– Колко трагично.

– Да, но изобщо не усещаш какво намеквам, нали?

– Какво искаш да кажеш?

Катарина кимна към Юън.

– Не мислиш ли, че е странно, да ревнуваш, когато намеквам, че ще го ухажвам?

Нора се вцепени при намека ѝ.

– Не – излъга тя.

Катарина се засмя.

– Харесваш го, признай си.

– Не го харесвам – отвърна тя с наставнически тон, вдигна черпака и отново започна да бърка яхнията.

Не смееше да заяви чувствата си гласно пред никого. Едва успяваше да ги признае пред себе си.

– Той изобщо не е от типа мъже, които ще ме заинтересуват.

Катарина я погледна слисано.

– Милейди, поставяте си прекалено висока летва. Какво повече може да искате от един мъж?

– Изисканост. Мъж, който е скромен и възпитан. Мъж, който е…

– Скучен.

Нора я погледна раздразнено.

– Как така?

– Някога била ли си около такива мъже? Те хленчат. Суетят се около косата и дрехите си. Те са повече женствени, отколкото мъжествени.

Катарина посочи Юън с ръка.

– Искам мъж, който не се страхува да се изцапа, когато и да било. Мислиш ли, че твоят джентълмен ще те последва, защото си се помайвала в гората? Щеше да се притесни за собствения си живот и нямаше изобщо да помисли за твоя. Смяташ ли, че такъв нереален и превзет мъж, ще се смее на това, което му причинихме? Или щеше да настоява за живота ни, задето сме развалили прическата и дрехите му? Юън постъпи честно, като се има предвид всичко. Всеки друг мъж щеше да вземе главата на Виктор за това, което сторихме. Вместо това, лорд Юън пътува с нас като приятел и равен.

– Той е малко странен, което доказва казаното от мен.

Катарина поклати глава.

– Понякога, милейди, човек има нужда да погледне другия само със сърцето си, не с очите.

Нора погледна към мястото, където седеше Юън. Другите мъже се шегуваха и смееха. Той седеше там със строго изражение на лицето и притеснен поглед.

Искаше ѝ се да може да го разсмее.

– Той винаги е толкова тъжен.

Катарина се съгласи.

– Знаеш ли, майка ми обича да казва следното: „Веселият човек може да бъде щастлив с всеки, но когато тъжният се разсмее, той цени това, което му носи светлина“.

Нора се замисли над думите ѝ. Имаше истина в тях. Никой не биваше да живее с вината, с която живееше Юън особено когато не бе виновен.

Киърън сам бе направил избора да отнеме живота си. Юън не бе сторил нищо повече от това, да повярва на една лъжа.

Нора нямаше истински интимни намерения към него. Без значение колко привлекателен беше или колко добре се целуваше. В края на деня, той не беше това, което тя искаше за съпруг. Но нямаше нищо против да му помогне, ако можеше.

Никой не заслужаваше да бъде захвърлен в пещера без семейство и приятели.

Имаше няколко дни с него. Може би малък отдих би му помогнал да проумее, че животът беше по-добър, когато някой участваше в него.

10 Син на Хермес, известен с огромните размери на гениталиите си – Б.р.

11 Адрианов вал (лат. Vallum Hadriani) е римско отбранително съоръжение от камъни и торф, което се намира на територията на съвременна Великобритания – в Северна Англия, край нейната граница с Шотландия – Б.р.


Глава 6

– Какво правиш? – попита Юън, когато Нора се приближи до него с леко дяволито израз на лицето. Изражението ѝ бе толкова неприсъщо, че накара косъмчетата по врата му да настръхнат.

Тя му подаде лютнята.

– Каза, че ще ме научиш да свиря. Бих желала още един урок.

Той пое инструмента от ръцете ѝ, докато тя сядаше до него.

Близо до него.

Опита се да пренебрегне веселия блясък в очите ѝ и начина, по който кичури от русата ѝ коса падаха край лицето ѝ, докато тя смъкваше воала си, за да го гледа.

Нора притежаваше голяма красота. Хубост, която го караше да изгаря за нея. Дори сега можеше да почувства невинната ѝ целувка, да си спомни усещането за топлия ѝ дъх върху лицето си. Начинът, по който изглеждаше, когато му бе казала, че се целува добре… Разпалваше кръвта му. Сърцето му биеше лудо и той се почувства странно замаян, сякаш самото ѝ присъствие го опияняваше. Караше го да се чувства омаян и щастлив. Никоя жена досега не бе предизвиквала такива усещания в него.

Дори Айзобел.

Тя бе възбуждала само тялото му. Тогава бе прекалено млад и неопитен, за да направи разлика между любов и похот. Това, което изпитваше към Нора, беше нещо съвсем различно. Всъщност наистина харесваше девойчето. Допадаше му да прекарва времето си с нея, да слуша гениалните ѝ идеи и безспирните ѝ истории. Успокояваше го на някакво дълбоко вътрешно ниво.

Той хвана лявата ѝ ръка и намести пръстите ѝ в позиция, докато ѝ показваше първите три ноти от любимата балада на майка си.

– Отдава ти се да преподаваш – каза Бейвъл от другата страна на огъня.

– Да, така е – съгласи се Нора.

Несвикнал с похвали, Юън прочисти гърлото си и ѝ показа друг такт.

– Учителят е толкова добър, колкото ученика.

Тя му се усмихна.

Омагьосан, той не можеше да свали очите си от нея. Кожата ѝ бе гладка и перфектна. Очите ѝ ясни и ярки. Устните ѝ – червени и пищни, създадени за дълги горещи целувки, които биха подлудили всеки мъж от желание.

А тя определено му причиняваше точно това. Чувстваше се дързък и донякъде свободен. Желаеше я напук на смислените доводи. Присъствието ѝ го отвеждаше отвъд здравия разум. Изпращаше го директно в измерението на фантазията, където всичко бе възможно. Там нямаше минало, което да го измъчва. Или бъдеще, от което да се бои. Бяха само двамата и нищо друго не беше от значение.

Трябваше да се махне от нея, и то бързо, преди волята му съвсем да рухне. Отдръпвайки се, така че вече да не е близо до нея и опасността, която тя представляваше, Юън кимна, отчитайки напредака ѝ.

– Продължавай да упражняваш тези ноти и ще те науча на още по-късно.

Докато тя свиреше, Бейвъл се отдалечи, за да вземе собствената си лютня.

– Ти свири твоите три ноти, Нора – каза той, когато се върна на мястото си.

Докато тя продължаваше да свири, той композира мелодия, която да пасва с нейната.

Катарина се приближи, пляскайки ритмично с ръце на музиката им.

Юън се отпусна назад, за да слуша и гледа.

Кехлибарените очи на Нора бяха озарени от щастие, бузите ѝ се бяха зачервили. Без съмнение се наслаждаваше на малкото участие, което имаше в тази хармония. Яркият цвят изглеждаше добре на лицето ѝ и караше Юън да се чуди как би изглеждала, когато е разгорещена от страст.

Стискайки зъби, той извърна поглед, неспособен да мисли за това. Възпираше се да мечтае за лакомството, което бе сигурен, че ще бъде. Когато затвори очи, можеше да се закълне, че успява да вкуси сладко-соления вкус на кожата ѝ. Да я почувства топла и приветстваща го в ръцете му….

Какво ли би било да легне с нея?

Нора се усмихна на Бейвъл, докато свиреше. Никога досега през живота си не бе имала подобна вечер. Тя създаваше музика. Истинска музика! Юън беше срещу нея, с възбуждащото си присъствие, а Катарина танцуваше на музиката, която свиреха. Пейгън стоеше настрана, като не откъсваше очи от танца ѝ.

Лисандър извади барабан, който използваше, за да отмерва ритъма на движенията на Катарина. Нора бе впечатлена от екзотичния и див танц на жената, докато не погледна към Юън, който я наблюдаваше, сякаш тя го бе хипнотизирала. Напомни ѝ на гладен вълк, който дебне кокошка, която смяташе да изяде.

За първи път в живота си Нора усети пронизваща ревност. Как смееше Юън да гледа Катарина по такъв начин. Сякаш искаше да я целуне или да направи нещо повече от това. Той не биваше да я гледа. Нито пък трябваше да кара Нора да се чувства разгорещена и нервна когато седеше прекалено близо до нея. И все пак той правеше всичко това, че и повече.

Изпитвайки нужда да отклони вниманието му от Катарина, Нора му подаде лютнята си.

– Искаш ли да посвириш?

Той поклати глава.

– Не.

– О, хайде де! – възкликна Виктор. – Изсвири някоя песен, ако можеш.

– Не, сериозно – настоя Юън. – Никога не съм свирил пред публика.

– Бих искала да те чуя как свириш – каза Катарина с жарък и плътен глас.

Нора се намръщи в отговор на многозначителния тон.

– Добре тогава – отвърна Юън, като постави лютнята в скута си.

Сега Нора наистина се разстрои. Той отказа да свири, когато тя го помоли, но го направи за Катарина?

Лош човек!

Мъжете започнаха да свирят бърза мелодия: такава, която позволяваше на Катарина да танцува като Саломе12. Само, че жената не искаше главата на Юън Нора бе сигурна в това. Как можеше Катарина да се държи така след разговора им? Тази жена беше същински Юда. Висок, чернокос, красив Юда, който можеше да подмами Юън далеч от…

Мен.

Едносричната дума обитаваше съзнанието ѝ. Беше истина. Тя харесваше Юън. Повече, отколкто трябваше, и мисълта да бъде с Катарина, беше достатъчна, за да я накара да желае да нарани жената. Но той не ѝ принадлежеше. Не беше неин, за да му нарежда и нямаше право да му казва кой може или не може да гледа.

Кой може да желае…

Юън никога нямаше да бъде неин.

Той не беше това, което тя желаеше за съпруг.

Щеше да е същият като баща ѝ; да се оригва край масата, винаги щеше да е някъде, за да се упражнява с меча си. Щеше да събира приятелите си за весели вечери на хвалебствия и пиене, докато накрая разказваха и повтаряха едни и същи скучни истории отново и отново.

Беше прекарала живата си, гледайки как грациозната ѝ и изящна майка е преследвана от доста по-едрия ѝ баща, който рядко изпускаше горката жена от погледа си. Винаги отправяше шумни заръки относно времето на майка ѝ. Принуждаваше я да взема участие в не толкова изисканите му занимания, като да го гледа, докато се бие.