Не можеше да преброи колко пъти баща ѝ бе грабвал майка ѝ в ръцете си и я бе отнасял до спалнята им, въпреки че тя протестираше, казвайки му, че има задължения, които трябва да свърши.

А той чуваше ли я?

Не, никога.

Докато майка ѝ предпочиташе да говори тихо – баща ѝ говореше високо. Майка ѝ харесваше музика и поезия – баща ѝ обичаше хвърляне на кабер13 и лов на елени. Нора никога в живота си не бе виждала други толкова несъвместими хора. И въпреки че баща ѝ бе добър човек с грижовно сърце, той и майка ѝ нямаха нищо общо помежду си.

Та те почти не разговаряха един с друг. Баща ѝ нареждаше, а майка ѝ се съгласяваше.

Нора искаше повече от това от съпруга си. Мечтаеше за мъж, който можеше да говори с нея за наука. Такъв, който щеше да поддържа разговора и който нямаше да се дразни, защото тя задава много въпроси. Нямаше нищо лошо да задаваш въпроси. Но безкрайното ѝ любопитство, често караше баща ѝ да губи търпение и да я пъди от залата.

– Обичам те, Нора, но още една дума, девоче, и се кълна, че скромният ми ум, ще се свари, докато не остане нищо, както при стария Шеймъс. А сега отиди в стаята си и ме остави на мира, преди да съм те заключил там завинаги.

Нора трепваше при думите, които бе чувала безброй пъти. Бе сигурна, че Юън е същият като баща ѝ. Единствената разлика бе във външния вид. Баща ѝ бе нисък и рус, а не огромен и тъмен. Но вътрешно можеше да са един и същи човек.

И въпреки това, докато гледаше как Юън свири, тя установи нещо странно за него – очите му бяха по-ярки, отколкото преди. Ъгълчетата на устните му се извиваха нагоре, сякаш щеше да се усмихне. Харесваше музиката толкова, колкото баща ѝ я ненавиждаше. Това беше една от малкото допирни точки помежду им. Нещо което и двамата споделяха.

Ох, девойче, какво си мислиш? Ако се обвържеш с мъж като него, ще изчезнеш завинаги.

Бракът беше добър само за мъжа. Жената изгубваше себе си. Тя се превръщаше в дамата на негова светлост – вечно покорна. Винаги съобразяваща се с него. Нора щеше да се превърне в майка си. Тя не искаше това. Желаеше живота си, точно такъв като на леля ѝ Елеонор.

Кралицата не отговаряше пред никой мъж. Правеше каквото реши и живееше живота си пълноценно. Сама бе подчинила на волята си Хенри, краля на Англия,.

Леля ѝ Елеонор беше нейният идеал.

Да, Нора не искаше само да е кръстена на леля си, искаше да е като нея. Властна. Решителна. Жена, която контролира собствената си съдба.

Катарина се завъртя край огъня, след което подаде ръка на Нора.

– Искаш ли да танцуваш?

Нора се поколеба за момент.

– Ще ми покажеш ли как?

Катарина я изправи на крака, след което повдигна полите си, за да може да наблюдава краката ѝ. Нора я следваше внимателно, докато мъжете свиреха.

– Изглеждаш така, сякаш притежаваш френска кръв, малка Нора – каза Виктор, усмихвайки се на опитите ѝ да повтори движенията на Катарина.

Тя отвърна на усмивката му, доволна от похвалата му.

Но знаеше, че не може да се сравни с Катарина, която се движеше така, сякаш бе едно с музиката.

Кат я поведе в доста объркан танц. Нора погледна към Юън, след което преглътна. Той вече не наблюдаваше Катарина, а бе вперил поглед в нея.

С изгаряща жар. С глад. С нужда.

Представата, че я гледа по този начин я караше да изгаря. Не мислеше, че това е възможно. И въпреки това, той я гледаше.

А погледът…

Караше я да се чувства женствена и силна. За пръв път в живота си, тя разбираше страстта и желанието. Юън беше магнетичен и силен, а желанието му да я притежава, бе толкова гореща, че беше почти осезаема.

Без да знае защо, Нора бе спряла да се движи, когато Катарина я хвана за ръцете и я завъртя отново. И въпреки че танцуваше, погледът ѝ непрестано се връщаше към Юън и горещите му небесни очи, които я изгаряха.

След като приключиха с танца и музиката, Катарина и Нора почистиха бъркотията от вечерята. Мъжете събраха инструментите и направиха сламеник за всеки.

Катарина прибираше гърнето, когато срещна объркания поглед на Нора.

– За жена, която не се интересува от Юън, милейди, със сигурност, изглеждаш така, сякаш си готова да ме убиеш, само заради факта, че той обърна внимание на танца ми по-рано.

Лицето на Нора се изчерви, но тя не смяташе да позволи на никой да разбере колко силно желаеше Юън МакАлистър.

– Със сигурност не е така.

Катарина се засмя.

– Не можеш да скриеш истината от мен, Нора. Видях сърцето ти. Беше изписано в очите ти.

Тя сбърчи нос пред жената.

– Мисля, че просто ти харесва да се правиш на сватовница, нали?

– Само когато видя двама души, които си принадлежат.

Нора се изсмя.

– Мястото ми не е при Юън МакАлистър. Повярвай ми.

– Както кажеш – но тонът на Катарина ясно издаваше съмнението ѝ.

Нора я остави да се присъедини към останалите. Бейвъл, Виктор, Пейгън и Лисандър се бяха оттеглили, за да си легнат. Само Юън беше останал. Седеше сам край огъня, загледан разсеяно в пламъците, докато пиеше от голям бокал. Не изглеждаше пиян, но бе обгърнат от облак от тъга.

Тя погледна към лютнята в краката му.

– Добре ли сте, милорд?

Той изсумтя. Нора помаха с ръка пред лицето му. Първоначално не ѝ обърна никакво внимание, докато накрая примигна и я погледна.

– Смяташ ли скоро да си лягаш?

– Не знам – отвърна тя тихо. – Може би след малко.

Седна до него, желаейки да прогони тъгата, която бе видяла. Искаше да изпълни нощта с малко веселие.

– Гледал ли си някога към небето като дете?

Той се намръщи.

– Не особено.

Нора отпусна ръцете си назад и погледна нагоре към яркото небе, където милиони звезди блещукаха над тях.

– Майка ми казва, че всяка звезда в небето има своя история – тя посочи една звезда южно от Малката мечка. – Веднъж ми разказа, че онази звезда там някога е била древногръцки войник на име Абрид. Той бил благороден Спартански командир, чиято жена починала. Сломен, той погледнал към небесата и настоял да отмъсти на виновника. Кралицата на небесата – Нора посочи група от звезди малко настрани, която приличаше на дама – му казала, че в смъртта няма удовлетворение. Само болката ще те застигне. И затова той я попитал кога болката щяла да утихне. Кралицата му отговорила, че това никога няма да се случи. Болката е това, което ни показва колко обичаме някого. Ако обичаме някого истински, тогава винаги ще носим в сърцето си болката от неговата загуба.

Той я погледна сериозно.

– Защо ми разказваш това?

Тя отвърна на погледа му, с надежда, че той ще прозре отвъд вината.

– Защото, ако си обичал Киърън толкова много, че още те боли след смъртта му, тогава той трябва да е знаел как се чувстваш, преди да почине.

– Да, и той умря, защото го предадох.

– Не – възрази тя. – Умрял е, защото не е бил способен да живее с болката, която носиш.

В челюстта му се появи тик, преди той да се извърне от нея.

– Това не ме успокоява.

Тя постави ръка върху неговата и усети как бицепсът му се стяга. Горкият Юън. Щеше ли някога да открие начин да си прости, за нещо, за което не е имал вина?

Искаше ѝ се да може да остави вината си и да преоткрие щастието.

– Кралицата погледнала към Абрид – продължи Нора, – и го попитала кого иска да убие, заради смъртта на жена си.

– Убий мен – отвърнал той. – Защото моето желание за син ѝ струва живота. Ако се бях примирил само с нея, сега тя щеше да е до мен.

Кралицата поклатила глава опечалено и му казала.

– Всички трябва да умрем. Нищо не може да промени това. Но начинът, по който живеем, докато сме на този свят, е от най-голямо значение. Няма да те убия – продължила тя, – защото смъртта ти няма да оправи нещата. Можеш да направиш това само като продължиш да живееш.

– Животът не оправя нещата – отвърна Юън, толкова тихо, че гласът му излезе почти като шепот.

– Може би. Но мислиш ли, че брат ти би искал да умреш?

– Ако беше жив, не се съмнявам, че щеше да ме убие.

При тези думи, Нора се усмихна тъжно, без да му повярва и за секунда.

– Да те пребие може би, но не и да те убие. Смятам, че ако Киърън имаше силата да продължи да живее, той щеше да намери някой достоен за обичта му и сега двамата щяхте да се смеете на глупавото му увлечение по Айзобел.

В очите му, придобили тъмносин цвят, проблесна ярост.

– Нямаш право да говориш за брат ми. Не го познаваше и не разбираш…

– Напълно разбирам, Юън.

Тя се пресегна и докосна лицето му, обръщайки го за брадичката, докато я погледне. Искаше ѝ се да види истината. Отчаяно.

– Знам какво е да обичаш някой с цялото си сърце и след това да ти се налага да се усмихваш, когато той се жени за някоя друга. Наясно съм колко много боли. Спомням си желанието си да умра, когато ми се случи и всеки път, щом се замисля, че ако се бях омъжила за него, нямаше да съм изправена пред живот с Раян, ми се иска да изкрещя от чувство на неудовлетвореност.

В очите му гореше огън, сякаш думите ѝ го бяха наранили.

– В кого си била влюбена?

Нора се отдръпна леко, докато спомените ѝ я раздираха.

– Мишел дьо Троа.

Дори след толкова време, само споменаването на името му жегваше сърцето ѝ.

– Той пристигна в замъка на баща ми, преди три лета, беше най-невероятният мъж, който можеш да си представиш. Красив. Чаровен. Добре образован. Караше ме да се смея, докато не ме заболеше. Мислех, че и той изпитва същото към мен, докато не научих, че една от придворните дами на майка ми се среща с него. В края на краищата, трябваше да се усмихвам и да им пожелая всичко добро, докато вътрешно исках да откъсна косата на Джоан от главата ѝ.

Юън изучаваше лицето ѝ с поглед.