Мама забременяла с мен заради сватбата на други. Гаджето на един от приятелите музиканти на татко, който се преместил в Сиатъл, забременяло и те направили светкавична сватба. Мама и татко отишли на тържеството, понапили се и когато се върнали в хотела, не подходили с обичайното внимание. Три месеца по-късно се появила синята черта на теста за бременност.

Разказват, че и двамата не били особено готови да станат родители. Но и дума не можело да става да се лишат от мен. Мама е ревностен привърженик на това човек да има избор. На колата си била залепила стикер с надпис: „Ако не можеш да ми се довериш да направя избор, как можеш да ми се довериш да родя дете?“ Нейният избор бил да ме задържи.

Татко се колебаел повече. И се уплашил повече. До мига, в който лекарят ме извадил, и татко се разплакал.

— Дрън-дрън — възразяваше той, когато мама разказваше историята. — Нищо подобно.

— Значи не се разплака, така ли? — питаше мама подигравателно и развеселено.

— Очите ми се насълзиха. Не съм плакал. — После татко ми намигаше и показваше с мимики, че е плакал като бебе.

Тъй като бях единственото дете в обкръжението на мама и на татко, представлявах новост. Отгледа ме една общност от музиканти, имах десетки лели и чичовци, които ме възприемаха като свое намерениче дори когато започнах да проявявам странно предпочитание към класическата музика. Не ми липсваше истинско семейство. Дядо и баба живееха наблизо и с радост ме вземаха за уикендите, за да може мама и татко да си повилнеят и да стоят по цели нощи на някой от концертите на татко.

Мисля, че едва когато станах на четири, родителите ми осъзнаха, че наистина го правят — че отглеждат дете, — макар да нямаха купища пари и „истинска работа“. Имахме хубава къща с нисък наем. Имах си дрехи (нищо, че ми бяха от братовчедите) и растях щастлива и здрава. „Беше ни като експеримент — казваше татко. — Учудващо успешен експеримент. Решихме, че може да е било щастлива случайност, затова ни трябваше още едно дете, нещо като контролен обект.“

Опитвали четири години. Мама забременяла два пъти и двата пъти пометнала. Мъчно им било, но нямали пари за изследванията за плодовитост, които обикновено си правят хората. Когато навърших девет, решили, че може би така е по-добре. Вече ставах самостоятелна. Престанали да опитват.

И като че ли за да се убедят колко е хубаво да не са вързани с бебе, мама и татко решиха да отидем в Ню Йорк за една седмици и купиха билети. Планираха да посетим легендарния музикален клуб Си Би Джи Би и „Карнеги Хол“. Обаче, когато мама за своя изненада установи, че е бременна, и за още по-голяма изненада остана бременна и след първите три месеца, се наложи да отменим пътуването. Беше изморена, гадеше й се и беше толкова раздразнителна, че татко се опасяваше тя да не наплаши до смърт нюйоркчаните. Освен това бебетата са скъпа работа, та трябваше да пестим.

Нямах нищо против. Вълнувах се за бебето. И знаех, че „Карнеги Хол“ няма да избяга. Някой ден щях да отида.

17,40 ч.

В момента съм малко уплашена. Дядо и баба си тръгнаха преди малко, но аз останах тук, в интензивното отделение. Седя на един от столовете и прехвърлям в главата си разговора, който беше много приятен, нормален и спокоен. Докато не си тръгнаха. На излизане от интензивното ги следвах по петите, а дядо се обърна към баба и попита:

— Според теб наистина ли тя решава?

— Какво да решава?

На дядо явно му беше неудобно и той пристъпи от крак на крак.

— За онова… Дали решава? — прошепна той.

— Какви ги говориш? — възкликна баба едновременно раздразнително и нежно.

— Не знам какви ги говоря. Ти вярваш в ангели.

— Какво общо има това с Миа? — попита баба.

— Ако тях вече ги няма, но още са тук, както ти вярваш, няма ли да поискат тя да отиде при тях? А ако и тя поиска да отиде при тях?

— Не става така — сряза го баба.

— А! — възкликна само дядо и разпитът свърши.

След като си тръгнаха, си помислих, че сигурно някой ден ще кажа на баба, че никога не съм възприемала нейната теория за птиците и други твари, дето може да са ангели пазители. А сега съм по-сигурна от всякога, че няма нищо такова.

Родителите ми ги няма. Не ме държат за ръка, не ме окуражават. Прекрасно ги познавам и съм убедена, че ако можеха, щяха да го направят. Е, може би не и двамата. Сигурно мама щеше да остане при Теди, докато татко е при мен. А всъщност никой от двамата не е тук.

И докато размишлявам над този факт, си спомням думите на медицинската сестра. Че аз командвам. Изведнъж ми просветна какво всъщност дядо питаше баба. И той беше чул сестрата. Преди мен беше схванал какво иска да каже тя.

Да остана ли? Да оживея ли? От мен зависи.

Цялата тази работа с предизвиканата кома са само докторски дрънканици. Нищо не зависи от лекарите. Не зависи и от отсъстващите ангели. Не зависи дори от Бог, който дори да съществува, никакъв не се вясва сега. Зависи от мен.

Но как да реша такова нещо? Нима бих могла да остана без мама и татко? Без Теди? Или без Адам? Твърде много е. Дори не разбирам как става цялата тази работа, защо съм тук в това състояние и как да изляза от него, ако поискам. Ако реша да остана и поискам да се събудя, ще се събудя ли веднага? Вече опитах да си плюя на петите, за да намеря Теди, и да се пренеса на Хаваите, обаче не се получи. Явно цялата работа е доста по-сложна.

Въпреки това обаче вярвам, че е истина. Отново чувам думите на медицинската сестра. Аз командвам парада. Всички чакат мен.

Аз решавам. Вече го разбирам.

И ме ужасява повече от всичко друго, което се случи днес.

Къде, по дяволите, е Адам?



Една седмица преди вечерта на Халоуин, докато бях в десети клас, Адам цъфна победоносно у дома. Носеше торба за дрехи и гузна усмивка.

— Подготви се да се гърчиш от завист, понеже току-що се снабдих с най-готиния костюм — заяви той. Дръпна ципа на торбата. Вътре имаше бяла риза с жабо, бричове и дълго вълнено палто с еполети.

— Да не се каниш да бъдеш Зайнфелд с натруфената риза?

— Пфу! Зайнфелд! И това ми било класическа музикантка! Ще бъда Моцарт. Чакай само да ми видиш обувките. — Бръкна в чантата и извади чифт неудобни на вид черни кожени обувки с метални токи отгоре.

— Гот. Мисля, че и мама има такива — отбелязах.

— Завиждаш ми, понеже нямаш толкова готин костюм. Ще нося и чорапогащник — не се смущавам, понеже съм сигурен в мъжествеността си. Имам и перука.

— Как се снабди с тези неща? — попитах, разглеждайки перуката. Все едно беше направена от зебло.

— По интернет. Струваха само сто долара.

— Похарчил си сто долара за костюм за Халоуин?

Само като чу някой да споменава Халоуин, Теди дохвърча по стълбите, напълно пренебрегна мен и дръпна верижката, която висеше от джоба на Адам.

— Чакай тук! — нареди, после хукна обратно нагоре по стълбите и след броени секунди се върна с някакъв сак. — Този костюм хубав ли е? Или ще изглеждам като бебе? — попита Теди и извади една вила, чифт дяволски уши, червена опашка и червен гащеризон.

— О! — ококори се Адам и отстъпи назад. — Направо ми изкара акъла с този костюм, а още дори не си го облякъл!

— Наистина ли? Няма ли да изглеждам тъпо с гащеризона? Не искам да ми се смеят — заяви Теди, сбърчил загрижено вежди.

Усмихнах се широко на Адам, който се мъчеше да не се засмее.

— Червеният гащеризон, плюс дяволските уши и острата опашка са толкова ужасно сатанински, че никой няма да посмее да те дразни, иначе рискува да го прокълнеш навеки — увери го Адам.

На лицето на Теди грейна широка усмивка, която разкри липсващите му предни зъби.

— И мама каза така, но исках да съм сигурен, че не го прави само за да престана да я тормозя за костюма. Нали ще ме вземете да обикаляме по къщите за лакомство или пакост? — изгледа ме той.

— Както всяка година — отговорих. — Как иначе ще получа бонбони?

— И ти ли ще дойдеш? — попита Теди Адам.

— За нищо на света не бих пропуснал.

Теди се завъртя на пети и изчезна нагоре по стълбите. Адам се обърна към мен.

— Теди е готов, а ти какво ще облечеш?

— Ами, аз не си падам много по костюмите.

Адам завъртя отчаяно очи.

— Време е да си паднеш. Това е първият ни празник Халоуин заедно. „Шутинг Стар“ ще има голям концерт. Присъстващите трябва да са с костюми, а ти обеща да дойдеш.

Изстенах мислено. Вече шест месеца бях с Адам и бях свикнала да ни смятат за най-странната двойка в училище — викаха ни Готиния и Особнячката. Започнах да се чувствам по-непринудено с другите членове от групата на Адам, дори се понаучих на няколко рокаджийски думи. Вече се справях добре, когато Адам ме водеше в Къщата на рока — порутената постройка близо до колежа, където живееха останалите от бандата. Можех дори да участвам в пънк-рок „сготви с каквото намериш“ партита, където всеки поканен трябваше да донесе от хладилника си нещо, което всеки момент ще се развали. Събирахме всички съставки и си готвехме. Всъщност се оказах много добра в това да превърна сбиротък от вегетариански бифтек, цвекло, сирене фета и кайсии в нещо, което става за ядене.