И в интензивното е същото — не личи колко е часът, нито колко време е минало. Няма естествена светлина. И непрекъснато има някакъв шум, но вместо електронното пиукане на ротативките и приятното дрънчене на монетите, тук чуваш бръмченето и бученето на медицинската апаратура, безкрайните страници, които принтерът бълва тихо, и несекващите разговори на медицинските сестри.

Не съм съвсем сигурна откога съм тук. Преди известно време сестрата с напевния глас, която харесвам, съобщи, че се прибира у дома. „Утре пак ще дойда, но искам и ти да бъдеш тук, скъпа“, каза тя. Отначало това ми се стори странно. Не би ли предпочела да се прибера вкъщи или да ме преместят в друго отделение на болницата? После осъзнах, че иска да ме види тук, понеже в противен случай ще бъда мъртва.

Непрекъснато идват лекари, които ми вдигат клепачите и размахват фенерчета. Пипат грубо и забързано, като че ли не смятат клепачите достойни за по-мило отношение. Човек си дава сметка колко рядко всъщност докосва очите на друг. Може да се наложи родителите да повдигнат клепача ви, за да извадят някоя прашинка, или пък гаджето ви да докосне клепачите ви с лека като пеперуда целувка, преди да заспите. Клепачите обаче не са като лактите, коленете или раменете — все части от тялото, които обикновено бутаме.

Сега до леглото ми е застанала служителката от социалните. Преглежда картона ми и разговаря с една от медицинските сестри, която обикновено седи на голямото бюро в средата на стаята. Направо не е за вярване как те наблюдават тук. Ако не ти размахват фенерче пред очите и не четат разпечатките от апаратите край леглото ти, следят жизнените ти показатели на екрана на централния компютър. Появи ли се дори съвсем малко отклонение, някой от мониторите започва да пиука. Винаги отнякъде се чува сигнал за тревога. Отначало се плашех, но вече знам, че в половината случаи, когато писне алармата, има проблем с някоя от машините, не с хората.

Социалната работничка изглежда изтощена, май няма да има нищо против да се пъхне в някое от свободните легла. Не съм единствената й болна. Цял следобед обикаля различни пациенти и семейства. Тя е свръзката между лекари и хора, а напрежението от жонглирането с тези два свята ясно личи.

След като прочита картона ми и разговаря със сестрите, тя се връща долу при близките ми, които вече не разговарят приглушено, а всеки сам си прави нещо. Баба плете, дядо се преструва, че дреме. Леля Даян решава судоку. Братовчедите ми се редуват на електронна игра с изключен звук.

Ким си е тръгнала. Когато се върна в чакалнята след параклиса, установи, че госпожа Шайн съвсем е рухнала. Изглеждаше страшно смутена, докато извеждаше майка си. Всъщност според мен присъствието на госпожа Шайн по-скоро помогна. Всички се заеха да я утешават и това им даде някакво занимание и усещането, че са полезни с нещо. Сега отново се чувстват безполезни, отново са подели безкрайното чакане.

Когато социалната служителка се появява в чакалнята, всички се изправят, все едно посрещат кралска особа. Тя ги удостоява с полуусмивка, която съм виждала на устните й няколко пъти днес. Според мен така показва, че всичко е наред или че няма промяна, че е тук само за да ги осведоми за последните новини, не за да пусне някоя бомба.

— Миа все още е в безсъзнание, но жизнените й показатели се подобряват — съобщава тя на събралите се роднини, които безразборно са зарязали заниманията си по столовете. — В момента при нея е белодробен специалист. Правят изследвания, за да проверят как функционират дробовете й и дали може да я изключат от респиратора.

— Това е добра новина, нали? — пита леля Даян. — Ако диша сама, значи скоро ще се събуди, нали?

Социалната служителка кимва с отработено съчувствие.

— Би било добър знак, ако може да диша самостоятелно. Това ще означава, че дробовете й оздравяват и че вътрешните увреждания се стабилизират. Все още не се знае доколко е увреден мозъкът.

— Защо? — прекъсва я братовчедка ми Хедър.

— Не се знае кога Миа ще се събуди сама, нито доколко е засегнат мозъкът. Първите двайсет и четири часа са най-критичните, но Миа е обградена от най-добрите грижи.

— Може ли да я видим? — пита дядо.

Жената от социалните кима.

— Затова съм тук. Според мен едно кратко посещение ще се отрази добре на Миа. Само един-двама човека.

— Ние ще отидем — казва баба и пристъпва напред. Дядо е до нея.

— Да, и аз така смятах — съгласява се социалната служителка. — Няма да се бавим — обръща се тя към другите от семейството.

Тримата мълчаливо тръгват по коридора. В асансьора жената се опитва да подготви баба и дядо за това как ще изглеждам, обяснява им външните ми рани, които наглед са зле, но са лечими. Казва, че лекарите се тревожат заради вътрешните контузии.

Държи се с баба и с дядо като с деца. Те обаче са по-силни, отколкото изглеждат. Дядо е бил в медицинския корпус в Корея, а баба все спасява някакви животинки: птички със счупени криле, болен бобър, сърна, блъсната от автомобил. Сърната отиде в приют за диви животни, което е странно, понеже баба мрази сърните — пасат й градината. „Красиви плъхове“, така ги нарича. „Вкусни плъхове“, така пък ги нарича дядо, докато пече пържоли от еленско. Само че баба просто не можа да понесе страданието на онази сърна и я спаси. Донякъде подозирам, че я взе за ангел.

Въпреки това обаче, когато застават на автоматичната двойна врата на интензивното отделение, двамата замръзват на място, сякаш ги спира невидима преграда. Баба хваща ръката на дядо, а аз се мъча да си спомня дали изобщо някога съм ги виждала да се държат за ръце. Баба ме търси с поглед по леглата, но точно когато служителката от социалното понечва да им посочи къде съм, дядо ме забелязва и тръгва към мен.

— Здравей, патенце — казва. Не ме е наричал така от цяла вечност, още откакто бях по-малка от Теди. Баба бавно се приближава към мен, поемайки въздух на големи глътки. Може би животинките все пак не са я подготвили достатъчно.

Служителката от социалното дръпва два стола и ги поставя в долната част на леглото ми.

— Миа, баба ти и дядо ти са тук. — Дава им знак да седнат. — Сега ще ви оставя насаме.

— Тя чува ли ни? — пита баба. — Ще ни разбере ли, ако й говорим?

— Опитайте, не знам — отговаря жената. — Присъствието ви ще й подейства успокояващо, стига нещата, които говорите, да са успокояващи. — После ги измерва със строг поглед, сякаш ги предупреждава да не съобщават нищо, което може да ме разстрои. Знам, че работата им е да предупреждават хората за такива неща, че тази жена има на главата си още хиляди неща и че не може винаги да проявява загриженост, но аз я мразя.

След като служителката от социалното си тръгва, баба и дядо мълчат цяла минута. После баба започва да бърбори за орхидеите, които отглежда в оранжерията си. Забелязвам, че е свалила градинарския си гащеризон и е облякла чист панталон от рипсено кадифе и пуловер. Явно някой е минал през къщи и й е донесъл чисти дрехи. Дядо продължава да седи неподвижно, обаче ръцете му треперят. Той не е от разговорливите, така че сигурно не му е лесно да изпълни нареждането да бъбри с мен.

Приближава се още една медицинска сестра. Има тъмна коса и тъмни очи, но очертани с лъскав светъл грим. А също и изкуствени нокти със залепени по тях сърчица. Сигурно не й е лесно да поддържа ноктите си толкова красиви. Възхищавам й се.

Не е моята медицинска сестра, но въпреки това се приближава към баба и дядо.

— Изобщо не се съмнявайте, че тя ви чува — обяснява им сестрата. — Разбира всичко, което се случва. — Стои, опряла ръце на хълбоците си. Представям си я как прави балон с дъвка. Баба и дядо вдигат поглед към нея, попиват всяка дума. — Сигурно си мислите, че лекарите, сестрите или всичко това командват парада — посочва тя към стената с медицинска апаратура. — Нищо подобно. Всичко зависи от Миа. Затова говорете с нея. Кажете й да не бърза, но в крайна сметка да се върне. И че ще я чакате.



Мама и татко никога не биха нарекли Теди и мен грешки. Или случайности. Или изненади. Или с някой от другите глупави евфемизми. Обаче и двамата не сме били планирани, а родителите ни никога не са опитвали да го скрият.

Мама забременяла с мен съвсем млада. Не тийнейджърка, но млада в сравнение с приятелския им кръг. Била на двайсет и три, а с татко били женени от една година.

В известен смисъл татко винаги си е бил мъж с папийонка, винаги е бил по-консервативен, отколкото би допуснал човек. Понеже, макар да ходел със синя коса и с татуировки, да носел кожени якета и да работел в музикален магазин, искал да се ожени за мама още когато другите им приятели си падали по пиянските връзки за една нощ. „Гадже е много глупава дума — казваше татко. — Неприятно ми беше да я наричам така. Затова се оженихме, та да мога да я наричам своя съпруга.“

Мама пък имала много объркано семейство. Никога не е навлизала в неприятни подробности пред мен, но знаех, че баща й отдавна ги напуснал и че известно време нямала връзка дори с майка си, макар че сега няколко пъти годишно се виждаме със стара майка и с татко Ричард, както наричаме втория баща на мама.

Така че мама харесала не само татко, но и голямото му, почти непокътнато и относително нормално семейство. Съгласила се да се омъжи за татко, макар да били заедно едва от година. Разбира се, направили го по своя си начин. Оженили се пред мирова съдийка лесбийка, докато приятелите им свирели китарна рокаджийска версия на „Сватбения марш“. Мама била облечена с къса бяла рокля с ресни и с черни ботуши с шпори. Младоженецът бил в кожа.