели имат на разположение, са нелепите нощници, с които обличат пациентите. Вероятно Адам би могъл да навлече някоя нощница и да пообиколи коридорите в инвалидна количка, без никой да се усети, но така няма да успее да влезе в интензивното.

— Мамка му! — възкликва Адам.

— Няма да се отказваме — отсича Ким, внезапно превърнала се в напориста мажоретка. — Болницата има поне десет етажа. Все ще намерим някой отключен килер.

Адам се свлича на пода.

— Не, имаш право. Това е глупаво. Трябва ни по-добър план.

— Може да се престориш, че си взел свръхдоза, и ще се озовеш в интензивното — предлага Ким.