При тези думи Юън изсумтя.

– Това смях ли беше?

– Не, това бе звук на съгласие.

– Ммм – отвърна тя, като се взря в него, – знаеш ли, смятам, че затова сш тих.

– Какво имаш предвид?

– Имаш толкова много братя и си представям колко ти е било трудно да бъдеш чут.

– Повярвай ми, мога да бъда чут, ако искам.

Тя се изравни с него.

– Не знам – отвърна колебливо. – Гласът ти е толкова плътен, че се съмнявам да може да се чуе като вик.

Нора снижи гласа си до дълбок тон, който изпрати странни тръпки по гърба му.

– Виждаш ли как, като говоря така, гласът ми е прекалено дълбок? – тя извиси гласа си до нормалното. – Не, истински рев не би бил възможен с това. Жалко, че си така прокълнат.

– Жалко наистина – отвърна той под носа си, чудейки се защо се чувстваше невероятно развеселен.

Сега, като се замислеше, имаше нещо освежаващо в нея. Тя действаше прибързано и му се противопоставяше по начин, по който никой от братята му никога не бе правил.

Повечето жени се чувстваха застрашени от височината му и намръщеното му изражение. Беше достатъчно да изгледа някоя девойка за кратко, за да я накара да бяга в обратната посока или по-лошо – да я накара да се кикоти срещу него. Ненавиждаше кикотенето. Нора никога не се кикотеше. Смехът ѝ бе приятен. Успокояващ.

И тогава тя започна да си тананика. Юън дръпна юздите на коня си и се вгледа в нея.

Тя се спря за момент и го погледна с големите си очи.

– Защо ми се мръщиш сега?

– Ти си безкрайно приятна. Как може да стоиш там и да си толкова щастлива за нищо?

– Със сигурност е по-добре от това да съм тъжна за нищо. Не си ли съгласен?

Той се скова от намека ѝ.

– Всъщност ми харесва да съм тъжен за нищо. Открих, че ми приляга.

– Усмивка би ти отивала повече. Майка ми винаги казва, че усмивката е украса за лицето.

– А аз винаги казвам че лицето, както и тялото, е по-добре да е голо.

При тези негови думи, бузите ѝ се зачервиха.

– Винаги ли говориш толкова свободно?

– Мисля, че каза, че изобщо не говоря.

Лицето ѝ грейна с дяволито задоволство. Тя се наслаждаваше на словесния им дуел и въпреки че не искаше да го признае, част от него харесваше това.

– Ти със сигурност си интересна противоположност – отбеляза тя, – признавам. Образец на противоречия.

– Как така?

– Живееш в пещера, което предполага груб маниер и в същото време си се уверил да осигуриш удобствата на дома. Едновременно се държиш грубо с хората и се отнасяш мило с животните. Какво ще кажеш за това?

– Ще кажа, че си прекарала прекалено много време, мислейки за мен.

Точно както той бе прекарал прекалено много време, мислейки за нея и начинът, по който бризът развяваше русата ѝ коса, която се показваше изпод воала ѝ. Начинът, по който извивката на устните ѝ изглеждаше влажна и подканваща. Устни, които със сигурност биха били меки като листенцата на роза. Устни, които биха били като рая…

Той се отклони от посоката, в която мислите му бяха поели. Последният път, когато си бе помислил нещо толкова глупаво, скъпо бе платил за това.

Както и Киърън.

– Харесва ли ти да живееш сам? – попита го тя внезапно. – Не съм сигурна дали би ми допаднало, или не.

Преди да може да отвърне, тя добави.

– Разбира се, говоря толкова много, че най-вероятно си мислеш, че мога да поддържам разговор със себе си достатъчно дълго, сякаш никога никой не ми е липсвал.

Против волята си, той се усмихна. Нора ахна.

– Това усмивка ли беше?

Той прочисти гърлото си.

– Кое да е било усмивка?

– Странната извивка на устните ви. Сещаш се, тази, на която ъгълчетата всъщност се извиват нагоре, а не надолу.

Едва се сдържа да не се усмихне отново.

– Не знам за какво говориш.

Не свърши работа. Тя се отпусна назад с доволно изражение, красящо красивото ѝ лице.

– Имате много приятна усмивка, милорд. Може би е по-добре да криете усмивките си. Тяхната рядкост, ще ги направи още по-ценни. Затова дълбоко ще ценя тази, докато спечеля друга от вас.

Тя бе най-странната жена, която някога бе срещал. Доста луда в интерес на истината. Продължи да бърбори, а той осъзна, че я слуша въпреки волята си. Наслаждаваше се на ритъма на гласа ѝ, мекия и тих тембър. Имаше нещо успокояващо около звука и факта, че тя не очакваше да разговаря с него, а просто бе доволна, че може да бърбори сама. Но това, което най-много го притесняваше, бе страстното желание, което бе събудила в него.

Преднамерено се държеше настрана от жените. Достатъчно бе лъган, за да му стигне за цял живот, и се бе заклел много отдавна да не допуска друга жена в сърцето си. И затова бе държал всички жени на разстояние. Както физически, така и душевно. Не бе примамван от никоя от тях след Айзобел. Но нещо в Нора го караше отново да изпитва копнеж. Искаше му се да я целуне. Да ѝ се наслади. И което бе по-лошо, пожела да я държи в прегръдката си и да ѝ позволи да прогони самотата, която живееше в него. Що за странни мисли бяха това? Нямаше нужда от утеха. Той бе доказал това. Не заслужаваше утеха след стореното от него. И въпреки всичко на него му харесваше да е в присъствието на Нора. И преди да се осъзнае, бяха стигнали Леналор. Поне тук можеше да потърси малко спокойствие от дамата до него и смущаващите мисли, които тя пораждаше.

– Какво необикновено място – каза Нора, когато влязоха в малкото село. Отдавна се беше мръкнало и повечето хора се бяха прибрали за нощта. Светлината на огъня можеше да се забележи през процепите на вратите и отворените прозорци, които подминаха. – Не е много голямо – продължи тя, – но все пак е безопасно и ще свърши работа.

Юън не отговори нищо, когато наближиха дома на пивоваря, който бе в края на редица от къщи, образуващи път, водещ през селото. Двамата с пивоваря Ейнъс поддържаха противоречиви отношения. Ейнъс обичаше да вижда мъжа, който можеше да го накара да се напие до припадък и мразеше, когато Юън трябваше да си тръгне.

МакАлистър спря коня си и слезе от него пред къщата на Ейнъс. Почука.

– Затворено е за през нощта – изръмжа възрастният мъж от другата страна. – Затова, който и да си по-добре… – спря насред изречението си, когато отвори вратата, за да види Юън.

Лицето и маниерите на Ейнъс веднага се подобриха.

– Юън! – засмя се той и го потупа по гърба. – Толкова бързо ли свърши ейлът? Влез, милорд. Имам предостатъчно, за да останеш доволен.

МакАлистър тъкмо прекрачваше вътре, когато усети, че Нора не е с него. Обърна се, за да открие, че е още на коня си, гледайки недоверчиво към земята. С тихо, гърлено ръмжене той се извини на Ейнъс и отиде при нея.

– Скокът няма да те убие.

– Няма, но може да си счупя крака. Да си изкълча глезен. Най-малкото мога да си изцапам роклята. Винаги ли си толкова неучтив и оставяш една дама да се оправя сама?

– Не съм свикнал да съм в компанията на дама без братята ми да са наоколо.

Юън стисна зъбите си веднага, щом изрече думите. Не можеше да повярва, че ѝ бе споделил това.

– Какво искате да кажете? – попита Нора.

– Нищо – той ѝ помогна да слезе от коня, като се опита да не обръща внимание на факта колко приятно беше усещането да е в ръцете му. Колко хубаво бе да чувства тялото ѝ да се плъзга по неговото…

Едва се въздържа да не се наведе напред и да вдиша сладкия, женски аромат. Да позволи приятнoто ѝ ухание да го облее и опияни отново. Тъкмо я бе поставил на земята пред него, когато възрастната Сорша, съпругата на Ейнъс, се появи, за да ги поздрави. Част от него я мразеше, задето бе дошла, но разумната му страна бе доволна за разсейването. Дългата ѝ сива коса бе спусната на плитки по страните на лицето ѝ, докато стискаше кариран шал около раменете си. Сивите ѝ очи бяха весели и ярки, както самата жена. Юън я познаваше откакто се помнеше и често я мислеше за негова втора майка. Много обичаше възрастната жена.

– Милорд! – старата жена грееше. – Ейнъс не ми каза, че този път ще водите компания, и то дама. Нима най-накрая сте се задомили?

– Не, Сорша. Просто я водя при брат си.

Той остави Нора на грижите на по-възрастната жена и отведе конете зад къщата при чирака на Ейнъс, който помагаше и като коняр.

Докато Нора го наблюдаваше как се отдалечава, тя поклати глава.

– Маниерите му са потресаващи – каза тя под нос. Обърна се към възрастната жена. – Името ми е Нора.

Жената я дари с укоряваща усмивка.

– Не бъдете толкова строга с момчето, милейди. Малко е груб, но има нежно сърце.

– Държи го добре скрито.

Жената пое ръката ѝ в своята, сякаш я познаваше цял живот и я въведе в малката къща.

– Да отговоря ли на въпроса ви вместо вас?

– Кой въпрос?

– На този, който му зададохте за това, че не е бил около дама, освен ако братята му не са наоколо.

– Да, моля.

– Някога срещали ли сте някой от братята му?

– Не.

– Аз ги познавам всичките. Грижила съм се за повечето от тях, когато бях прислужница на майка им. Те са буйни младежи, това е сигурно. Но лорд Юън винаги е бил по-тих от останалите и когато някоя дама го приближеше, братята му все се бореха, за да спечелят вниманието ѝ. Няма да ви казвам колко пъти съм го виждала да се опитва да говори с жена само за да бъде избутан настрани от Брейдън или Киърън. След време се отказа да се състезава с тях и се отдръпна на разстояние, за да се погрижи за себе си и да игнорира останалите.

Това бе интересно.

– Братята му, красиви като него ли са?

– Някои смятат, че са още по-красиви. Но аз съм на мнение, че всеки е хубав по свой си начин. Най-младият, Брейдън, много прилича на Юън и е неземно красив, но заради това е доста арогантен. Локлан ми напомня за златен ангел – красив, грациозен и изискан. Най-големият от всички, Син, е като паднал ангел, мрачен и въпреки това доста привлекателен. А Киърън, бог да го прости, беше мечтата на всяка жена, поне така мисля. Имаше черна коса и толкова светли очи, че изглеждаха почти безцветни. – Сорша въздъхна замечтано. – Ах, тези негови очи. Усмихваха се дори когато беше сериозен. Той бе чаровен мошеник, който флиртуваше с повече жени от Брейдън. Казвам ви, светът не е толкова щастливо място без него. – Сорша се обърна назад, сякаш, поглеждайки към Юън, след което се наведе към нея и ѝ прошепна. – Знаеш, какъв ден е днес, нали?