Тя го погледна с възхищение, когато се отдръпна от нея. Изправи се бавно, обърна се с лице към стената и подпря единия си крак на нея близо до мястото, където беше забит пръстена. Хвана въжетата с ръце, използвайки крака си, за да ги издърпа срещу железния пръстен. Всеки мускул от тялото му се напрегна, докато се опитваше да освободи пръстена. Действията му изумиха Нора също толкова, колкото и факта, че може да успее въпреки че това, което правеше най-вероятно беше мъчително за него.

– Хей! – извика Руфъс, който се обърна и видя Юън на крака.

МакАлистър не спря.

Стената се разтресе, докато той дишаше тежко и се напрягаше все повече.

Нора се изправи на крака и се отдалечи от стената преди силният ѝ мечок да я събори отгоре ѝ. Никога досега не беше виждала подобно нещо. Малко преди братята да го достигнат, Юън изтръгна пръстена от стената.

Обърна се към МакКейд, като се озъби зловещо.

Нора искаше да помогне на Юън, когато братята го нападнаха, но докато тя беше там, вързана, бе пречка за него и го знаеше. Ако някой от тях я заловеше, отново щяха да я използват, за да контролират Юън, като застрашат живота ѝ. Затова тя направи единственото нещо, което можеше.

Избяга при конете в момента, в който МакКейд тръгнаха към Юън. Рискът си струваше. Бяха толкова решени да заловят Юън, че тя вече се беше качила на коня му преди Греъм да осъзнае, че бе напуснала мястото.

Не беше свикнала да язди без седло, но това нямаше значение. От нея зависеше да ги измъкне от тази ситуация и тя нямаше да предаде Юън. След като се качи на гърба на коня, тя стисна здраво краката си около ребрата му и го насочи право към мъжете.

Братята се разпръснаха.

Със сумтене, Юън се метна на коня зад нея.

Прехвърли завързаните си ръце над главата ѝ, обгърна я, и пое юздите, обръщайки коня обратно.

Пришпори го към другите коне, като ги разпръсна и ги насочи към гъстата гора.

Нора можеше да чуе как братята ругаеха, докато се опитваха да хванат конете си, а те самите се отдалечаваха от тях.

Искаше ѝ се да се обърне и да провери, дали ги преследват, но не можеше. Хватката на Юън беше прекалено здрава. Затова тя се съсредоточи, за да остане неподвижна, докато Юън маневрира.

Тялото му беше напрегнато и в готовност, докато двамата препускаха през гората. Буйният му кон прелиташе през дърветата с лекота, но въпреки това тя се ужасяваше, че братята МакКейд щяха да ги хванат. След известно време Юън спря коня и се обърна да погледне назад.

– Избягахме ли? – попита тя с глас, изострен от страх и безпокойство.

– Така мисля – той я прегърна, придърпвайки я по-близо до себе си. – Ти си блестяща, Нора.

Тя се засмя триумфално.

– Това с коня беше лесната част. Ти направи най-трудното с издърпването на пръстена от стената. Добре ли си?

– Малко ме боли, но съм благодарен, че ти запази ума си – той я целуна бързо и дълбоко по устните.

Похвалата му я накара да се усмихне.

– Нима очаквахте да загубя ума си, милорд?

– Не. Познавам те добре.

Думите му я поласкаха и тя изпита желание да го целуне заради тях. И щеше да го направи веднага щом успееха да изягат.

Щеше да го заслепи от целувки заради всичко.

Юън ги преведе през гората, все по-далеч от МакКейд.

– Не трябва ли да се върнем обратно към града? – попита тя.

Той поклати глава.

– Ще очакват да направим точно това. Без съмнение те също са се върнали и ни чакат. Предлагам да отидем още по на север, след което на запад, преди да се върнем обратно към замъка на Локлан.

Сама се изненадваше колко много му се доверяваше. Колко силно го обичаше.

Той забави коня, за да може да отвърже колана от ръцете ѝ и да я освободи. Нора се опита да се обърне, за да върне услугата, но въжетата бяха толкова стегнати, че не можа.

Тя внимателно докосна зачервените белези на китките му, някои от които вече кървяха.

– Сигурно много те боли.

– Ще оживея поне докато не намерим някакъв начин да ги отрежа.

– Онази кама не е ли в ботуша ти?

– Не, заех я на Лисандър по-рано тази сутрин и забравих да я взема.

Тя въздъхна.

– Жалко – изричайки думата тя се намръщи.

Юън изглеждаше блед и се потеше обилно, сякаш беше тичал дълго време. Решавайки, че това е в следствие на усилието, което бе приложил при стената и бягството им, тя се облегна на него и го остави да ги заведе на безопасно място.

Спряха чак когато се мръкна.

Юън я освободи от прегръдката си и ѝ помогна, доколкото можеше, да слезе от коня. Едва когато той я последва, тя забеляза ярко червеното петно на дрехите му. Приличаше на кръв. Много кръв.

Гледката накара сърцето ѝ да спре. Не можеше да е ранен. Ако беше, щеше да го е споменал.

Нали?

И въпреки това красивите му черти бяха бледи. Все още се потеше, и тя не можеше да не забележи, че движението му беше затруднено. Нямаше и следа от смъртоносната грация, която беше свикнала да вижда в своя гигант.

– Какво е това? – попита тя, като посочи петното.

– Нищо – той изведе коня на открито и го завърза, за да пасе.

Действията му накараха Нора да се намръщи и когато погледна през рамо и видя, че гърбът и профилът ѝ също са изцапани в червено, сърцето ѝ заби още по-бързо.

– Ранен ли си? – тя се спусна към него.

Той избърса потта от лицето си с ръка и поклати глава, сякаш да я прочисти.

– Греъм ме наръга, докато се биехме. Острието рикошира в реброто ми.

Нехайният му тон я накара да премигне невярващо. Как можеше да е толкова равнодушен относно прободна рана?

– Сядай, Юън МакАлистър!

Той вдигна вежда, сякаш беше изненадан, че му нарежда.

– Не мога да повярвам – промърмори тя. – Направи се на безпомощен, когато падна от дървото, но когато пострада сериозно, започваш да се правиш на благороден: „О, не боли. Всичко ще е наред.“ Как смееш! Сега сядай и ми позволи да погледна.

Той изръмжа насреща ѝ, след което изпълни нареждането ѝ.

– Не съм пеленаче, Нора, и няма нужда да ме третираш като такова. Понасял съм много по-лоши наранявания от това и все още съм тук.

Тя дори не благоволи да му отговори, защото, ако го направеше, ушите му щяха да кънтят от обидите ѝ, докато не дойдеше краят на света. Пое дълбоко въздух, борейки се с желанието да не пести думите си за него. Как можеше да постъпи така? Раната сигурно беше мъчителна. Тя го принуди да легне, за да може да повдигне ризата му и да погледне раната. Усети как цветът се оттегли от бузите ѝ като я видя. Греъм беше направил дълбок разрез. От раната, която не изглеждаше добре, все още течеше кръв.

– О, Юън – каза тя с въздишка. – Не мога да повярвам, че кръвта ти не е изтекла. Защо не ми каза, че си ранен?

Той вдигна вързаните си ръце към бузата ѝ, за да я докосне с пръсти. Настойчивостта в кристалносините му очи едновременно я разгорещяваше и я караше да трепери.

– Не можехме да спрем, Нора. Ако ти бях казал, че съм ранен, щеше да ме накараш да го направим, за да се погрижиш за мен, а не исках да те заловят отново.

От тези думи любовта ѝ се утрои. Заради нея той се бе мъчил безброй левги, без да обели дума или да се оплаче.

Тя хвана ръката му в своята и целуна пръстите му.

– Благодаря ти. А сега лежи спокойно и ми позволи да се погрижа за теб.

Той кимна, отдръпвайки ръцете си.

Юън успокои дишането си, докато лежеше, взирайки се в жената, която означаваше толкова много за него.

Заради нея беше готов да мине през огньовете на ада.

Тя погали бузата му с ръка и го смъмри с притеснен поглед.

– Имаш треска.

– Знам – можеше да я усети.

Вече трепереше, но той винаги трепереше, когато Нора го докоснеше.

Тя разкъса дамската си риза и я използва, за да направи превръзка.

– Дръж това, докато донеса малко вода.

Той изпълни нареждането ѝ.

Тя се спусна към потока близо до коня и след няколко минути се върна с друга част на ризата, която беше разкъсала.

Притисна студения плат към раната му.

Юън си пое дълбоко въздух, когато ледената вода го ощипа и платът одраска неравните краища на раната му. Да наистина болеше. Не искаше нищо друго, освен да се свие на топка и да поспи малко, но не смееше.

МакКейд можеха да са се върнали обратно в селото или все още ги търсеха.

Беше риск, за който не бе споменал на Нора. Искаше тя да вярва, че са в безопасност. Истината ненужно щеше да я разтревожи, когато тя в действителност нямаше какво да направи. Той се нуждаеше от малко почивка, преди да продължат напред.

– Иска ми се да имаше с какво да зашия това – промърмори тя, – но ще трябва да се примирим само с превръзката.

– Да го превържем с какво?

Тя повдигна полите си, дарявайки го с прекрасна гледка към краката ѝ, и откъсна още от ризата си. Голяма част от нея.

– Ако продължаваш да правиш това, девойче, докато се върнем при останалите, ще си гола – мисълта го накара да се усмихне дяволито. – Не че имам нещо против, разбира се, но мисля, че може би ще те е срам.

Тя извъртя поглед към него.

– Точно като мъж. Лежиш тук, почти умрял и всичко, за което можеш да мислиш е как си свалям дрехите.

– Полуумрял, не умрял.

Тя поклати глава, докато превързваше ребрата му.

– Непоправим си.

– Не, милейди. Аз съм насърчителен.

Тя се изчерви.

– Това не е дума, милорд.

Юън трябваше да си признае, че обичаше да я дразни.

– Разбира се, че е. При това много хубава дума.

Тя се наведе към него и го целуна леко по устните.

Юън затвори очи и вдиша аромата ѝ, докато се наслаждаваше на мекотата на устните ѝ върху своите.

Да, дамата означаваше всичко за него.

Когато тя се отдръпна, той си пое рязко дъх.

– Ти си почивай тук, докато аз…