Жената ахна.

– Дори не го казвай. Този фургон принадлежеше на дядо ми и на баща му преди това.

– Да – каза Бейвъл. – Ще ни донесе лош късмет, ако сега го изгубим. Призраците им вечно ще ни преследват.

Юън се извини, след което мъжете оставиха Нора и Катарина сами. Поне на думи.

Те обаче придружиха жените обратно, за да освободят горкия Лисандър, който звучно ги упрекваше.

– Следващият път, Кат – изръмжа Лисандър, – кълна се, баща или не, ще ти зачервя задника за това.

Катарина изсумтя невъзпитано.

Пренебрегвайки нападките им, Юън остави жените и Лисандър в малка странноприемница, преди да се върне, за да помогне на Виктор, Пейгън и Бейвъл с издирването на непознатия мъж.

Малката стая беше претъпкана с идващи и заминаващи си хора. Имаше четири прислужници и доста едър мъж, който раздаваше заповеди на жените.

Тримата се настаниха на една маса в далечния ъгъл, която току-що се бе освободила. Приятно закръглена блондинка се спря, когато наближиха масата. Тя внимателно балансираше чиниите от друга маса върху табла.

– Извинявайте, дами и господине, но ако ще поръчвате нещо за ядене, един от вас ще трябва да ме последва, за да го направи. Ужасно сме заети и не ни достига работна ръка. Не би трябвало да чакате дълго за храната си.

Лисандър последва жената, за да поръча, и докато чакаха да се върне, Катарина остави Нора сама, за да се освежи.

Нора остана сама на масата. Видя как двама мъже се сбиха и наблюдава как собственикът изхвърли и двамата навън. Приятната силна миризма на печащ се хляб и печено месо изпълваше въздуха.

Не беше нужно повече, за да накара стомаха ѝ да закъркори. Лисандър вдигна ръка, за да я уведоми, че ще се върне всеки момент. Нора зачака търпеливо, докато разговорите в залата звънтяха силно в ушите ѝ. Накрая едно изречение проехтя по-силно от останалите…

– Какво правиш тук?

Сърцето ѝ спря, когато чу гласа зад себе си. Беше глас, който познаваше прекалено добре. Глас, който смразяваше кръвта ѝ и караше сърцето ѝ да бие тревожно.

Не, не можеше да бъде…

Обръщайки се, тя видя Раян МакАрън да стои между нея и избледнялата дървена стена. Гледаше я ядосано с тъмнокафявите си очи. Светлокестенявата му коса беше прибрана назад от лицето му, а той не изглеждаше много доволен от присъствието ѝ.

– Какво търсиш тук? – попита го тя ядосано.

Той също не ѝ отговори.

– Кълна се, жено, никога не правиш това, което ти кажат. Отдавна трябваше да пътуваш към дома, а не да си тук.

Ядосаният му, заповеднически тон я накара да се намръщи.

– За какво, дявол да те вземе, говориш?

– Ставай – той я хвана грубо за ръката и я изправи на крака.

– Пусни ме! – сопна се тя, като се опита да се освободи.

Той отказа да го направи.

Нора се намръщи, докато грубо я дърпаше през тълпата. Тя удари ръката на Раян, но той отказа да разхлаби хватката си.

– Какво ти е, Раян? Полудял ли си?

– Мълчи, Нора. Не съм в настроение за приказките ти и не гарантирам какво ще направя, ако не държиш езика си зад зъбите. Някой ден ще се научиш да мълчиш и да слушаш.

Изведнъж Юън се появи насред пътя им към вратата, очите му бяха потъмнели и излъчваха смъртна опасност.

– Освободи я.

Раян извади меча си толкова бързо, че Нора ахна. Насочи го към гърлото на Юън.

– Това е между мен и нея, МакАлистър. Не ме карай да те убивам.

Настана тишина, всички очи в странноприемницата бяха вперени в двамата мъже и любопитни хора се насъбраха около тях, чудейки се какво се случва.

Юън отмести поглед от върха на меча към Нора. В твърдия му поглед тя видя ледена решителност, която смрази кръвта ѝ. Това беше мъж, който наистина можеше да убие някого. Лицето на човека, който бе започнал това пътуване с нея. А тя бе забравила колко опасен може да бъде Юън.

– Идвай! – заповяда ѝ Раян.

Юън се придвижи толкова бързо, че тя дори не успя да проследи движението му. В един момент Раян го държеше на място с острието на меча, а в следващия Юън бе избил острието настрани с ръка и го бе стиснал за гърлото.

МакАлистър го вдигна от земята за яката на ризата и го остави да виси в юмрука му. Раян се бореше с хватката му, но беше безсмислено. Юън беше много по-едър и го държеше с юмрука си както разярено куче, държеше пале.

– Кой си ти? – изръмжа Юън.

Сега, когато вече беше по-спокойна, че Юън е тук, Нора видя Виктор, Пейгън и Бейвъл да стоят зад него. Пейгън наблюдаваше ставащото с типично тихо хладнокръвие, докато Виктор беше присвил очи.

– Този, който каза, че ще ми плати – обясни той.

– Защо? – Юън попита Раян. – И какво искаш от моята жена?

– Твоята жена? – Раян повтори невярващо, а лицето му се беше зачервило от хватката на Юън. – Не е твоя, МакАлистър. Моя е. Аз съм Раян МакАрън и тя ми е обещана.

Нора видя как цветът и ядът се изпариха от лицето на Юън. Изведнъж погледът му изглеждаше замаян, сякаш някой го беше ударил. Измъченият му взор се отмести от Раян към Нора.

– Сгодена ли си? – попита я той, търсейки потвърждение.

Нора не можеше да му отговори. Думите бяха заседнали в гърлото ѝ.

– Да – каза той сподавено. – Сега ме пусни.

Юън беше достатъчно шокиран, за да изпълни молбата. Той свали доста по-ниския мъж на земята, след което го изгледа намръщено.

– Ти си платил да ме отвлекат? Защо?

Раян издърпа дрехите си, оправяйки ги.

– Защото не исках да си около Нора. Чух, че е избягала при теб и исках да се уверя, че няма да си там, за да ѝ помогнеш. Всички в Шотландия знаят, че ако желаеш някоя жена да напусне страната, трябва да я пратиш при Юън МакАлистър особено ако е обещана на друг.

При тези думи Юън го удари.

Раян падна на земята, където остана да лежи, хленчейки като дете.

– Удари ме!

– Късметлия си, че не те убих заради това.

Раян изчисти кръвта от носа си, след което погледна към Нора.

– Тя е моя, МакАлистър. Няма да ти позволя да я имаш.

– Не ти принадлежа, Раян – сопна се Нора. – Никога няма да се омъжа за теб.

Думите ѝ натъжиха Юън.

Мъжът я обичаше до такава степен, че беше готов да плати на някого да го отвлече само за да го задържи далеч от нея. Можеше да не харесва логиката или действията на мъжа, но той със сигурност не можеше да вини глупака за мотивацията му.

Раян я обичаше толкова силно, че бе способен да предизвика гнева на МакАлистър, за да я има. Точно както Роби МакДъглас беше обичал Айзобел.

Точно като Киърън…

Нора видя лицето на Юън и знаеше какво си мисли. Можеше да види болката му. Ако си мислеше, че Раян я обича, никога нямаше да ѝ позволи да остане с него.

Щеше да го загуби завинаги.

– Раян – каза Нора отчаяно. – Признай на Юън истината. Кажи му защо не можеш да ме понасяш. Кажи му какво наистина мислиш за мен.

Раян изглеждаше поразен, когато се изправи на крака. Той я изгледа, сякаш тя бе някое рядко съкровище. Ако не знаеше по-добре, дори тя щеше да си помисли, че той говори искрено. Но за разлика от Юън, Нора познаваше сърцето на тази коварна змия.

– Как можа да кажеш това, Нора? – попита я Раян, изглеждаше наранен и притисна сърцето си. – Родителите ни са планирали този брак откакто сме били деца. Обичам те. Винаги съм те обичал. Не искам друга годеница.

Юън присви очи, сякаш го бяха ударили. Когато срещна погледа ѝ, очите му бяха тъжни.

– Ти ме излъга, Нора.

В нея се зароди паника. Трябваше да накара Юън да види истината. Не можеше да му позволи да си мисли, че го беше излъгала, когато не беше така.

Проклет да беше Раян и лъжите му.

– Не, не съм – тя се обърна към МакАрън и го изгледа заплашително. – Кажи му истината, Раян или сама ще те пребия.

– Истина е – отвърна той искрено. – Искам да бъдеш моя годеница. Нека Всемогъщия да ме убие, ако лъжа.

Юън си пое дълбоко дъх, докато се опитваше да отблъсне горчивата мъка, която чувстваше. Нещо в него се беше смачкало от думите на Раян.

Значи той наистина я обичаше.

Проклета да си, Съдба, за това, че се повтаряш.

Беше точно както преди.

Само че този път, Юън щеше да се увери, че тази жена ще отиде там, където принадлежеше. Нора щеше да се прибере у дома с Раян и той щеше да се върне обратно при…

Неспособен да довърши мисълта си, Юън се обърна и напусна странноприемницата. Безмълвната тълпа се отдръпна, правейки му път да мине.

Бейвъл, Лисандър, Пейгън и Виктор се спогледаха неловко, преди да го последват.

Нора понечи да тръгне след Юън, но гневът ѝ към Раян беше прекалено голям.

Първо щеше да си уреди сметките.

Тълпата, която ги беше обградила, бавно се върна към работата си, обсъждайки случилото се.

– Защо направи това? – настоя тя.

– Защото трябва да се оженя за теб.

– Защо? Ти не ме обичаш. Не можеш дори да ме понасяш. Всичко, което някога си правил е да ме мъмриш и да се подиграваш на всяка част от мен.

Раян извърна поглед настрани, сякаш му беше прекалено трудно да се изправи пред истината.

– Защото има нужда от зестрата ти. Ако не я получа, ще умра след по-малко от два месеца.

Шокът от думите му измести гнева ѝ. Това беше последното нещо, което очакваше да чуе, но ако се вземеше под внимание странното му поведение в този момент, вече нищо, което той кажеше или направеше, не можеше да я изненада.

– Защо?

Раян въздъхна отегчено и се отдалечи от тълпата, която все още ги наблюдаваше.

Той сниши глас, за да може само тя да го чува.

– Помниш ли миналата пролет, когато отидох до континента?

– Да.

– Отидох, за да се опитам да си намеря друга годеница. Майка ми ме притискаше да поискам ръката ти от баща ти. Каза ми, че ми е време да се задомя и да те взема за съпруга. Бях ужасен от самата идея да прекарам живота си, обвързан с теб. Помислих си, че ако участвам в турнирите и си изградя репутация и натрупам състояние, ще мога да си избера годеница.