– Не – изрева той, изправяйки се въпреки болката, която го прониза. – Не е безопасно.

Тя го погледна раздразнено.

– Трябва да свърша някои неща, Юън и ако не ме оставиш сама да се погрижа за тях, в бъдеще няма да съм добра с теб. Ще бъда между онези дървета и няма да се бавя много.

Юън погледна към дърветата, които беше посочила, опитвайки се да види дали нещо се спотайваше там, за да я грабне. Не искаше да я изпуска от погледа си, но разбираше нуждата ѝ да остане сама.

– Добре. Но искам през цялото време да говориш, за да знам, че си добре.

Тя се засмя.

– Мисля, че това ще е първият път, в който някой ме е приканвал да говоря.

Той я целуна внимателно.

– Държа на езика ви, милейди – каза той, като го вкуси със своя. Простена, когато я усети. – Да – отвърна ѝ, отдръпвайки се. – Смятам, че съм обсебен от него.

Тя го дари с възхитителна усмивка.

– Означава ли това, че си променил мнението си да го отрежеш?

Той се засмя, като си спомни какво ѝ бе казал в деня, в който се бяха срещнали.

– Да, любима. Доста се привързах към него. Сега върви, преди да се е стъмнило повече.

Тя прехапа устна, след което направи каквото ѝ бе казал. Когато се отдалечи започна да говори за любимата си балада.

– Знаеш ли – каза тя с глас, носещ се откъм гората, – липсва ми лютнята. Жалко, че не беше с мен, когато Греъм се появи. Можех да я използвам, за да го халосам.

Юън се усмихна, докато тя продължи да говори.

Небеса, колко обичаше приказките ѝ.

– Между другото, Юън, наистина съжалявам за всичко това.

Той се замисли над всичко, което им се бе случило откакто се беше събудил, за да я намери да стои до леглото му.

– Недей – отвърна той високо, като се отпусна назад, за да си почине. – Като цяло, беше доста интересно, нали? А и ти каза, че винаги си готова за приключение.

– Вярно – отвърна тя от другата страна на дърветата. – Но никога не съм искала това да се случи.

– Сигурен съм, че и баща ти не е искал.

– Баща ми?

– Да, Катарина ми каза, че им е платил да ни съберат.

За няколко минути настъпи пълна тишина.

– Нора? – попита той притеснено. – Още ли си там?

Тя пренебрегна въпроса му.

– Какво искаш да кажеш с това, че баща ми им е платил?

Юън ѝ обясни всичко, докато се опитваше да освободи ръцете си от въжетата със зъби.

– Значи баща ми е искал да те ожени? – попита тя, след като се върна при него.

Той погледна нагоре, за да види не особено доволното ѝ изражение.

– Очевидно.

Тя изглеждаше слисана, докато стоеше там с ръце на кръста.

– Аз съм глупачка.

– Защо говориш така?

– Трябваше да разбера, че нещо става. Баща ми казваше, че нямам друг избор, освен да се омъжа за Раян, след което прислужницата ми ми заяви, че единствената ми надежда е да отида в Англия: „Ще имате нужда от ескорт, милейди.“ каза Агнес. „Мисля, че няма да има по-добър мъж от Юън МакАлистър. Той ще ви заведе в Англия достатъчно бързо и няма да се налага да се притеснявате за него. Всички МакАлистър са добри мъже…“ – Тя прекъсна тирадата си, за да сбърчи устни. – О, толкова са лоши. Трябваше да се усетя, когато Агнес доведе слугата като придружител. Защо не го прозрях?

– Защото си била уплашена.

Нора въздъхна с отвращение. Чувстваше се наистина глупаво. Как беше възможно да остави баща си да я манипулира по този начин? Мъжът беше истински дявол, в това нямаше съмнение и когато се прибереше у дома, тя беше твърдо решена да го уведоми какво мислеше за машинациите му.

Докато безгласно упрекваше баща си, чу как стомахът на Юън изкъркори.

– Трябва да хапнем, нали?

Той въздъхна уморено.

– Не мисля, че съм в състояние да хвана друго освен настинка в сегашното си положение, и дори и да можех, не смея да запаля огън, докато ме превъзхождат числено, ранен съм и невъоръжен.

Тя го погали по ръката.

– Мога да събера зеленина и да направя салата за двама ни. Няма да е най-добрата, но ще ни поддържа силни.

Противно на възраженията ѝ, Юън се изправи, за да отиде с нея. Отказа да я изпусне от поглед, докато я следваше. Въпреки че това я смущаваше, малка част от нея се наслаждаваше на загрижеността му.

Можеше да не го бе казал, но на нея ѝ допадаше фактът, че я обича. Със сигурност не можеше да има друга причина, поради която да е толкова загрижен за благополучието ѝ?

След като събра зеленината, тя отиде до малкия поток за прясна вода, с която да я измие. Юън коленичи на брега и се наведе, изсумтявайки, за да пие. Заради начина, по който ръцете му бяха вързани, не можеше да направи нищо повече, освен да смуче вода от пръстите си.

– Ето – каза Нора, като остави зеленината настрани. – Нека ти помогна.

Тя събра шепи и му помогна да пие.

Той се усмихна с благодарност, след което наведе глава, за да я целуне по устата.

Чувствените му устни я накараха да въздъхне. След всичко, което се беше случило, тя намираше целувката му, необичайно окуражаваща.

– Мислиш ли, че още тази нощ ще ни открият? – попита Нора, след като се бе наситил както на устните ѝ, така и на водата.

Юън легна на земята, докато тя използва скута си като място където да накъса и смеси листата.

– Не – отвърна той. – Гората е прекалено гъста, а и вече е твърде тъмно. Ще трябва да спрат за през нощта. До зазоряване ще сме в безопасност.

Нора кимна, докато го хранеше със салатата и също хапна малко.

– Сигурно е много дразнещо, да не можеш да се освободиш – каза тя, след като преглътна голяма хапка.

– Трябва да призная, че не е една от любимите ми ситуации.

Нора хвана ръцете му със своите и остана удивена от силата на мъжа пред нея. Никога не беше срещала друг като него.

– Беше невероятен. Не мога да повярвам, че извади пръстена от стената.

– Има моменти, в които е полезно да си мечок.

– Да, има…

Очите ѝ се насълзиха, когато си помисли какво се бе случило през този ден.

– Горкият Раян. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Ако беше по-едър…

– Шшш – прошепна Юън. – Не е твоя вината, че се е сбил с тях.

– Ако не бях там…

– Той е този, който… – Юън замълча, когато за малко бе повторил думите, които тя му бе казала относно избора на Киърън да се самоубие.

Тя бе също толкова отговорна за това, което Раян бе направил, колкото той бе отговорен за Киърън.

Брат му беше глупакът, който бе влязъл в езерото.

И за какво?

За безполезна блудница, която бе унищожила всеки мъж, който бе познавала, включително и собственото си семейство? Айзобел не я бе грижа за никого другиго, освен за себе си и Киърън бе постъпил глупаво, като бе захвърлил живота си заради някой като нея. Юън беше прекарал последните години от живота си в изолация с вината, която го разяждаше. Винеше себе си за решението, което Киърън беше взел. Не той беше принудил брат си да влезе в езерото. Глупостта на Киърън го беше направила. В края на краищата, брат му не беше помислил за никой друг освен за себе си. В скръбта си, той бе погубил не само живота си, но и този на Юън.

И то само защото Юън го беше позволил. Бе разрешил на собствената си мъка, вина и болка да го заслепят. Киърън трябваше да бъде по-силен. Ако Айзобел значеше толкова много за него, той трябваше да тръгне след нея и да си я върне. Киърън трябваше да се бори за това, което иска. Юън щеше да се бори. Никога нямаше да позволи на някой просто да му отнеме Нора…

Той примигна, осъзнавайки значението на тази мисъл.

Неговата Нора.

Кога беше започнал да мисли по този начин за нея?

И въпреки това го мислеше.

Когато си беше помислил, че Раян се е върнал за нея… Това почти го беше убило. Сега, когато тя отново бе с него, не искаше да я пуска.

Тя означаваше всичко за него. Беше всичко….

Скъпи светци, обичаше я. Той наистина я обичаше истински.

Нора осъзна, че по бузата ѝ се стича сълза чак когато Юън избърса лицето ѝ с опакото на ръката си.

– Не плачи, любов моя.

Той я придърпа внимателно към себе си и я задържа близо до гърдите си, за да може да потърси утеха в туптящото му сърце под бузата ѝ. Нора отвърна на прегръдката му и просто беше благодарна, че не беше загубила и него. Греъм МакКейд беше луд, който с удоволствие би убил и двама им. Но сега бяха в безопасност. Юън беше с нея – и двамата бяха невредими. Тя го прегърна още по-силно, доволна от този прост факт. Юън пое лицето ѝ с вързаните си ръце и я целуна.

– Люби ме, Нора – прошепна той. – Точно в този момент искам да съм в теб.

Думите му трябваше да я шокират, но тя не успяха. Истината бе, че искаше същото нещо.

– Ранен си.

– Не съм.

– Но си вързан.

Той ѝ се усмихна дяволито. Погледът му, изпълнен с желание, я накара да се усмихне широко. Повдигна ръцете си над главата ѝ и ги свали обратно надолу, за да може тя да се озове в прегръдката му. Отпусна се назад, дръпвайки я със себе си.

Внимавайки да не докосва хълбока му, Нора се засмя на гледката, която представляваха, преплетени по този начин един в друг. Но когато я целуна, смехът ѝ утихна под вълна от дълбоко желание.

Той прехапа устни, отдръпвайки се назад.

– Искам да ми свалиш панталоните.

Нора никога не беше очаквала такова нещо. Трябваше да се чувства покрусена дори от самото предложение, но част от нея беше развълнувана от идеята. Юън вдигна ръцете си, освобождавайки я отново. Окуражена от погледа му, пълен със страст, тя изпълни желанието му и развърза панталоните му, след което ги смъкна от дългите му крака. Той вече беше възбуден. Сърцето ѝ заби бързо от вида му, лежащ гол и до някаква степен безпомощен. Намираше го за необичайно еротично. Едно от ъгълчетата на устата ѝ се изви нагоре.

– Този поглед трябва ли да ме притеснява? – попита Юън.