Нора дори не подозираше, че само я увеличаваше.

– Ами гърбът ти? – попита тя. – Там боли ли те?

– Може би. Пулсира и не мога да преценя.

Тя му помогна да се изправи до седнало положение.

Юън затвори очи, докато тя опипваше гърба му с ръце. Но истината бе, че предпочиташе да го направи с устата си.

При тази мисъл, слабините му реагираха.

Когато Нора понечи да се отдръпне, той изпъшка, сякаш го боли.

– Дясното ми рамо.

Нора започна да масажира ставата.

– Тук?

– Да.

Ръцете ѝ се спускаха по-надолу и по-надолу. О, усещането беше невероятно.

Прекалено хубаво. Дланите ѝ бяха най-прекрасното обезболяващо, което някога бе познал. Само заради това нейно пълно внимание, бе готов да падне от друго дърво.

Тя му помогна да се изправи на крака. Юън се постара да не я натоварва много с тежестта си, докато куцаше до нея. Никога досега някой не се бе грижил за него по този начин. Братята му щяха да се засмеят, след което да го сритат и да кажат да не плаче като момиче. Майка му, в някои моменти се бе опитвала да го глези, но с други трима сина, тя винаги бе заета с техните нужди и той оставаше забравен, докато тя се спускаше да обгрижва Брейдън, Киърън или Локлан. Трябваше да признае, че начинът, по който Нора се грижеше за него му харесваше. Допадаше му идеята да има пълното ѝ внимание.

И най-вече му харесваше мястото, където беше ръката му.

– Юън? Били могъл малко да смъкнеш ръката си?

С неохота той я отмести и направи каквото му каза – постави я под гърдите ѝ, за да може все още да усеща извивките ѝ. Един мъж би могъл да свикне с това. Но истината бе, че предпочиташе да обгръща нежното възвишение. Да усеща твърдите ѝ зърна и да ги дразни с ръка. Нора имаше красиви гърди. Нито прекалено големи, нито прекалено малки. Изпълваха ръката му идеално.

Тази мисъл го възбуждаше още повече. Погледна назад към дърветата и простена от желание.

– Нараних ли те? – попита тя.

– Не, любима – отвърна той пресипнало, искайки му се в крайна сметка да не пътуваха с циганите.

Приближиха се към останалите.

– Какво се случи? – попита Катарина веднага щом ги видя.

– Юън падна от едно дърво, докато се опитваше да свали воала ми – обясни Нора. – Мисля, че е наранил крака и гърба си.

Юън забеляза погледите на останалите мъже, изпълнени със съмнение и разбиращата, подигравателна усмивка на Пейгън.

– Паднал от дърво, а? – попита той с шептящ тон, предназначен само за Юън.

МакАлистър го изгледа злокобно. Когато отговори, се постара да бъде достатъчно тихо, за да не ги чуе Нора.

– О, хайде, ревнуваш, че няма красиво момиче, което сляпо да те обича.

За негова изненада Пейгън се засмя.

– Истина е. С удоволствие бих се хвърлил от планината, за да вкуся тези устни.

Юън го изгледа подозрително, но Пейгън просто се отдалечи и ги остави.

– Наистина ли? – Виктор попита Юън, след като Пейгън си бе отишъл. Той погледна към Нора. – И от колко точно високо падна?

– От достатъчно високо – побърза да го увери Нора.

Лисандър изсумтя.

– Жалко, че не е паднал на главата си.

Бейвъл го сръчка.

Без да им обръща внимание, Нора помогна на Юън да се качи отзад във фургона.

– Ти си почини тук, аз ей сега ще ти донеса нещо за пиене.

Когато Нора го остави, Катарина се приближи и ѝ прошепна така, че Юън да не я чуе.

– Не ми изглежда да е наранен, милейди. Мисля, че се възползва от вашата отзивчивост, за да може да остане по-близо до вас.

Нора се усмихна зловещо.

– Това ми е ясно. Ще е нужно нещо повече от такова леко падане, за да го нарани, но сякаш ми допада да е близо до мен.

Тя намигна на Катарина, която се засмя.

Не мислеше, че Юън ще ѝ позволи такава свобода с тялото си, ако не беше „ранен“. И, изглежда, ласките ѝ му харесваха прекалено много, за да ги спре.

Ако искаше някой да го глези, то тя със сигурност щеше да му угоди.

Докато се връщаше към фургона, тя го видя с воала ѝ. Държеше го притиснат към лицето си, сякаш го вдишваше. Забелязвайки я, той бързо го остави настрани и се поизправи. Нора го гледаше. Дългите му крака бяха изпънати напред, а той изглеждаше виновен. Тези проницателни сини очи я караха да трепери. Бе толкова страховит и силен и в същото време в него имаше нещо игриво. Но това, което най-много я въодушевяваше, бе, че не се заиграваше с други. Само на нея ѝ бе позволено да вижда по-нежната му същност. И това много ѝ харесваше.

Нора се качи във фургона и седна до него, като му подаде мяха за вино.

Той отпи и я погледна изненадано.

– Донесла си ми ейл?

– Помислих, че ще ти помогне за болката.

Виктор се приближи, за да ги провери.

– Как си, момче?

Юън я погледна смутено.

– Ще се оправи – отвърна Нора. – Просто има нужда от почивка. Ще може ли да се вози тук отзад за известно време?

Виктор кимна.

– Ще потегляме тогава.

Нора чу как другите се връщат по конете си и как Виктор завърза този на Юън и нейния за края на фургона. След няколко минути, бяха потеглили на път.

На лицето му отново се бе изписал виновен поглед, който ѝ подсказваше, че не изглеждаше толкова пострадал, колкото му се искаше тя да вярва.

Така да бъде. Нора бе повече от доволна да се вози отзад сама с него.

– Кой мислиш е мъжът, който е платил да те отвлекат? – попита тя след кратко мълчание. – Имаш ли много врагове?

– Не. Единственият ми враг беше Роби МакДъглас, но след като враждата между клановете приключи, той ми прости и се държим приятелски.

– Това е странно, нали? Чудя се дали не е жена, която се е увлякла по теб и е платила на някой да те заведе при нея.

Юън ѝ се намръщи.

– Доста странно нещо си мислиш.

– Не чак толкова. Доста си привлекателен, когато не се мръщиш.

– Не се мръщя.

Тя докосна челото му и приглади чертите му.

– Мръщиш се прекалено много.

– А ти говориш прекалено много.

Тя се усмихна с топла усмивка.

– Да, затова Раян ми е толкова ядосан. Казва, че съм постоянна вихрушка от глупости.

С въздишка Нора придърпа главата му към своята. Цяла вечност можеше да отпива от устните му.

Известно време Юън хапеше устните ѝ, като ги галеше и дразнеше. За първи път тя стоеше по този начин с мъж и му позволяваше да прави каквото поиска с устата и тялото ѝ.

И това много ѝ харесваше.

Най-накрая Юън се отдръпна и Нора се настани до него в безопасността на прегръдката му, докато фургонът се друсаше под тях. Никой от двамата не бе спал особено предишната вечер.

И затова тя позволи на успокояващия звук на сърцето му да я примами в блажен сън.

Юън си играеше с косата ѝ, докато нежният ѝ дъх галеше врата му. Колко обичаше начина по който усещаше тази жена в ръцете си. Беше толкова нежна срещу неговата твърдост.

Опита се да си спомни Айзобел. Не можеше дори да си представи лицето ѝ, а само болката, която тя бе оставила след себе си.

Вместо това си спомняше Киърън. Беше опитал да му каже, че Айзобел не го обича.

Киърън го беше нападнал свирепо, като го бе нарекъл лъжец.

– Проклет да си, Юън. Не знаеш какво говориш. Тя бе предопределена за мен и за никой друг. Казвала ми го е хиляди пъти.

– Послушай ме, дявол да те вземе. Тя самата ми каза, че не изпитва нищо към теб.

– Лъжец! – с тази дума Киърън му бе ударил шамар.

Юън бе посегнал да нападне, а Локлан и Брейдън застанаха между тях, разделяйки ги насила.

– Защо го разстройваш, Юън? – бе настоял Локлан, гледайки го твърдо.

– Тя ме обича – думите се бяха изплъзнали от устата му, преди да може да се спре.

И тримата му братя се бяха засмели. Звукът беше отекнал болезнено в сърцето му.

Как смееха да му се присмиват за това. Нима беше толкова невероятно, че жена може да го желае?

– Ти? – Киърън беше поклатил глава, продължавайки да се смее. – Сега знам, че се шегуваш.

Никога преди Юън не бе искал да нарани братята си, но тогава го пожела. Беше му омръзнало всички да го пренебрегват. Да го омаловажават. Да му се подиграват.

– Защо ти е толкова трудно да го повярваш?

Последните думи на Киърън бяха задействали всичко.

– Погледни се, Юън. Ти си върлинест и мрачен. Трябваше да платя на малкото жени, които си имал, за да бъдат с теб и всичко, което ти направи тогава беше да говориш с тях, вместо да се възползваш от чара им. Няма да има ден, в който някоя жена ще те предпочете пред мен. Какво изобщо можеш да предложиш на жена?

– Аз знам отговора на това – Брейдън се бе включил. – Живот, изпълнен с мрачна тишина и зли погледи.

След това Брейдън бе потупал Киърън по гърба и двамата бяха напуснали залата, все още смеейки се.

От суровите им думи, Юън стоеше вцепенен и неспособен да диша.

– Не знам какво да правя с момчето, Айлийн. Никога няма да е както братята си…

– Те не мислеха това, което чу – каза Локлан, след като Киърън и Брейдън бяха излезли. – Сигурен съм, че Айзобел те харесва. По твой си начин ти си…

– Млъквай, Локлан – беше се сопнал той. – Не ме безпокой повече с твоята така наречена утеха. Омръзна ми всички да изброявате грешките ми. Не съм красив като Брейдън, или чаровен като Киърън и не съм интелигентен като теб. Повярвай ми, наясно съм с недостатъците си. С всеки един от тях.

Тези сравнения се бяха загнездили в сърцето му още от самото му раждане. Въпреки че обичаше братята си, той бе наясно какво бе мнението им за него.

Дори Син му се беше подиграл, когато беше предложил да помогне на него и Брейдън да спасят Локлан от клана.