Александър Канмуур беше известен с бясната си ярост и бързо отмъщение.

Пресвета Мери, беше спал с племенницата и братовчедка на двама крале!

Локлан щеше да го убие за деянието му, и само един бог знаеше какво щеше да направи баща ѝ с него…

Как беше възможно да се случи това?

Е, много добре знаеше как се беше случило, но защо?

Да, той беше глупак. Идиот, обречен на неприятна кастрация.

С притъпен инструмент.

Докато ума му преминаваше през ужаса на ситуацията в която бе изпаднал, Юън осъзна, че Катарина, изглежда, знаеше доста за цялата тази история и се зачуди каква друга информация криеше.

– Ти си била наясно, че Раян е този, който ви е наел, за да ме отвлечете?

Този път дори не се опита да го скрие от него.

– Да, така е. Виктор и Бейвъл не знаеха. Никога преди не бяха виждали Раян, но аз съм го срещала.

– Кога?

– Няколко пъти в замъка на Алекс.

Юън се намръщи.

– Изглежда, добре познаваш Александър Канмуур.

– Той и майка ми са приятели. Били са близки като млади.

Нещо в тона ѝ го накара да се запита дали тя не е едно от незаконните деца на Александър. Но това не го засягаше.

В момента имаше по-важни проблеми.

– Тогава защо ме доведе тук да се срещна с Раян, след като си знаела какво иска?

– Ако трябва да съм искрена, не мислех, че Раян ще има смелостта да дойде, след като ние пристигнахме с теб, а баща ѝ искаше да се уверя, че двамата ще останете заедно колкото се може по-дълго. След като му казах, че Раян се е опитал да наеме Виктор да те отвлече, той помисли, че това е добър начин да ви даде още време, в което да бъдете заедно. Беше сигурен, че ако си достатъчно време с Нора, ще я обикнеш.

Юън въздъхна дълбоко.

Изведнъж всичко придоби смисъл.

Е, не всичко, но много неща станаха доста по-ясни; слугата, който я изостави пред пещерата; някои от странните коментари, които циганите бяха направили през последните няколко дни.

Но в едно нещо нямаше смисъл.

– Защо той ще ми я повери? – попита Юън. – Откъде е знаел, че няма да я нараня?

Катарина изглеждаше така, сякаш я бе попитал най-глупавият въпрос на земята.

– Защото си МакАлистър, а честта на семейството ти е законът, който всички вие спазвате. Той знаеше, че никога няма да позволиш тя да пострада.

Юън изсумтя.

– Този мъж, все пак е глупак. Никога нямаше да поема такъв риск с живота на моята дъщеря и ми е трудно да повярвам, че той ще е толкова невнимателен с неговата.

– Е, ако трябва сме честни, той затова ни изпрати. Трябваше да ви задържим заедно и да те наблюдаваме, за да се уверим, че няма да я нараниш.

– Но защо да изпраща цигани?

Катарина се усмихна.

– Не всички сме цигани. Лисандър е един от хората на Алекс, а Пейгън му е добър приятел. Затова двамата отказаха да кръстосат мечове с теб, след като Нора обезоръжи Лисандър. Ако беше нападнал който и да е от двамата, веднага щеше да разбереш, че са обучени рицари, а не селяни.

– А ти?

– Майка ми е селянка и разчитам на Алекс за защита. Виктор ми е чичо, а Бейвъл ми е братовчед.

Юън поклати глава.

– Не мога да повярвам, че бях измамен толкова лесно.

– Не вини Нора…

– Повярвай ми – каза той, като я прекъсна. – Не я виня. Искам да убия баща ѝ. Как може да си играе по този начин с живота на хората?

– Юън? – отекна гласът на Нора.

Той погледна зад Катарина, за да види Нора да стои в началото на конюшнята.

Тя изглеждаше нервна и несигурна, докато ги наблюдаваше заедно.

– Може ли да дойдеш при мен за момент?

Думите ѝ го накараха да се намръщи.

– Няма нищо, Нора.

– Моля те, Юън – тя наблегна на всяка дума. – Наистина имам нужда да дойдеш сам навън. Сега.

Напрегнатият ѝ тон го накара да се намръщи още повече. Звучеше повече като майка, която се опитва да укроти невъзпитаното си дете, отколкото като жена, която трябваше да се разкайва заради държанието на баща си.

Той ядосано се насочи към нея.

Едва когато наближи входа, видя, че не е сама.

Греъм МакКейд беше с нея и държеше кама до гърлото ѝ. Двамата му братя го обградиха.

– Само мръдни и тя ще умре.

Юън заръзна. Искаше да се обърне, за да види дали Катарина все още беше в конюшнята, но не посмя, освен ако не искаше да ѝ навлече проблеми. Ако имаше късмет, щеше да успее да се измъкне и да доведе другите, за да му помогнат.

– Не би посмял да я нараниш – отвърна бавно Юън, пристъпвайки напред с вдигнати ръце, за да не изнервя Греъм и той да нарани Нора от страх.

– Няма да посмея да убия братовчедката на краля? – отвърна Греъм доста високо, сякаш искаше всички да ги чуят. – Юън МакАлистър ще убие когото си поиска.

Юън направи още една крачка напред, с намерението да сложи край на това, веднъж завинаги.

– Още една крачка – изръмжа Греъм – и ще я обезглавя.

Юън незабавно спря.

Срещна изпълнените със страх очи на Нора и се опита да я утеши. Нямаше намерение да позволи на Греъм или на който и да е друг да я нарани.

Каквото и да му костваше, щеше да се увери, че тя е в безопасност.

– Какво искаш? – попита Юън.

Греъм се усмихна подло.

– Ще стоиш там, докато братята ми не те заловят.

Юън чу Катарина в конюшнята и сърцето му подскочи от страх, да не би Греъм и братята му да я намерят. Нямаше да се поколебаят да я убият.

Не знаеше какво е намислила Кат, но тя винаги имаше план. Само се надяваше да го изпълни внимателно.

Юън остана мълчалив, докато двамата братя на Греъм завързваха ръцете зад гърба му.

– Извинете – каза един селянин, като се приближи предпазливо до тях. – Има ли проблем?

– Кралски работи – отвърна рязко Греъм. – Нали, милейди?

Пребледнялото лице на Нора, показваше на Юън, че желаеше да каже истината, но не смееше. Признанието щеше да погуби и двама им, както най-вероятно и добрия самарянин.

– Да. Няма проблем.

Възрастният селянин не изглеждаше убеден, но продължи по пътя си.

Най-високият от братята на Греъм беше с глава по-нисък от Юън. Имаше тъмнокестенява коса и подли кафяви очи. Той сграбчи Юън за косата и насила го качи на един кон.

МакАлистър продължи да чака Катарина или някой от другите да дойдат и да ги разсеят.

Но те не се появиха.

Накрая, братята МакКейд се качиха по конете, а той трябваше да наблюдава безпомощен как Нора беше поставена да седне пред Греъм. Видя бледото ѝ лице; страхът и загрижеността ѝ.

– Всичко ще се оправи, Нора – увери я Юън.

Съмнението, което видя в очите ѝ го прониза.

– Да, принцесо Нора. Всичко ще се оправи – Греъм се засмя зловещо и пришпори коня си напред.

– Защо ни пленихте? – попита Юън.

По-малкият брат на Греъм, Руфъс беше този, който му отвърна. По-нисък от Нора, Руфъс можеше да мине за красив, ако някога изобщо си беше взимал баня и ако престанеше да се усмихва така самодоволно.

Юън го беше срещал само веднъж, преди години, когато Руфъс и Айзобел бяха дошли на посещение при баща му в замъка на МакАлистър.

– В името на справедливостта – изръмжа Руфъс. – Ти съсипа нашето семейство и затова ние ще съсипем твоето.

Греъм отново се засмя.

– И като си помисля, че смятах, че най-доброто отмъщение ще бъде, да взема жената, която желаеш и да я направя своя. Изобщо не подозирах коя е. Само си представи как ще реагира баща ѝ, когато научи, че е била убита от Юън МакАлистър. Няма да се спре, докато не унищожи всеки член на клана МакАлистър. Няма да остави и един жив човек.

Планът им остави Юън слисан.

Със сигурност не можеше да са сериозни.

– Луд ли си?

– Ни най-малко – отвърна Руфъс. – Ние загубихме всичко, когато ти избяга с Айзобел. Роби МакДъглас настояваше за зестрата ѝ и когато баща ни не успя да му я даде, той уби татко и ни прогони.

– Да – отвърна Греъм, усмихвайки се мъчително, докато яздеше. – Борихме се да живеем само за да открием, че никой от семейството ни дори няма да признае, че ни познава. Време е МакКейд отново да се надигнат, докато Мак­Алистър си получат заслуженото… унижение.

Юън стисна зъби, за да се въздържи да им каже кой наистина беше виновен за случилото се. Да им напомни за факта, че сестра им беше невярна, лъжлива кучка, нямаше да постигне нищо.

Те виняха семейството му, не Айзобел.

Съмняваше се, че ще се вслушат в разума, що се отнасяше до нея.

– Ако търсите отмъщение, тогава ме убийте и пуснете Нора.

– О, не – каза Греъм. Очите му блестяха, изпълнени с разрушителна жестокост. – Виждаш ли, тук ще си възвърнем позициите. Кой ще бъде най-добре възнагреден с благоволението на краля, от мъжа, който се е опитал да спаси братовчедка му и който е убил убиеца ѝ.

Не, изкрещя наум Юън.

Остана ужасен от плана на Греъм.

Трябваше да се досети, че този МакКейд е луд и да го убие в кръчмата, когато имаше тази възможност.

Защо изобщо му беше позволил да напусне кръчмата жив?

По дяволите!

Сърцето на Нора биеше лудо, докато слушаше как мъжете се хвалят един на друг, какво смятаха да направят на нея и Юън. Коварният им план я ужасяваше.

В нея се сражаваха вина, ужас и гняв. Отново и отново виждаше Раян в съзнанието си. Веднага щом беше видяла Греъм, тя бе осъзнала, че нещо не е наред, затова се бе опитала да избяга.

Руфъс я бе хванал.

А Раян – бог да се смили над душата му, най-накрая бе намерил малко смелост. Виждайки, че е в беда, той се бе пресегнал за меча си.

Но не бе успял да го извадил от ножницата, когато Греъм го бе пронизал с камата си.

Раян се бе олюлял назад, хващайки се за корема, докато кръвта изтичаше от тялото му.

Нора се бе опитала да му помогне, но МакКейд бе препречил пътя ѝ.