Единият беше мрачен и смъртоносен, а погледът му беше зловещ. Ако съдеше по слуховете, можеше да предположи, че това е Син МакАлистър, който се беше оженил за предводителката на клана МакНийли. Красива червенокоса дама стоеше до него. Благородната ѝ стойка потвърждаваше позицията ѝ. Без съмнение, тя бе Каледония от клана МакНийли – далечна братовчедка на Нора, която никога не бе срещала.

Другият тъмнокос мъж беше толкова красив, че чак болеше да го гледаш. Той беше истинско съвършенство, а жената до него беше наобиколена от деца. Червената ѝ коса не беше толкова изящна като на Каледония, а на външен вид беше по-скоро обикновена.

Но когато тя побутна Брейдън, той я погледна, а любовта, изписана на лицето му показваше, че я смята за най-красивата жена на света.

От това я заболя сърцето. Неотдавна Юън също я гледаше по този начин.

Катарина изсвири тихо с уста.

– Кой е онзи мъж, който стои до Алекс?

Нора погледна към баща си и забеляза мъжа, който Катарина бе видяла. Беше висок, рус и неимоверно красив.

Плашещо красив.

– Това е брат ми Локлан – отвърна Юън вместо нея. – Син е отдясно на майка ми, която е на стълбите, а Брейдън е отляво. Съпругата на Брейдън, Маги, е дамата обградена от деца, а Каледония, съпругата на Син е до него.

Нора се зарадва, че бе успяла да ги разпознае.

– Имаш наистина красиви братя Юън – каза Катарина с глас, изпълнен със страхопочитание.

– Така казват.

Нора осъзна, че за първи път от дни Юън я гледа.

Той закара фургона до стълбите, след което спря и дръпна дървената спирачка.

Веднага щом тя спря коня си, баща ѝ и майка ѝ се спуснаха към нея. Въпреки че беше уплашена от това, което може да стане, тя се радваше да види отново родителите си.

– Добре ли си? – попита баща ѝ, когато ѝ помогна да слезе от коня.

Красивите му вежди бяха сбърчени от притеснение, докато я оглеждаше за наранявания.

Нора се наслади на гледката на баща си. Беше малко по-висок от нея и як. Гъстата му брада беше същото златисторусо като косата му, а кафявите му очи показваха едновременно облекчение и яд.

– Добре съм, татко. Наистина.

Той я дръпна от седлото в прегръдката си и я задържа така. Нора остана без думи. Беше толкова нетипично за баща ѝ да показва такива емоции. Винаги се бе държал така с нея, сякаш е някое нежно цвете, което ще се смачка от допира му.

И тя се чувстваше точно така в момента.

Светлосините очи на майка ѝ бяха изпълнени със сълзи, а устните ѝ трепереха.

– Добре дошла у дома, съкровище – каза тя, измествайки баща ѝ и прегръщайки я.

След това, за нейно още по-голямо удивление, баща ѝ се обърна към Раян, който беше слязъл от коня и се беше дотътрил до тях.

Той го изгледа злобно и за минута тя си помисли, че е ядосан. След това лицето му омекна.

– Радвам се да те видя, момче, напълно съм сгрешил за теб.

Тогава, за нейно пълно изумление, той прегърна Раян като отдавна изгубен син и го потупа по гърба. МакАрън се задави, сякаш не можеше да издържи силата на баща ѝ. Въпреки това баща ѝ го потупа.

– Лисандър ми обясни как са те ранили почти смъртоносно заради моята Нора. Благодаря ти.

Нора погледна към Юън, чието лице беше безизразно. Поне така беше за всички останали, но не и за нея. Виждаше колко са стегнати устните му, виждаше празнотата в очите му. Без да обели и дума, той слезе от фургона и се насочи към донжонът17. Майка му се обърна към него, но той я пренебрегна и продължи да върви. Братята му го последваха и никой от тях не говореше, докато тя беше затрупвана с въпроси от родителите си, а Лисандър, Пейгън и Бейвъл посрещнаха Катарина и Виктор.

Юън имаше нужда от питие. Голямо питие.

Но дълбоко в сърцето си знаеше, че ще е нужно нещо повече от океан от ейл, за да удави болката, която изпитваше.

– Какво се случи, Юън? – попита Локлан зад него.

– Нищо – той се спря до килера и извади оттам стомна с ейл заедно с бокал.

Изруга, щом видя, че всеки член на семейството му беше зад него. Лицето на майка му беше напрегнато и изпълнено с тревога, докато братята му изглеждаха готови да се бият с него. Снахите му се извиниха и запътиха към стълбите.

Благодарен за тяхната доброта, Юън си наля да пие.

– Нищо? – повтори Брейдън. – Александър Канмуур е тук вече от два дни, настоявайки да разбере какво си направил с дъщеря му. Заплашваше ни с война и че ще осакати всеки срещнат, ако не се появи невредима и въпреки това ти казваш, че нищо не се е случило?

Юън пресуши бокала, наля си още и изгледа злобно Брейдън, преди да пресуши втората чаша.

– Не искам да чувам за баща, който мами дъщеря си и след това я принуждава да избяга при мен. Ако Александър толкова се е притеснявал за благополучието ѝ, е трябвало да я държи вкъщи, където ѝ е мястото.

– Какво искаш да кажеш? – попита Локлан скептично.

Юън посочи ядосано с бокала към вратата.

– Вярно е. Попитай циганската мома, Катарина. Канмуур е искал да обедини нашите семейства, като е решил да измами мен и нея – Юън се засмя жлъчно. – Но измамата е за негова сметка, понеже я е обещал на Раян, който не иска да я освободи от годежа. Затова виждате ли защо всичко е проклета загуба на време.

– Юън! – сопна се майка му – Внимавай какво говориш!

Той стисна зъби и преглътна неприятния отговор, с който желаеше да отвърне. Колкото и да беше ядосан, той нямаше да нарани майка си със своите гадости. Юън понечи да си налее още ейл, но Локлан го спря, като покри бокала с ръка. Леърдът изгледа твърдо Син, Брейдън и майка си.

– Ще ни оставите ли сами?

Те се оттеглиха с неохота.

Локлан му отне бокала.

Юън изръмжа, но както обикновено, брат му не му обърна внимание и изблъска ръката му настрани, когато поиска да си вземе обратно бокала.

– Искам още малко да останеш трезвен, за да можеш да ми обясниш. Баща ѝ е отвън, готов да разкъса клана и да стовари кралете на Шотландия и на Англия върху главите ни, ако не постъпиш правилно с дъщеря му. Сега ми кажи защо е пътувала сама с теб?

Юън изгледа по-големият си брат злобно. Нямаше нужда от тази лекция и мразеше да си играят с него. Планът на Александър не беше добър и сега всичко, което искаше, бе време, за да забрави участието си в този провал.

– Казах ти всичко.

– Нищо не си ми казал.

– Юън?

Той затвори очи и стисна зъби, когато чу Нора да изрича името му. Заболя го.

Сега не можеше да се изправи срещу нея. Не и тук в тази зала, където веднъж се бе бил с Киърън, за да спечели Айзобел.

Вдигна стомната с ейл и се насочи към стълбите.

– Искам да остана сам.

Още не беше направил и крачка, когато Нора се спусна напред и застана на пътя му. Той почувства как действията ѝ накараха челюстта му да трепне.

– Дръпни се, Нора.

Но там тя стоеше непоколебима, с ръце на кръста.

– Или какво?

– Или аз ще те отстраня от пътя си.

Тя вирна брадичка предизвикателно като очевидно се приготви да се изправи срещу него.

– Не би посмял.

Уморен, ядосан, с разбито сърце и изпълнен с физическа и умствена агония, той не бе в настроение за предизвикателството ѝ. Оставяйки ейла настрани, той се изправи пред нея. Знаеше, че майка му, братята му и родителите ѝ го гледаха, но на него вече не му пукаше.

Всички можеха да вървят по дяволите.

И проклет да беше всеки, който застанеше между него и стълбите.

Нора ахна, когато Юън я метна през рамо и се отдалечи от стълбите.

– Какво правиш? – поиска да научи баща ѝ.

– Отстранявам препятствието от пътя си – Юън я остави на подплатения стол на Локлан до огнището.

За момент Нора остана да седи смаяна, не можейки да повярва, че го бе направил.

Не можеше да отрече, че я бе оставил внимателно, но все пак... Как смееше!

– Отново кървиш – ахна Нора, когато той се отдалечи от нея и се насочи обратно към ейла.

– Да, знам и всичко, което искам е да легна и да пия.

Тя се скова.

– Не можеш да пиеш, докато лежиш.

Той я погледна с див поглед през рамо, грабна стомната и се насочи към стълбите.

Този път Локлан се изпречи на пътя му.

Юън въздъхна възмутено.

– Нима ще трябва да ви преместя един по един?

– Защо кървиш?

– Греъм го намушка – обясни Нора, когато се присъедини при тях на стълбите. – Юън от дни отказва да позволи на който и да е да се погрижи за него.

– Нямам нужда да се суетиш около мен – излая Юън.

Той изтласка грубо Локлан настрани. Брат му го хвана и го дръпна далеч от стълбите. Юън замахна към него, но болката в ръката му беше толкова голяма, че го накара да се олюлее назад.

Следващото, което помнеше, бе, че Локлан беше сложил ръка на челото му.

– Изгаряш от треска.

Юън се мъчеше да диша. Просто искаше да легне и да забрави за изминалата седмица с Нора. Желаеше болката вътре в него да спре. Всичко, което изпитваше, беше агония. Горчива и свирепа, тя го раздираше отвътре.

Бе изгубил Нора.

Истината бе, че просто искаше да умре.

Изблъсквайки ръката на Локлан настрани, той направи крачка и усети как стаята започва да се върти под него.

Нора ахна, когато Юън се строполи на пода. Стомната леко докосна земята, когато той коленичи, а майка му се спусна към него.

Няколко секунди по-късно той припадна. Нора се присъедини към останалите до него само за да открие че е в безсъзнание.

– Юън! – извика Локлан и разтърси брат си опитвайки се да го събуди.

Той не реагира.

Нора вдигна ризата на Юън, за да погледне раната на хълбока му. Беше червена и подута от инфекцията.

– Упорит човек – скастри го тя. – Не можа да понесеш да ти помогна и сега виж какво направи. Кълна се, Юън МакАлистър, ако не умреш от глупостта си, аз ще те убия заради нея.