Нямаше нещо, което той да направи и братята му да не го вършеха по-добре.

Само Нора никога не го бе сравнявала с тях.

И все пак, на нея ѝ предстоеше да срещне останалите МакАлистър…

Щеше ли да я е грижа за него, ако те бяха наоколо? Или подобно на Айзобел щеше да го изостави при първа възможност?

Нямаше как да е сигурен. Но в дълбините на съзнанието му се криеше мисълта, че ако го направеше, това щеше да е ударът, който ще го унищожи. Можеше да понесе всичко, но не и тя да му се подиграе.

Виктор спря фургона в покрайнините на малък град. Катарина дръпна юздите на коня си, за да го спре, докато Лисандър, Пейгън и Бейвъл слизаха от конете.

Кат се присъедини към Лисандър, който отвори вратата на фургона, за да открие, че Юън и Нора бяха заспали отзад.

Нора лежеше върху гърдите му, а той я бе прегърнал защитнически с едната си ръка.

– Аа – изписка Катарина, радостна да ги види прегърнати.

– Трябва ли да им позволя да лежат така? – попита Лисандър. – Мисля, че ще се наложи да се пробода с меч в корема, ако някога баща ѝ научи за това.

– Ще те пронижа с меч в гърба, ако не ги оставиш на мира – отвърна Кат. – Мисля, че са чудесна двойка.

– Знаех си, че е прекалено тиха – каза Виктор. – Трябваше да се досетя, че ще е заспала.

– Е, тогава ги събуди – намеси се Бейвъл. – Толкова съм гладен, че мога да изям ботушите си.

– Буден съм – каза пресипнало Юън. – Кой би могъл да спи, когато вие четиримата джафкате като група палета?

Юън внимателно събуди Нора. Тя отвори очи, примигайки, след което му се усмихна. Въпреки добрите си намерения, той също ѝ се усмихна.

– Къде сме? – попита тя, след като осъзна, че фургонът не се движеше.

– Не съм сигурен – отвърна Виктор. – Натъкнахме се на малко село. Помислих си, че можем да си позволим вкусна вечеря и може би удобно легло за вечерта.

Нора сдържа прозявката си, докато излизаше от фургона.

Юън слезе след нея, забравяйки, че би трябвало да е ранен. Веднага щом излезе навън, Нора изцъка раздразнено с език.

– Засрамете се, милорд, да се преструвате на ранен и да се възползвате от добрината ми. И като се замисля, че се бях притеснила за вас...

Юън се почеса по брадата и смутено извърна поглед.

Минавайки покрай тях, Пейгън се засмя.

Нора игриво погали Юън по ръката, след което се повдигна на пръсти и го дари със сестринска целувка по бузата.

– Не че сте искали, но ви прощавам.

Отделиха няколко минути, за да се приведат в приличен вид. Юън хвана Нора за ръката и я поведе към града. Спря се само за да попита дали има кръчма и бяха насочени към най-голямата сграда в селото. Циганите бяха зловещо тихи, докато вървяха зад тях.

Вратата на кръчмата беше отворена и няколко мъже седяха на масите и пиеха от бокали.

– Мога ли да ви помогна, добри хора? – попита една възрастна жена, когато се приближи, за да ги приветства.

Имаше едра фигура и тъмна, кестенява коса, която бе равномерно прошарена.

Юън наклони глава.

– Бихме искали храна и легла за през нощта, ако имате свободни.

Жената ги заведе до маса, близо до огнището.

– Тук май не са много дружелюбни, нали? – попита Нора, след като седна до стената.

– Това е малко село, милейди, и повечето хора са подозрителни към непознати. Страхуват се, че или ще откраднем децата им, или ще ги прокълнем с шарка – намигна ѝ Катарина.

Нора се намръщи.

– Не мога да си представя защо.

– Нито аз – добави Юън. – Особено след като ни упоиха и отвлякоха.

Тя го сръчка с лакът. Бузите на Виктор почервеняха. Катарина и Нора се засмяха.

– Но признайте си – каза Катарина, – отвличането е най-хубавото нещо, което ви се е случвало.

Юън погледна към Нора. В това може би имаше някаква истина. Но не искаше да си го признае, особено на глас.

След като храната им бе сервирана, вратата се отвори отново. Юън видя как мъж, може би няколко години по-възрастен от него влезе. Знаеше, че има нещо познато у него, но не разбра какво е, докато човекът не подмина масата им. Беше по-големият брат на Айзобел.

Сърцето му спря да бие. Не беше виждал Греъм МакКейд от преди деня, в който Киърън беше отвел Айзобел от дома на баща ѝ.

За годините си, мъжът изглеждаше по-възрастен. Лицето му бе брадясало и изпито. Кестенявата му коса падаше свободно около раменете му, а той самият беше слаб и върлинест.

Беше очевидно, че МаКейд бяха изпаднали в трудни времена.

– Греъм – поздрави го прислужницата. – Отдавна не си идвал насам. Към дома ли си се отправил?

– Да, но не знам защо си правя труда. Ако имах малко здрав разум, щях да съм се запътил към Франция и да забравя, че изобщо съм зървал Шотландия – той се поколеба за момент, сякаш бе осъзнал, че е казал прекалено много, след което добави колебливо. – Имаш ли свободна стая за вечерта.

– Съжалявам, любов, преди няколко минути дадох последната.

Той изруга и се обърна надясно, изправяйки се точно пред мястото, където вечеряха.

Мъжът не помръдна, присвиви очи и разпозна Юън.

– Ти – изръмжа той. – Фай, не очаквах, че пускаш боклуци в кръчмата си.

Жената замръзна и ги погледна подозрително.

Юън се изправи. Не беше човек, който би позволил да го обиждат и нямаше намерение да се превръща в такъв.

– По-добре се успокой, Греъм МакКейд. Не съм в настроение.

Греъм погледна към Нора с презрение.

– От кой от братята си я открадна, а? Всички знаят, че Юън МакАлистър не може да има една жена, освен ако не я е отнел от някой друг.

Юън чу как Нора си пое рязко дъх. Изрева гневно, като заобиколи масата, за да го нападне.

Нора гледаше смаяно как двамата мъже се бият.

– Копеле – изръмжа Греъм, докато се удряха един друг. – Ти ми съсипа живота.

Юън не каза нищо, като нанесе на другия мъж удар, който го запрати право на земята. Вдигна го за ризата и го изблъска към вратата.

– Напусни, Греъм. В противен случай може да те убия.

МакКейд се засмя, разкривайки окървавените си зъби.

– Защо не го направиш? Какво значи моят живот за теб? Като нищо може да умра, след като семейството ти съсипа моето. – Греъм изплю кръв на земята и изръмжа към него. – Айзобел никога не би напуснала дома си, ако не бяхте ти и брат ти. Ти си този, който уби Киърън. Не се опитвай да обвиняваш невинно девойче за твоите дела. Тя беше добро момиче преди ти да я съсипеш.

Юън се наведе и хвана мъжа през кръста. Затича се към стената, като притисна Греъм към нея.

Преди да осъзнае, че се движи, Нора се изправи и прекоси стаята.

– Юън! – сопна му се тя. – Пусни го.

– Не и докато не го убия.

Лисандър и Пейгън се появиха до нея, за да я отдалечат от тях. Нора издърпа Юън назад, докато мъжете съпроводиха Греъм до вратата.

– Успокой се – каза тя, срещайки пламтящия му поглед.

На вратата Греъм се обърна и изкрещя прощалните си думи.

– Ти така и не отговори на въпроса ми, Мак­Алистър. От кого я открадна?

Юън пристъпи напред, но Нора го спря.

– Какво правиш?

Тя видя болката, изписана на лицето му, мъката. Пресегна се, за да докосне раната на устната му, но той избегна ръката ѝ.

– Не ме докосвай.

Обърна се и я остави да се взира след него. Нора го последва. Почти беше стигнал до фургона.

– Юън МакАлистър – каза тя остро. – Спри където си.

– Махни се, Нора. Не съм в настроение.

– Защо? Заради това, което каза онзи глупак?

Той стисна зъби и извърна поглед.

Тя се пресегна и хвана лицето му в ръце, след което го накара да я погледне.

– От никого не си ме откраднал.

– Мислиш ли, че Раян ще се чувства по същия начин? Не ми принадлежиш, Нора. Нямам право над теб.

– Прав си. Не принадлежа на теб. Не принадлежа на никой мъж на тази земя. Аз съм личност, а не собственост на баща ми, Раян или който и да е. На кого ще се отдам си е моя работа, не тяхна.

Той се опита да се отдръпне, но тя го държеше.

– Погледни ме. – Той го направи. – Ти си добър човек, Юън. Мъж с добро сърце. Ако Айзобел не е могла да види това, тогава тя е още по-голяма глупачка от брат си. Но аз те виждам. Познавам те.

Докато я гледаше, очите му се изпълниха с агония. Пое ръката ѝ в своята и я притисна към устните си. Юън вдиша сладкия ѝ аромат. Желаеше тази жена с всяка част на сърцето си. Но в края на краищата, знаеше, че Греъм е прав.

Беше я откраднал от друг.

От това, което беше разбрал, Раян можеше да се окаже като Роби МакДъглас, копнеещ по нея. Готов да рискува живот и крайник, за да си я върне.

И кой би го обвинил? Нора беше прекрасна. Не заслужаваше жена като нея. Той не заслужаваше нищо.

– Върни се вътре, Нора. Моля те.

За негово облекчение тя кимна и се подчини.

Юън отстъпи назад, опитвайки се да диша дълбоко, за да облекчи болката в гърдите си.

Трябваше да я остави и въпреки това, всичко, което искаше, бе да я задържи.

Защо никога не успя да намери жена за себе си? Жена, която не беше обещана на някой друг?

Пейгън се присъедини към него.

– Приятелят ти реши, с малко помощ от моя страна, веднага да напусне селото. Добре ли си?

– Благодаря. Да, добре съм.

Пейгън погледна в посоката, където Нора беше изчезнала.

– Тя е добра жена. Ти си голям късметлия да имаш някой, който е склонен да те оцени такъв какъвто си.

Юън кимна в знак на съгласие.

– Такава е.

– Ще се ожениш ли за нея?

Той поклати глава.

– Тя не е за мен.

Пейгън му се присмя.

– Тогава за кого е, Юън? Не мога да си представя някой друг мъж да показва такова търпение с нея, както теб. Аз например бих полудял, ако трябва да понасям езика ѝ продължително време.

Юън му изръмжа.