– Той знаеше ли какво изпитваш към него?

– Да. Както много добре знаеш, обичам да говоря за всичко и му признах чувствата си. След като се унизих, той ми призна за тях двамата.

– Поне е бил честен с теб.

– Да, но от това болката не намаля.

Юън погали ръката ѝ с пронизващ поглед.

– Обичаш ли го все още?

– Да, до известна степен. Смятам, че има част от мен, която винаги ще го обича. Но не мисля, че бракът ни щеше да е щастлив. Бях млада, а той ме бе омагьосал.

– А Раян?

Тя потръпна.

– Ще прекарам целия си живот в ридания.

– Съжалявам за това. Но откъде знаеш, че този мъж не те обича?

Нора се засмя горчиво.

– Как би могъл? Раян не ме познава, въпреки че израснахме като съседи и често си ходихме на гости. Единственото, което правеше, бе да пуска жаби по гърба ми и да ми дърпа плитките. Той е звяр. Абсолютен звяр. Не знае друго за мен, освен че съм наследница на баща ми и че зестрата ми се равнява на цялото му състояние. Само това го интересува. Може да съм заразено от шарка муле и той пак ще се радва да ме вземе.

– Съмнявам се.

– Съмнявай се колкото искаш. Това е истината и аз го знам.

Тя се наведе напред, докато носовете им почти се докоснаха.

– Разбираш ли, ти си по-силният мъж, Юън. Все още си тук. Прибрал си се у дома, когато друг на твоето място не би имал куража да се изправи пред семейството си, след като е избягал с Айзобел и в последствие тя го е изоставила. Тогава си смятал, че брат ти ще е там, за да ти се присмее или да те пребие, и въпреки това, като мъж, ти си се върнал, за да изтърпиш наказанието си.

Той си пое дълбоко въздух и извърна поглед.

– Оценявам какво се опитвате да направите, милейди. Но нищо няма да оправи нещата. Моите действия, а не нечий други, причиниха смъртта му.

Нора го потупа два пъти по рамото, за да наблегне на думите си.

– Замисли се за момент, Юън. Ако не беше избягал с Айзобел, смяташ ли, че тя би останала с Киърън и би се омъжила за него? Не, нямало е да го стори. Тя, така или иначе, е щяла да избяга, за да се срещне с любимия си и брат ти пак щеше да е мъртъв, защото тя си е била отишла.

По изражението на лицето му, Нора можеше да отсъди, че тази мисъл никога не му беше идвала наум.

– Но аз го предадох.

– Айзобел го е предала, а той е предал всички ви, като е отнел живота си. Това, което е сторил, е по негова вина, не твоя. Той е умрял, защото не е могъл да живее без Айзобел, която е щяла да замине за Англия, без значение кой я е придружавал. Ако не си бил ти, сигурна съм, че е щяла да намери друг мъж, когото да излъже и измами. Така или иначе, Киърън е щял да загине.

Юън седеше смълчан, докато размишляваше над думите ѝ. Знаеше, че е права, бе прекарал много нощи, в които лежеше буден, проклинащ и изпълнен с омраза към Киърън заради стореното. Ненавиждаше брат си, защото го бе оставил да изпитва тази болка и вина.

Но това не можеше да спре чувствата в сърцето му.

Там той виждаше брата, който познаваше. Момчето, което му помагаше да погоди някой номер на Брейдън и Локлан. Мъжът, който го бе учил как да залага и пие. Рядко намираше щастлив спомен от детството и младините си, в който Киърън да не присъстваше.

Той уважаваше и обичаше Киърън. И се бе отблагодарил на брат си, като бе откраднал любимата му в прикритието на нощта.

Юън изръмжа от острата болка, която пронизваше стомаха и сърцето му. Неспособен да издържи тежестта ѝ, той се изправи и се насочи към гората, за да остане сам.

Искаше да избяга от нея. Желаеше просто да зарови миналото и да забрави всичко, което се бе случило.

Но нямаше как да избяга от него.

Без значение какво правеше Юън, то винаги бе там. Нараняващо. Болезнено. Настоятелно и мрачно. Обвиняваше го, че е сгрешил и му повтаряше колко е безполезен. Казваше му как бе наранил цялото си семейство.

Пиенето бе единственият начин да намали болката от това.

Сега му бе останало само пиенето.

– Юън?

– Остави ме сам, Нора – изръмжа той, без да спира. – Имам нужда да остана сам.

– Юън – повтори тя с настойчив глас.

Той се обърна, за да я погледне.

Тя стоеше пред него с пребледняло и притеснено лице на фона на лунната светлина.

– Мисля, че си добър човек и ако Киърън е бил наполовина мъж, колкото теб, тогава е жалко, че не е още сред нас. Айзобел е била голяма глупачка, щом не е успяла да види това.

Думите ѝ достигаха до него, по начин, по който нищо не бе успявало от доста време.

Нора се приближи към него бавно, като призрак сред среднощната мъгла.

– Не ме докосвай, Нора – каза той с въздишка, щом тя се протегна да погали лицето му.

– Защо?

– Ако ме докоснеш, ще те целуна и ако сега го направя, не съм сигурен, че ще имам силата да се отдръпна и да се задоволя само с вкуса на устните ти.

Нора потръпна от думите, които ѝ прошепна. Очите му не можеха да скрият истината. Той я желаеше. Част от нея жадуваше за докосването му, а друга бе ужасена от това. Бе уплашена от чувствата си към него.

Там нямаше лъжи. Нямаше скришно място.

Можеше да лъже Катарина, но не можеше да излъже себе си.

Нора никога не бе спала с мъж, и досега не бе изпитвала нещо повече от преминаващо любопитство за докосването на мъж. Но по някаква причина, с Юън бе повече от любопитна. Какво би било усещането да прегръща мъж като него? Мъж, който бе див, неопитомен? Мъж, който можеше да я накара да потрепери само с плътния си глас?

Щеше ли да бъде внимателен с нея, или щеше да я яхне като животно, чието желание бе да се задоволи?

Докосни го и провери…

Тя се колебаеше. Въздухът около тях бе изпълнен със страст, с желание и глад. И двамата копнееха да се случи. Единственото нещо, което трябваше да направи, бе да се протегне и да го вземе.

Тя отстъпи назад.

Той издиша с облекчение и каза:

– Върни се в лагера, девойче. Ще те последвам след малко.

Нора го наблюдаваше, докато се надигаше и тръгваше.

С разбито от случилото се сърце и от факта, че беше страхливка, тя се върна в лагера, където Катарина я чакаше.

– Добре ли си? – попита я тя.

– Истината е, че не съм сигурна. – Нора погледна към посоката, където беше Юън. – Не мога да разбера какво е това, което ме привлича към него. Доста е озадачаващо.

– Няма тайна. Той със сигурност е честен, силен и красив.

– Била съм край много красиви мъже в живота си, но никой от тях…

Нора не можеше да се насили да изрече думите.

Катарина повдигна вежда.

– Никой от тях какво?

– Нищо – отвърна припряно. – Държа се глупаво.

Тя се извини, че ще се оттегли да поспи върху импровизирания сламеник, който Юън бе приготвил за нея край огъня.

Земята беше студена и неудобна, но тя направи всичко възможно да не обръща внимание на това, докато умът ѝ повтаряше всичко, което се бе случило между нея и Юън откакто се бяха срещнали.

Катарина си легна и Нора слушаше как тримата мъже, свързани с нея, хъркат силно. Имаше усещането, че Пейгън спи леко, ако изобщо спеше. Нещо в него изглеждаше бдително дори когато си почиваше.

С часове наблюдаваше звездите в небето, но Юън така и не се върна.

Юън бе загубил представа за времето, докато лежеше в малко сечище, гледайки нагоре към небето. Трябваше да се върне в лагера, но нямаше желание да е там, където щеше да е принуден да гледа нещо, което не можеше да има.

И въпреки това можеше да вкуси Нора. Ароматът ѝ се просмукваше в главата му и го оставяше с желание като на гладуващ просяк.

Всичко, което някога бе искал в живота си бе да открие жена, която го гледаше по начин, по който други жени гледаха братята му. А не жена, която да му хвърли поглед, след което очите ѝ да се отместят към някой от другите и да се задържат там.

Това бе част от причината, защо бе толкова запленен от лъжите на Айзобел. Беше си помислил, че поне веднъж няма да му се налага да се състезава за обичта на някой. Че една жена може да го обича и да не желае братята му.

Но се бе оказало лъжа.

Без съмнение Нора щеше да е същата. Щеше да види Локлан и самозабравяйки се, да направи всичко, за да привлече вниманието му. Коя жена не би го сторила? Брат му бе висок, но не точно колкото него. И Локлан притежаваше искрящи черти, които караха повечето девойки да припадат в несвяст.

И най-важното, брат му бе леърд.

Юън въздъхна. Какво можеше да предложи той на една жена?

Нищо.

Разполагаше с пари, придобити от земите, оставени му от баща му, но те изобщо не се доближаваха до богатствата, които притежаваха братята му. Бяха достатъчно, за да може той и съпругата му да живеят добре, но нямаше да може да я глези.

И въпреки това, докато лежеше там, осъзнаваше, че това никога нямаше да е достатъчно, за да заинтересува някоя жена. Особено такава като Нора. Тя бе изискана и грациозна. Истинска благородничка. Най-вероятно бе дъщеря на някой богат лорд, който я бе глезил неизмеримо. Дрехите и кобилата ѝ бяха най-добрите, които някога беше виждал и бе очевидно, че е добре образована.

Бе изтънчена. Грациозна. Нежна.

Прекрасна.

За него такива жени бяха недостижими. Те бяха предопределени за мъже като Локлан, които бяха изучени на грация, държание и реч. А не за мъж, който беше толкова висок, че трябваше да се превива почти на две само за да влезе в някоя стая. Мъж, чието тяло бе толкова дълго, че не можеше да постави удобно краката си под масата.

– Юън?

Той подскочи стреснато, когато чу гласа на Нора в мрака.

– Какво правиш тук? – попита грубо.

– Не можах да заспя.

Той седна, докато тя се приближаваше. Бе облечена с тънка риза и плейд, който бе увила около раменете си.

Беше сплела дългата си руса коса, а плитката падаше над едното ѝ рамо чак до бедрата ѝ. Бе като видение на лунна светлина.