Катарина отговори вместо него, когато изравни коня си с неговия.

– Представям си, че е огромно проклятие да си толкова висок, колкото и да си прекалено нисък.

– Да – съгласи се той. – Винаги си удрям главата, ръцете или краката в неща, които са направени за мъже на половината на ръста ми. Дори се наложи конят ми да бъде развъден по-едър специално за мен или коленете ми щяха да стигат до земята.

– Харесва ми височината ти – призна си Нора. – Няма нещо в ръста ти, което бих променила.

Юън се втренчи в нея изумено.

– Катарина? – извика Нора. – Мислиш ли, че ще спрем някъде, където може да има пресни горски плодове, за да си наберем?

МакАлистър продължи да язди тихо, докато жените си говореха. Не можеше да разбере защо неспирните разговори с Нора вече не го дразнеха.

– Искаш ли?

Той осъзна, че тя му говореше.

– Извинявай, не те чух. Какво казваше?

Нора се засмя, изглеждайки напълно незаинтересована от факта, че мислите му се бяха отнесли от разговора им.

– Катарина питаше дали ще береш горски плодове с мен. Искаш ли?

– Аз… – той се намръщи. – Да бера горски плодове?

– Нора ще има нужда от защита – каза Катарина. – Иначе може да се изгуби или да бъде разкъсана от мечка, или друго диво същество в гората.

Юън се намръщи при тези думи и странната нотка в гласа ѝ, докато споменаваше мечки, които разкъсват Нора. Не беше брал горски плодове, откакто беше момче. Но мисълта, че ще бъде насаме с Нора… Със сигурност му се искаше сам да я разкъса.

– За мен ще е удоволствие.

Катарина кимна.

– Ето, Нора. За обяд ще има пресни плодове.

Жените продължиха да говорят, докато не спряха, за да се нахранят. Беше малко след обяд. Юън и останалите мъже се погрижиха за конете, докато дамите приготвиха лек обяд от охладено месо и сирене. Но Юън не жадуваше за храна. Копнееше за нежната жена, която стоеше с изправен гръб и чиито маниери бяха съвършени като на кралица. Чийто смях звънтеше, докато говореше с мъжете и Катарина.

Скоро, след като приключиха с храненето, Катарина подаде на Нора малка кошница.

– Набери си горските плодове, докато почистя.

Мъжете възроптаха, но злобното намръщено изражение на Катарина, отправено към тях ги спря на момента.

– Не бързайте – каза Виктор.

– Няма да се бавим прекалено дълго – увери ги Нора.

Или поне тя така си мислеше. Ако Юън направеше каквото възнамеряваше, щяха да изчезнат поне за известно време.

Двамата навлязоха дълбоко в гората, докато накрая вече не можеха да чуят останалите и циганите не можеха да чуят тях.

Юън я наблюдаваше как се навежда към плодовете. Погледът му беше прикован към дупето ѝ. Моментално се възбуди, когато си представи как повдига полите ѝ и отново потъва дълбоко в нея.

– Някога правил ли си сам плодова пита? – попита Нора, след като се спря. – Предполагам, че не. Нали си мъж. Сигурно изобщо не си брал горски плодове, нали?

– Брал съм.

Тя се изправи, за да го погледне.

– Наистина?

– Да. Преди майка ми ни взимаше с братята ми в гората, за да берем горски плодове за нейните пайове и конфитюри – той се усмихна замечтано, когато си спомни. – Но по принцип изяждахме толкова голяма част от тях, че тя ни прогонваше скоро след като бяхме започнали.

– Кой изяждаше повече? – попита Нора, докато го водеше през храстите в търсене на храна. – Ти или някой от братята ти?

– Киърън. Той винаги беше гладен.

– А ти не беше ли?

– Не особено.

Нора понечи да прескочи едно паднало дърво. Юън я вдигна на ръце толкова лесно и я пренесе над него.

– Благодаря.

Кимвайки с глава, той го прескочи почти без усилие.

Нора го гледаше в блестящата светлина. Черната му коса се къдреше леко около раменете му. Бе толкова красив мъж. Преди да помисли какво прави, тя взе ръката му в своята. Почти очакваше да я пусне. Той не го направи. Вместо това стисна дланта ѝ в своята и я дари с тази колеблива усмивка, която му бе присъща. Беше такава, че ъгълчетата на устните му се извиваха нагоре съвсем леко, сякаш ако някой не внимаваше особено, можеше изобщо да не осъзнае, че е усмивка.

Но тя я познаваше.

Точно както бе започнала да познава мъжа, който я бе дарил с нея. След това той приближи ръката ѝ към устата си и я дари с нежна целувка по кокалчетата ѝ. Нора потръпна, като разпозна огъня в кристалносините му очи.

– От часове се опитвам да те целуна – каза той с дрезгав и дълбок глас.

С усмивка Нора хвана лицето му в ръце. Изправи се на пръсти и го целуна.

Воалът се смъкна върху раменете ѝ, когато той я повдигна, за да стигне устните му.

Вкусът му замая главата ѝ.

Тя усети как той се пресегна през нея и повдигна полите ѝ.

Юън знаеше, че не бива да прави това. Някой от циганите можеше случайно да попадне на тях във всеки един момент. Но не можеше да се отдръпне от нея. За него тя бе неустоима.

Нора ахна, когато той я постави да седне на един клон и я остави да се облегне срещу ствола на дървото. Преди да успее да го попита какво смяташе да прави, той отметна полите ѝ нагоре и разтвори краката ѝ. Тя се разтрепери като го видя да се взира в сърцевината ѝ. Очите му бяха мрачни и притворени, когато плъзна пръст в нея. След това се наведе и все така внимателно я пое с уста. Тя се въздържа да не извика от удоволствие, когато се пресегна, за да хване клона над себе си. Юън беше като диво животно, докато я дразнеше, а ласките му спираха дъха ѝ и я правеха слаба. Той се отдръпна с искрящи очи, докато сваляше панталона си, разголвайки възбудената си мъжественост пред жадния ѝ поглед. Целуна я по устните, преди да проникне дълбоко в нея.

Този път Нора изстена на глас.

– О, Юън – каза тя сподавено.

Устата му я изгаряше, докато се движеше в нея. Нора загуби контрол над тялото си и когато свърши, оргазмът беше толкава силен, че тя не можа да сдържи вика си.

С три дълбоки, резки тласъка Юън я последва.

Нора го задържа близо до себе си, докато той дишаше накъсано в ухото ѝ.

– Какво си ми сторила, девойче? – попита грубо. – Господ да ми е на помощ, изглежда, не мога да стоя далеч от теб.

Тя постави ръка на зачервената му, набола с брада буза. Очите му бяха мрачни и бурни.

– Изглежда, това е лудост, която е обхванала и двама ни. Защото и аз се чувствам така спрямо теб. Знам, че не трябва. Ти представляваш всичко, което намирам за неприятно в един мъж.

Тези думи като че ли го обидиха.

– Благодаря, милейди.

– Е, така е, и въпреки това в теб няма нищо, което да намирам за неприятно. Защо?

– Не знам. Трябваше да те отведа направо при брат ми.

– Радвам се, че не го направи.

Той я целуна. След което отново и отново, докато тя не остана без дъх и изтощена. Нора въздъхна от усещането за прегръдката му, докато все още беше в нея. Със стон, той се отдръпна и я остави с болезнена празнота.

– По-добре да не се бавим много или някой ще дойде да ни търси.

Помогна ѝ да оправи дрехите си и отново покри косата ѝ с воала, след което я поведе обратно в посоката, от която бяха дошли. Докато вървяха, воалът ѝ се закачи на един нисковисящ клон и падна от главата ѝ. Нора изсъска от болка. Опънатият клон се изстреля назад, откъсвайки воала от главата и роклята ѝ, като го хвърли на по-висок клон.

– По дяволите! – прокле тя с глас, изпълнен с раздразнение, докато се опитваше да подскочи и да го достигне.

– Ето!

Юън се приближи до нея и се опита да го стигне. Когато осъзна, че не може, той се отдръпна, за да си тръгне.

– Не – каза тя. – Не можем да го оставим на дървото.

– Защо не?

– Любимият ми е и е подарък от майка ми – при тези ѝ думи, той изръмжа. – Моля те, Юън!

Лицето му омекна. Подаде ѝ кошницата и се запъти към дървото.

Нора наблюдаваше с удивление как той лесно се изкачи по клоните. Без усилия се придвижи до мястото, където се бе закачил воалът ѝ. Дървото изпращя в знак на протест. Обзета от лошо предчувствие, Нора отстъпи назад. Може би не трябваше да го моли да го вземе. Малко след като достигна своенравният воал, клонът се счупи и мъжът полетя право към земята.

Сърцето ѝ спря, когато го видя да пада.

– Юън! – ахна тя и се спусна към него.

Той лежеше неподвижно на земята.


Глава 8

– Юън, моля те, кажи ми, че не си пострадал – панически, Нора огледа тялото му, търсейки наранявания.

Почти цяла минута Юън не можеше да диша. Падането не бе наранило нищо повече от достойнството му и бе изкарало въздуха му.

Но трябваше да си признае, че му харесваше да усеща ръцете ѝ, които обхождаха тялото му. Допадаше му да вижда загрижеността по лицето ѝ.

– Взех ти воала – каза той и въпреки болката в ребрата и гърба си, ѝ го подаде.

– О, забрави за глупавия воал. Наранил си се.

Глупав воал? Сега беше глупав?

Юън се намръщи срещу нея. Не беше наистина пострадал, но не искаше тя да знае това. Нора прокарваше ръце нагоре-надолу по тялото му, търсейки наранявания и въпреки, че трябваше да се чувства заситен след срещата им, не беше.

Още сега можеше да я обладае отново.

И това го изненада повече от всичко.

– Да доведа ли Лисандър, или Пейгън? – попита тя.

– Не – побърза да я увери той. Тези двамата щяха само да се засмеят и веднага да разберат, че не се бе наранил. – Мисля, че ще се справя и с твоя помощ.

– Какво да направя?

Юън потисна вълчата си усмивка. Трябваше да се чувства виновен, задето се възползваше от нея по този начин, но не беше. Наслаждаваше се на загрижеността и вниманието ѝ.

– Ау! – каза той, като докосна бедрото си.

– Ранен ли си там?

– Да.

Нора прокара ръка по крака му към вътрешната част на бедрото. Юън стисна зъби, когато пламтящо желание прониза слабините му, докато тя разтриваше крака му, опитвайки се да облекчи болката.