В отговор на реакцията му Пейгън се ухили.

– Ето това очаквах от теб. Няма да търпиш някой да я обижда. Звучи ми като любов.

Юън се намръщи.

– Нищо не знаеш.

– Вярно е. Не знам нищо за стрелата на Купидон и нямам желание да научавам. Но ако някога бъда поразен от неговите машинации, не мисля, че бих пуснал тази, която ме интересува и да я гледам в прегръдката на друг. Единственото, което знам, е как да се бия за това, което искам.

– Някога налагало ли ти се е?

Той стана мрачно сериозен, очите му ледени и в този момент Юън беше щастлив, че не се е изправял пред този мъж в битка.

Имаше нещо смъртоносно и зловещо в Пейгън.

– Всеки ден.

В ума на Юън проблесна гледката как Айзобел тича към своя любим. Двамата се бяха прегърнали и целунали. Той ги бе наблюдавал смаяно, докато гневът му не го бе подтикнал да нападне. Нощ подир нощ той бе лежал буден, с желанието да беше пребил онзи рицар в този ден. Да беше продължил да се бие, докато мъжът не го беше убил. Но той бе твърде съкрушен, за да диша.

– Благодаря ти, Юън – бе му казала Айзобел, докато наблюдаваше пребитото му и окървавено тяло с леден поглед. – Ако не беше ти, аз все още щях да съм затворена във високопланинската част на Шотландия без всякаква надежда, че мога някога отново да видя Гилбърт.

След това и любимият ѝ му бе благодарил, без да подозира какво му бе обещала Айзобел, ако ѝ помогне; и двамата се смееха, докато хората на Гилбърт го съпровождаха навън. В края на краищата, той се утешаваше със знанието, че тази жена, толкова жестока и невярна, която бе използвала тялото си, за да подмами него и Киърън, никога нямаше да остане вярна на рицаря. Както тях и Гилбърт щеше да научи това. А тогава, господ да се смили над него.

Юън въздъхна. Животът винаги го объркваше. Нора не беше невярна. Той знаеше това. Никога не беше използвала тялото си, за да постигне своето. Но му се беше отдала. Искаше му се някой от братята му да беше тук, за да си поговорят. Не, желаеше Киърън да е тук, за да поговорят. Стомахът го сви, като си спомни последният път, когато бяха заедно.

– Тя не те обича.

– Обича ме, Киърън. Приеми го.

Бяха се били като лъвове, опитвайки се да се разкъсат, докато Брейдън не бе застанал между тях, за да ги разтърве.

– Вие сте братя! – бе им се сопнал той. – Нима ще позволите на жена да застане между вас?

Избърсвайки кръвта от лицето си, Юън се бе взрял ядосано в Киърън.

– Никога не си обичал някоя жена за повече от няколко седмици. Можеш да имаш, която пожелаеш. Но Айзобел ме обича. Не можеш ли да ни оставиш на мира?

– Как можеш да го искаш, след това, което направи? Тя беше моя годеница, а ти си я присвои зад гърба ми. Ти не си мъж, Юън – ти си лицемерен страхливец.

Бяха продължили да се бият, докато накрая Локлан не бе извел Киърън от стаята. Същата вечер, Айзобел беше дошла и му бе казала, че си тръгва.

– Ако ме обичаш, Юън, ела с мен и можем да бъдем заедно завинаги. Никога няма да можем да останем тук в Шотландия със семейството ти. Никога няма да ни простят за това, което направихме. Единственият ни шанс да сме щастливи е да отидем в Англия. Ела с мен.

Като глупак, той бе тръгнал. Беше грешка, за която щеше да плаща до края на вечността.

Нора седеше в кръчмата с натежало сърце. Какво щеше да е нужно, за да повдигне духа на Юън? Тя погледна към Катарина, която се беше върнала отвън с нови дрехи за вечерта.

– Кат? – Жената се спря и я погледна. – Познаваш ли мъжете?

Катарина се усмихна.

– Да, милейди. Знам доста за тях.

– Как ги омайваш?

– Всички мъже или само Юън?

Нора се изчерви.

– Само Юън.

С усмивка на лице, Катарина я повика с пръст да я последва.

– Нека споделя с теб тайна, която майка ми ми каза. Гарантирано е, че ще спечелиш всеки мъж, без значение дали е просяк, или крал. Довери ми се, Нора. Прави каквото ти кажа и ще можеш да командваш всеки мъж, който ти хареса. Лорд Юън ще бъде безсилен пред теб.


Глава 9

Нора прекара часове с Катарина, докато тя я учеше на безбройните си опияняващи номера, с които да омае Юън с екзотични танци. Как да извива бедрата си, повтаряйки бурните движения на Катарина. Чувстваше се странно сладострастна и женствена, докато учеше танца, и откри колко е трудно да повярва, че майката на Кат я бе научила на всичко това.

Всичко, което майката на Нора бе направила, бе да я научи да бъде предпазлива и благоприлична. Грациозната ѝ и скромна майка щеше да полудее, ако разбереше, че Нора упражняваше такова странно езическо поведение.

Но ако така спечелеше вниманието на Юън…

– Това наистина ли ще проработи?

– Довери ми се – увери я Катарина. – Мъжете лесно се поддават на желанията си. Всичко, което трябва да направиш е да се погрижиш за тях, и voila14, те ти принадлежат.

– Да – отвърна тя, като си помисли за Айзобел и мъката, която му беше причинила.

– Затова сега Юън изпитва такава болка. Може би не трябва да го правя – каза тя, докато Кат я обличаше в една от своите рокли с дълбоки деколтета. – Майка ми винаги е смятала, че е лошо да дразниш един мъж.

– Лошо е само ако нямаш намерение да го задържиш.

Нора прехапа устна.

– Ами, ако не съм сигурна дали го желая?

– Така ли е?

Тя се поколеба, замисляйки се по въпроса.

– Да… не… може би?

Катарина поклати глава.

– Милейди, какво повече може да искаш от един мъж? Той е красив и е загрижен за теб. Гледа те така, сякаш животът му зависи от твоето щастие. Какво ли не бих дала, за да имам мъж, който да ме обича така, както той обича теб.

Изпълнена с несигурност Нора прехапа устна.

– Да, права си. Ако трябва да се омъжа, а аз трябва, не се сещам за друг, който бих предпочела пред Юън.

– Тогава защо се измъчваш?

– Ами, ако не ме иска? Той предпочита тихата си самота, а аз със сигурност не съм тиха.

Катарина завърза тънък прозрачносин воал около кръста на Нора.

– Чудя се дали толкова много му харесва, или просто е свикнал.

Нора изсумтя.

– Какво имаш предвид?

– Питам се дали го е избрал, защото му харесва, или е бил принуден от други.

Катарина отстъпи и огледа Нора преценяващо.

– Може би – съгласи се Нора. – И аз съм му казвала това, но никога не е говорил много дали е вярно, или не. – Тя замълча, когато Катарина се приближи, за да оправи косата ѝ. – Защо ми помагаш, Кат? Трябва да си смутена от това, което правим, а не да участваш.

Катарина се усмихна.

– Животът е кратък, Нора. Както майка ми преди мен, вярвам, че трябва да сграбчиш това, което искаш, докато си достатъчно млада, за да му се насладиш. Всичко, което имаме да ни утеши на старини, са щастливите спомени и аз искам да имам доста такива. Как може това да е нередно?

Нора въздъхна при мисълта за плътния и звънтящ смях на Юън.

– Той има хубав смях, нали?

– Да, и също толкова хубава усмивка.

Сърцето на Нора трепна, когато си спомни нежната усмивка на Юън. Начинът, по който лицето му изглеждаше, когато омекнеше.

Той бе разкошен мъж.

– О, Катарина, надявам се да си права. Никога не съм очаквала да го харесам особено след начина, по който го срещнах, когато беше пиян в пещерата си. Мислех си, че е голям, лош звяр. Но той е много повече от това.

Катарина постави панделки в косата ѝ.

– Какво те накара да го потърсиш?

– Прислужницата ми го предложи. Тя каза, че само МакАлистър ще има възможността да ме заведе в Англия. Че те притежават връзките, които ще им позволят да ме заведат при леля ми без баща ми да се меси.

– Сигурно си била уплашена.

– Малко – призна си тя. – Това, че прислужницата ми убеди един от хората на баща ми да дойде с нас, ми помогна. Първоначално той се дърпаше, след което се съгласи. Каза, че ако трябва да дойде, по-добре да ме държи под око, отколкото да пострадам. Ако някой някога научи, че е знаел за бягството ми и бях пострадала, докато бягах, щяха да държат отговорен него.

– Вярно е без съмнение.

Нора се взря в пода, докато в съзнанието си отново повтаряше всичко, което ѝ се беше случило, откакто беше започнала приключението да избяга от Шотландия.

В Юън тя бе открила чудо. Мъж, който я изслушваше. Който докосваше сърцето и душата ѝ. Почти всички, които познаваше ѝ се подиграваха, като пренебрегваха въпросите ѝ. Всеки път, когато кажеше нещо и очите им бързо се ококорваха. Никога не бе виждала този поглед у Юън. Той винаги изглеждаше заинтересован от нея и от това, което тя имаше да каже. Но дали щеше някога да ѝ позволи да остане с него? Ако това, което Сорша ѝ беше казала, бе вярно, той щеше да прекара остатъка от живота си сам, опитвайки се да изкупи вината си пред призрака на брат си.

– Кат? Смяташ ли, че е възможно да накарам Юън да… – тя замълча, неспособна да довърши въпроса си.

Мисълта, че може да го загуби, беше прекалено болезнена.

– Да какво?

– Нищо. Беше доста глупаво.

Катарина отстъпи назад и я огледа.

– Прекрасна си. Истинско видение.

Подаде ѝ джобно огледалце. Нора се огледа. Косата ѝ бе отметната наляво, за да пада свободно около лицето ѝ. Катарина беше сложила каял15 на очите и къна на устните ѝ.

Изглеждаше странно и ефирно.

– Мислиш ли, че на Юън ще му допадне?

– Има само един начин да разберем.

Юън лежеше тихо на едно прекалено малко легло, а звукът от гласа на Нора му липсваше. Беше странно, че сега намираше тихите нощи за потискащи, когато винаги бе откривал утеха в тях.

Тишината ехтеше в ушите му и сърцето му натежа, когато си представи какво би казала Нора, ако беше с него. Той взе лютнята в ръце и се усмихна при спомена как тя се бе упражнявала с нея. Толкова ѝ харесваше това безполезно парче дърво.